Има дни, които започват различно. Дни, в които е трудно да мислиш само за едно нещо, защото в главата ти се блъскат волни мисли. Те - непокорните мисли, сякаш ти се надсмиват. Не можеш да ги стигнеш, колкото и да бързаш след тях.

Така започна денят ми. Както обикновено - с бързане към спирката на тролея. Смешно, но и досега бъркам трамвай и тролей :) Обикновено пътувам с "петица", тролей . И днес не бе изключение. Очаквах обикновената лудница, която настъпва в градския транспорт сутрин. За моя изненада обаче, този тролей бе различен. Спокоен. Усмихнат. Чист. С шофьор, който казва: "Добро утро!" и "Довиждане". И най-вече - в този тролей звучеше хубава музика. Загледана в минаващите покрай мен улици, слушах италиански песни. Слънчевите лъчи ми се смееха през прозореца. Радвах им се.

Бе наистина различно начало на деня. Дали заради музиката или чистотата на тролея, и хората бяха някак променени. Не се блъскаха, не гледаха сърдито, не се мразеха наум. Просто се наслаждаваха на хубавото пътуване и на слънчевите лъчи, усмихващи се през прозорците :)

 Изгубените приятелства. Най-трудните. Отиват си в безмълвие. Един прекъснат телефонен разговор: "Rejected". Отказ. Липса на ответност. Някой някъде, на отсрещната страна на телефона, е решил завинаги да ти затвори. Не иска да те чуе. Защото е твърде късно за това. Не го очакваш, но ето - няма отговор.И да набереш безразличния десетцифрен номер отново, няма да промениш необратимото. То вече се е случило. Приятелството е умряло. И ти го знаеш най-добре.

Споделяхте си всичко - класифицирано като "не -тайни", "Тайни" и "тайни просто така". После животът промени простата логика на детското ви приятелство. Изгубени месеци, а вече години, потънали в мълчание. Били сте толкова близки, че живееш с мисълта - "Все ще се видим някога". Някога се превръща в никога. От мълчание. Останали са спомените - любимата песен (на която се кефехте по купоните), рождените дни (които понякога си позволяхте да забравите), каричките и подаръците (които естествено си разменяхте), телефонните номера (които така и не изтривате все още)... И най-вече - думите. Онези, споделените. Те не се забравят лесно. Живи са в нас.

"Пак ще се срещнем след десет години..." За да поговорим за живота и за всичко, което ни раздели. Моя грешка може би. Ще поговорим за сбъднатите и преглътнати мечти. За това как си представяхме бъдещето. За новите приятели. Срещнахме ли ги?

П.С. Силата е на страната на обичания, а не на този който обича. Беше го казал някой...Кой ли бе? Всъщност не знам. Приятелствата са като връзките - понякога си отиват безмълвно. После съжаляваш. Но няма връщане назад.

Светът е разцъфнал. Като жълтите нарциси и оранжево-червените лалета, скупчени в кофите пред магазинчетата за цветя. И те се усмихват. Приятно е.Градовете имат своя цикличност. През всеки сезон са различни, но най-щастливи са през лятото и пролетта. Ето защо на юг нещата изглеждат по-лесни... Няма закъде да се бърза, няма и защо. Денят е дълъг, а радостта е повече. От слънцето. От срещите на открито. От шумовете, смесили се в тълпите от хора. Разхождат се. Леко е. Няма защо да се бърза. Няма и за къде...

Ароматът на пролетта. Усещате ли го?

" When you know that enough is "enough!"?

"Never."

("The Mexican")

Кога разбираш, че си дотук в любовта?Ами никога. Верният отговор е "никога". Ако двама души се обичат, за тях не съществуват думи като "стига", "край на връзката" и "аз бях дотук".

Ако все по-често чувате една дума, която ви се струва свързана с компютър, но не разбирате значението й, това вероятно е думата  „блог”. Какво е „блог” ли? Това е моята лична странциа. Всеки ден а пиша тук. Милиони хора по света правят същото.Блоговете са интернет форма, в която всеки човек може да пише и публикува свободно. Представляват страници в глобалната мрежа, които съдържат текстове, снимки и връзки към други сайтове. Тук всеки потребител в интернет може да прочете написаното от мен и да го коментира. Хората, пишещи в своята интернет-страница, се наричат блогъри. Те са онези, които наистина имат какво да кажат...

Григор Гачев: „За да се науча да бъда открит пред другите. Откритостта е сила. Когато човек не се крие, когато си казва, каквото му е на душата и когато стои зад него с името си, това му дава много сила.”

Делян Делчев: „Не търся да провокирам никой. Търся един вид начин да направя архив на моите емоции.”И двамата са запалени блогъри, занимават се с компютри и обичат да записват мисли. В интернет пишат за живота, политиката и хората. Покрай блоговете читателите се превръщат в приятели, във виртуално гражданско общество.

Григор: „Интернет даде възможност на тези, които имат желание да се борят, да се срещнат, да се намерят и да видят, че не са сами, че не са се отчаяли и че са заедно.”

Делян: Бих казал, че повечето хора, които познавам, без значение дали ползват интернет, изказват някакво лично мнение. И ако личното мнение е половината на това да има гражданско общество, бих казал, че половин гражданско общество имаме.”

Григор: „А може би защото хората не вярват, че могат да излязат и да бъдат чути, дойато в интернет личното мнение някакси остава. Остава усещането, че то се вижда.”

Някога Григор прави първата интернет страница на СДС. С тях е по протестите срещу властта, докато не идва новото време. Сега не е нито ляв, нито десен. Има своя теза за България: „Политиците ги имаме, народа го нямаме.”

Григор: „Веднъж бях писал в блога си открито писмо до председателя на Народното събрание Георги Пирински. Бях изразил противоположното мнение на повечето българи – че нашите политици не са по-лоши от западните, че пирински с нищо не е по-лош от един Митеран или Кол. Проблемът му е, че е случил на българския народ, а не на френския или немския. Ако беше във Франция или в Германия, и той нямаше да управлява по-зле от Митеран или Кол. Ако и те бяха тук, и те щяха да се разгащят по същия начин.”

Скорошно проучване определи българите и румънците като най-големите песимисти в Европа. Песимисти, които не вярват в промяната. Или нямат волята да я постигнат.

Григор: „И ние чакайки къщата да ни я измете и изчисти доброто БКП, доброто СДС, добрия цар, добрия пъдар, добрия еврокомисар и вероятно още някой, изпадаме в положението на домакиня, която седи, потънала до кръста в пълна с боклуци къща и чака да й изчисти къщата доброто ХЕИ, доброто БКП, доброто СДС, добрия цар, добрия еврокомисар и т.н.”Делян: „Българите трябва да започнат да навикват да бъдат малко по-активни в позицията си. Аз съм абсолютно сигурен, че всеки има позиция, но не всеки е достатъчно активен да я показва, къде поради страх, къде поради мързел.”Григор: „Ние не си стопанисваме политиците както трябва. Ние се чувстваме в България не като граждани, а като поданици, не като хора, а като добитъци. Ние сме на мнението, че тези хора са „важните фигури”, които управляват държавата. Няма такова нещо. Аз съм гласоподавателят! Тези хора са няк’ви мениджърчета, които съм назначил в частната си фирма, та да ми се правят на велики. Моля? Ето така следва да разсъждаваме.”

Според компютърните специалисти смели сме само на думи – в кръчмата, в интернет или у дома. Дали референдумите могат да променят това – да се научим наистина да отстояваме позицията си на граждани?

Делян: „Ще бъде същото като с гласуването – в началото ще има голям интерес, после ще отмине.”

Крайни са. Дори в чакането нещо да се промени. Защото искат да виждат около себе си истински мислещи, активни хора. Откриват ги в интернет, не и в живота. Твърдят, че блогър означава действащ човек. Човек, който не спира да търси комуникация с другите. И така да променя света.

Григор: „Като действаме! Като разберем, че това да отидем на митинг да искаме оставката на някой особено корумпиран министър е много по-важно от това да отидем на работа.”Делян: „Мисля, че има един такъв момент, в който хората се дистанцират от държавата. Може би е наследство от миналото, но някак е непроменено.”

Григор: „Да ги накараме да вършат реална работа е наша работа. Ние сме за това. Ако ние не го вършим, няма кой да го върши. Ако ние не ги накараме да ни управляват както трябва, те няма да ни управляват и ще ни крадат.”

Ще се чуят ли – народ и политици? Едните говорят тихо, а другите – хронично недочуват. Ще отворят ли обща страница в интернет, за да пишат историята на България в Европа? Или ще останат офлайн...

Делян: „Политическото управление и обществото се гонят. И това е нормално, защото това създава извънредно много възможности за гъвкавост, но хубавото е да бъдем близки.”

Любимата ми кукла, разбира се, бе първото ми "Барби". Бах на седем. Тъй като всичките ми приятелки вече си имаха тези "куклени съкровища", които бяха доста по-скъпи от обикновените ,"нормалните" кукли, аз непрекъснато повтарях на майка ми колкооооо си мечтая за такава кукла. Мисля че по това време Росица Кирилова пееше сладникавата си песен "Мила кукло Барби, колко те обичам, вечер не заспивам щом не си до мен". Тази кукла се бе превърнала в мечта за всички малки момиченца - обсъждаха какви рокли има, какви прически трябва да й се правят и колко чанти да има...

Аз обаче дълго време си нямах "Барби". Имах множество кукли, големи, малки, бебета и принцеси, но нямах единствената, тъй желана, приказна и съвършена "Барби". Получих я на  Нова година. Спомням си колко възторжено галех русите й коси, как се радвах на розовата й рокля (разбира се, просто трябваше да е розова) и колко дълго решавах как да се казва. Вече не зная какво име й дадох тогава. Заспах с куклата в ръце и си представях как ще се фукам пред приятелките си с нея. Как най-накрая и аз ще си имам "Барби", за да си играя с другите момичета, които вече имаха по няколко такива...

Моята кукла бе от евтините - купена от някоя будка на пазара. Не беше особено хубава, но важното бе, че носи името и "марката" Барби. Прекрасната й коса скоро се отлепи и аз май за пръв път осъзнах, че нищо не е вечно :) След сълзите, разочарованието и унизителното лепене на русите букли, някак знаех, че пак ще съм различна от другите - приятелките и съученичките ми. Техните кукли имаха карети, гардероби с дрехи, Кен, че дори и къща с няколко стаи...Така мечтата ми стана обикновена реалност. Куклата се бе превърнала в грозно патенце, а не в лебед.

Въпреки това си я обичах. Шиех й дрехи - игра, която много се хареса на приятелките ми. И техните "барбита", макар и с по няколко фабрични тоалета, все пак имаха нужда от поне още един...

Сега като пиша всичко това си мисля колко приличат "барбитата" на нас - жените. Или ние на тях - когато се стараем да изглеждаме идеални. Стройни, руси, сладки, облечени в къси рокли и поли, с чанта и обувки в тон. Барби без конци. Дори когато си играехме с тях, вече искахме да приличаме на тези съвършени кукли. Представяхме си, че ние имаме тези сини очи и червени устни; че и ние обличаме роклите им и накъдряме на букли косите си. Може би притегателната сила на "барбитата" бе в това, че изглеждаха като принцеси. Имаха си всичко. Дори и Кен :) Бяха нежни, женствени и слаби. Години по-късно и ние - техните някогашни притежателки, щяхме да искаме да сме като тях.

Първата ми кукла "Барби" бе първото разочарование и първата материално сбъдната мечта. След нея имах още три такива кукли (докато навърших 12, тогава напълно скъсах отношенията си с играчките). Следващите бяха по-красиви и имаха много повече "екстри". Но не бяха интересни. Аурата около тях бе изчезнала, а и вече бяха достъпни - всяко момиченце имаше по три-четири-пет, че и повече "барбита".

Митът около тях обаче все още е жив. Сигурна съм, че и днес много деца навсякъде по света мечтаят за първото си "Барби". Променили са се само куклите - станали са по-модерни, по-fashion, по-cool :) И остават модел за подражение на милиони момичета - пораснали или не, богати или бедни, красиви или просто чаровни :) Деца, които ще се превърнат в жени и един ден може би ще си спомнят името на любимата си кукла.

Това е моят разказ за нея. А книгите, които ми подари, изчетох на един дъх. По принцип не чета криминални романи. Но за двата почивни дни прочетох и трите книги, които ми подари. Не можех да се откъсна от тях преди да разбера финала. Както казва самата Анна: "Това е майсторството, за което всeки автор мечтае". Да бъдеш четен на един дъх. До последната страница.

Преди три години един мъж среща една жена. Хваща ръката й с мисълта, че няма да я пусне никога повече. Така започва любовта между Анна и Юлиан. История като много други, но все пак – съвсем различна. Тя е известна руска писателка, а той – българин, обиколил света. Събира ги книга на Анна.

Юлиан: „Тя ми подари една книга и аз викам, нали, просто книга ми подарява. После една нейна приятелка ми показа отзад, че нейна снимка има. Тогава разбрах, че тя е писателката!”

Анна: „Имах смътна представа къде идвам и как ще живея тук, но си помислих, че в живота ми е настъпил нов период и че имам нужда да променя всичко в него изведнъж.”

Зад себе си оставя родния Саратов, родителите и порасналия вече син. Изпраща я с думите: „Мамо, заминавай, аз те пускам!” И тя тръгва след сърцето си. Казва, че би могла да живее във всяка точка на света – стига любимият човек и компютърът да са до нея. Анна Данилова е автор на 73 романа, повечето от които – криминални. Писането за нея е свобода и постоянство.

„Аз много обичам професията си. Понякога като ме питат защо съм станала писателка, се шегувам и казвам, че го направих, за да не ставам рано сутрин и да не ходя на работа. Ето, аз съм сама, седя си у дома, пия чай и пътувам във времето и пространството чрез писането.”

Всяка сутрин Анна е пред монитора на компютъра. Интересуват я хората и чувствата им, престъпленията и ...любовта.

„Най-интересното е защо човек решава да извърши убийство. Ако в душата си е престъпник, то корените за това трябва да търсим в детството, възпитанието и гените. Ако обаче го е извършил поради лична причина, то за мен като автор е интересно да разбера защо това се е случило. Може би заради страх или завист, но най-мощната сила, която тласка човек към престъпление, е ревността от любов.”

За Анна любовта е най-голямата промяна. Съдба и вдъхновение, чрез които открива България, Шумен и близкото село Страхилица. Строят къща там.

„Сега вече със сигурност знам, че най-важното нещо в живота е любовта. Нито кариерата, нито децата могат да се сравнят с нея. Децата порастват и поемат по своя път, но нищо не може да измести прекрасното чувство от това да живееш с любимия човек.”

Като истинска рускиня живее със сърцето си. Благодарна му е за съветите, с които не греши. Така описва и Русия. С една дума – душа.

„Когато говориш с рускиня, винаги можеш да разбереш що за човек е, просто потъваш във вътрешния й свят. Тя е толкова открита и винаги готова да те изслуша, да те разбере. Тя вече те обича, въпреки че те познава едва от три минути! Струва ми се, че българките са по-затворени. Те са много коректни, много възпитани, но засега тук не съм срещала подобно духовно общуване.”

Руската писателка не обича обобщенията. Не дели хората на наши и чужди. Вече има две родини. Не й липсват руските брези, защото харесва българската природа. Тъгува по близките си там, но и тук има приятели.

„Стигнах до една степен на толерантност, която нямах преди. Когато заминавах от Русия, една позната ми каза: „Аня, трябва да живееш там така, че да уважаваш обичаите на този народ. Трябва да възприемеш най-хубавото от него и да споделиш това, което имаш.”

Така и става. Учи български и пише книгите си на руски. Съвсем скоро предстои да излезе вторият й роман в България.Докато пише – готви. За радост на Юлиан.

„Юлиан, научи ли се Анна да готви баклава, баница, сарми?

- Тя и преди знаеше. И много вкусно готви, хората направо се чудят и всички искат да идват вкъщи, да пробват.

- А прави ли типично руски неща?

- Прави – салати, пелмени, селедка под шубой, с една дума – много вкусно готви.

- Обичат ли я местните хора?

- Много! Уважават я.”

Анна: „Често ми се случва като говоря на руски в магазин или кафене по-възрастни от мен българи да ме питат: „Вие рускиня ли сте?”. „Да”, отговарям им аз. А те – уж не могат да говорят на руски, а ме разбират. Казват по някоя дума и изведнъж запяват руска песен.”

Миналото е останало някъде зад нас. Митовете са избледнели, а настоящето и за двете „братски държави” е някак непривично ново. Според Анна за Русия то е светло, свободно и пълно с мечти.

„Всеки зрял човек задължително трябва да знае какво се случва в държавата му, да гласува, да има усет за това кой е политическият лидер и какво е добро за страната му. Аз съм доволна от това, което се случва в Русия. Тя се намира в бурен разцвет и има такъв икономически напредък, че аз съм горда, че имаме лидер като Путин.”

Новото време обаче носи и нови проблеми. Особено за страната на контрастите – Русия. Анна се надява бъдещето и политиците да ги разрешат.

„Икономиката ни трябва да се развие още повече, а и демокрацията също. Би ми се искало пенсионерите у нас да живеят много по-добре, защото сега са на ръба на жизнения минимум.”

Тези думи звучат познато и у нас.За Анна обаче най-странна в България е липсата на ред. „Трябва да чистите повече страната си”, добавя рускинята. Не само от снега, но и от спомените. Първото й впечатление от България:

„Когато пристигнахме в Шумен и аз видях тези стари сгради, още от съветско време, покрити с ръжда, страшни и грозни, възкликнах: „Юлиан, ама ние тук ли ще живеем!”

Била зима. Мрачна, студена и непочистена. Като днешната. После дошла пролетта и Анна обикнала България.

”България...Винаги, когато произнасям тази дума, ми се иска да я нарека „роза”. Не зная защо, но за мен тази страна се асоциира с ароматна, красива, топла роза.”

Една българска роза и една руска душа. Двете родини на Анна. Ще остане. С благодарност към своето щастие:

Юлиан: „Като човек, като жена – тя е великолепна!”

Анна: „Благодарна съм за всичко хубаво, което се случи в моя живот и бих помолила то никога да не ме напуска”

От все сърце й желая да бъде щастлива! Независимо дали в селото до Шумен или някъде другаде по света. За нея е важно да има къде да включи лаптопа си. Всичко останало е въображение, постоянство и ...много любов.

"Физика - трябва да решаваме задачи. А аз нищо не разбирам от физика. Оглеждам се. Някои са залегнали над тетрадките. Други - като мен, зяпат през прозореца. Това е вторият час - часовникът на стената показва 10.20. Не ми се решават задачи! Не мога! Започва да ме обхваща някаква апатия - не знам на какво се дължи. А навън е слънчево и топло. Иска ми се да изляза от класната стая и да не се връщам повече за днес! Сякаш е пролет, а всъщност е краят на октомври. Усещам зимата.

С Петя решихме две задачи. Стига толкова! Повече не ми се мисли. Ух, че е скучна тази физика! Иска ми се да пътувам. Ей - така - например да отида пак в София. Среща ми се с различни хора. Като в Студентски град - там е толкова интересно, по-интересно от цял Видин.

Премиерата на постановката мина успешно. Сега нямам желание за нищо - през последните дни само спя. Вечер дори не пиша. Имам чувството, че съм изкачила един малък връх и повече не ми се върви...наникъде. Ужасно е това чувство - всичко започна да ми се струва сиво и без смисъл. Напоследък съм сама. Уж излизам с приятелите, а пък ми е едно такова - самотно. Сякаш не съм на себе си. сякаш съм сама сред всички.

Вчера имахме ужасно представление. Имах усещането, че на никой не му пука за пиесата. А з си тръгнах рано - веднага след представлението. Облякох се набързо, казах "Чао" на всички и си тръгнах.

Напоследък си мисля, че М. е много симпатичен. Знам, че ме харесва, но май не искам да ходя с него.

Както и да е, сега трябва да мисля само за постановката. И за физиката - както е тръгнало, не знам как ще изкарам оценката си за срока!"

Бих искала отново да кажа на всичките приятели от училище, от театъра, от купоните- "Пак ще се срещнем след десет години..." Само че не знам дали ще стане. С някои така или иначе се виждаме понякога(все по-рядко), но с други не сме се чували и виждали вече години. Дано да сте добре, някогашни мои приятели :)

В един стар тефтер (от онези, които пълнех със записки, когато нямах блог) намерих малко спомени... Много мило ми стана. Спомних за времето, в което пишех по последните страници на тетрадките в училище. Или по тефтерите, които тайно вземах от мама :)...

Ето част от "ученическото ми творчество" :) Във времето, когато не познавах интернет и нямах блог. Не че беше отдавна, но някак е чудно как изведнъж всичко се промени... Започнах да ползвам интернет, когато бях на 14 - голямо вълнение падна тогава! По цяла вечер висях в залата - пишех имейли на разни понати (и непознати) и чатех. Помня и един рожден ден, който посрещнах в залата - ставах на 15 и всичките ми приятели бяха или виртуални, или по някакъв начин свързани със залата на ул. "Христо Ботев" във Видин :)

Ето ги няколко откъса от "личния ми ученически дневник" :)

Слънцето за теб

За теб съм слънце

или мъничка планета?

 За мен си плаж самотен

с онзи вечен дъх на свобода.

За теб съм всичко хубаво и цветно.

За мен си изхода от лабиринта сиво-черен,

в който лутах се през слънчево-дъждовни дни.

Обичам да ми казваш, че съм слънце,

което те огрява с топлина.

За мен си лято - затова съм пълна с обич топла.

За теб съм слънце. Ти за мен си рай. 

Това е текстът на репортажа ми за един млад български автор - Петър Денчев. Засега има само един публикуван роман - "Тъй, както мъж целува жена, която обича", но му желая още много успешни текстове. Защото има талант да пише. И защото романът разказва за много неща в стегнат, лаконичен стил. Темата за насилието в семейството е малко стряскаща и неочаквана, но е радващо, че е провокирала интереса на Петър. Всяка тема, която влиза по-надълбоко, някъде под привидното, е тема, заслужаваща внимание. Може би аз харесах книгата, защото познавам темата. А може би защото прочетох книгата на един дъх. Или може би защото сме на почти една и съща възраст. А жената в книжарницата, където купувах книгата му, бе запомнила "колко е млад автора". Както самият той ми каза - критиката го нарича "безобразно млад". За мен талантът няма възраст и затова исках да разкажа за Петър и първия му роман.

Повече от автора можете да прочетете в блога му - peterdentchev@blogspot.com

Ето го и самия текст:

Книгата като място за среща и раздяла. Там, където думите се влюбват в копнежите на душата, а писането се превръща в страст. На един дъх.Тъй искрено, както мъж целува жена, която обича. Малко трудно в началото. И прекрасно след края.
„ Целувката е равностойна на решение на проблем. Целуваш, ако имаш какво да кажеш. Дори е акт на вътрешно противоречие, защото целувката е телесен акт, плътски, свързан както с телесно желание, така и с духовно. Намирам особено противоречие в целувката като начин за изразяване на емоции.”
За Петър Денчев това е и писането - сблъсък на чувства, мисли,желания. На 21 е. Един млад човек, написал първата си книга, постигнал първия успех. „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели награда за нов български роман на 2007-а година. Срещаме се с Петър в началото на 2008-а, за да поговорим за културата, писането, младостта и нейните сбъднати книжни мечти.
„Аз наистина бях твърде изненадан, че този роман беше награден и отзивите първоначално бяха, че съм безобразно млад, след това, че съм твърде млад, а сега, че съм неприлично млад.” „Ентусиазмът, с който съм я писал едва ли по-късно някога щеше да ме сполети.Може би това нещо – духа, който сега аз нося в себе си, в един по-късен етап не би имал възможност да се изяви.”
Нарича себе си „пишещ човек”. Въпреки младостта си, има какво да каже. За думите възраст няма. Пише поезия и проза. Често публикува в интернет, но обича истинските – печатните книги.
„Все още институционализираната литература, литературата, която е уважавана, се появява на хартия. Това е литературата, към която е обърната критиката, към която са обърнати издателите, обществения поглед.”
Петър е оптимист за новата българска литература. Вярва, че тя се търси и чете. От българи за българи.
„Наистина тече някакъв процес за нормализиране на литературния живот в България, в който българските автори все пак намират място по някакъв начин, намират аудитория и многото хора, които се свързаха с мен след премиерата на романа, които са го прочели и са го купули, са доказателство за това.”
Детето в него понякога се пита: „А сега накъде?” Намира отговор в историите. Те са навсякъде. Събира парченца вдъхновение чрез пътуването. Открил за себе си тръпката на Париж, Торонто, Атина, младият писател остава в България.
„Въпреки че аз копнея понякога да живея на други места и с удоволствие бих живял за различни периоди от време и имам намерение да го направя, но аз не бих искал да скъсам с България, не бих искал да зачеркна България като някаква възможност за живеене.”
Тук е щастлив, защото е постигнал мечтите си. Учи режисура и вече има издаден роман. Както сам казва – така е решил „хазартът на живота”. Писането се превръща в съдба.
„Аз много се надявам моята чувствителност и въображението ми да бъдат приложими спрямо хората, които да откриват и да намират ключ към себе си по този начин.”
За Петър текстовете имат свой живот. Понякога поставят въпроси, понякога не намират отговорите им, но никога не се страхуват да питат.
„Както сред мои връстници, така и сред хора на по-голяма възраст аз забелязвам страх към изразяване на позиция, от която не може да се отстъпи, тоест заявяването на една личност като такава и нейното отстояване. Това е нещото, което най-много ме притеснява и мисля, че това е проблем на нашето общество, не е глобално явление.”
„Пишещият” Петър иска да види една нова България – тази на човешките взаимоотношения. България на хората, които мислят, работят и живеят в екип. Според него най-хубавото нещо за страната ни през изминалата година бе:
„Това леееко пробуждане на някакво гражданско общество. Това съвсем леко като с перце изявяване на мнение, което, разбира се, не е достатъчно. Всички тези протести някак си показаха, че все пак, по някакъв начин, има възможност едно мнение, една идея да владее повече от един човек и повече от един личен или родов интерес.”
От това като че ли се страхуваме най-силно – да заемем лична позиция. За да признаем пред самите себе си къде грешим и какво искаме – от нас и от България.
„ Би ми се искало повече смели хора да има и да се случи нещо, което да обърне хората към повече честност – както в отношенията, така и спрямо себе си, така и спрямо нещата, които правят.”
В романа си пише:„Ако някой ме попита сега, в този момент, кое е най-важното нещо, което трябва да научи моето дете, ако можех да имам такова, ще кажа: да обича”. За него любовта е чувството, което ни прави хора.
„Винаги съм се стремял към нея, търсил съм я, без някой да ме е възпитавал по този начин или пък може би през онова време, в което съм виждал само цветове и съм чувал само звуци, съм възприел тази идея, че няма друг начин, няма друг път, освен този, който може да бъде изпълнен с любов.”
По пътя на любовта и живота Петър може би ще напише още много книги. Всички те ще разказват истории. За срещи и раздели. Ще се четат в България или някъде другаде по света. Ще живеят в сърцата на читателите. И може би все така ще ги учат, че любовта между хората е най-красивият път. Напред.

Всъщност  писането и музиката се допълват добре. Едното помага на другото. Имах приятел, който живееше чрез дисковете и радиото. Буквално. Мечтата му бе да стане DJ. Стана. Сега ходи по разни фестивали и партита, за да  прави хората малко по-щастливи. Чрез музиката, която създава.

"Sweet dreams" :)

Това е колаж от снимки от лятото в Барселона. Разбира се, това не е всичко от 2007-а година, но със сигурност е най-хубавото нещо, което ми се случи. Имаше и други чудесни неща, имаше и други места, имаше и успехи, и несполуки. Животът е върхове и падения. Неизменно. По десетобалната скала, моята 2007-а печели...хмммм...8-мо място :) Всъщност като се обърна назад, си спомням само хубавите неща. Обикновено човек си спомня само доброто. Лошото остава някъде навътре, позабравено и скрито.

2007-а бе интересна година. Истински щастлива. Пълна.

Научих, че независимо колко ми пука на мен, на други въобще не им пука.

Научих, че изграждането на доверие отнема години, а разрушаването му става за секунди.

Научих, че в живота не е важно какво имаш, а на кого можеш да разчиташ.

Научих, че можеш да разчиташ на чара си около 15 минути. След това е добре да знаеш нещо."

Случайно попаднах на тези думи. Не са мои. Но са за всички. Промениха деня ми. Всяко нещо, което ни се случва, се случва с цел. Защото така е трябвало да стане. Понякога мисълта за това, което може да се случи, вече прави случката.  Така е и вътре в мен. Нещо умира, за да се роди отново.

Обикновено така намирам приятели или познати - защото е трябвало да ги намеря. Книгите, които прочитам на един дъх...Любимата музика, любимите филми, забравената от някого цигара точно тогава, когато най-много ми се пуши. И не паля.

Така срещам и любимите ми хора - онези, които после помня задълго, завинаги може би...

Любовта?Намираме ли я просто така, без да търсим? Или първо я търсим, а после се влюбваме, защото сме искали да се влюбим?

Нямам отговор, защото аз не се научих.

Не се научих, че не мога да накарам някого да ме обича. Обича ли ме или любовта по дефиниция е просто навик? Обичал ли ме е някой изобщо в сравнително кратката ми 22-годишна "хроника" от  любови и раздели? Или аз не умея да тълкувам любовта?

Научих ли се да обичам?

Научих ли се да прощавам?

Осъзнах ли, че имам само себе си?

И че на първо място човек обича себе си, но живее с другите?

На какво не се научих?

Да не бъда егоист.

Казват, че преди да постигнеш целта, трябва да намериш пътя. Аз обикновено чрез вървенето намирам целта. Някак са обърнати нещата при мен. Или не съм готова за тях?

Знам цената на това да загубиш чуждо доверие. Губила съм го много, много пъти. Така загубих най-близките си приятелки, така загубих и единствения човек, чиято любов със сигурност познавах - изпепеляваща, егоистична, негова, единствена, ревнива и силна. Толкова силна, че не я разбрах. И предпочетох да я стъпча.

Или не вниквам достатъчно в живота? Плъзгам ли се по повърхността и губя въздух, когато се гмурна по-надълбоко?

Или не умея да мълча, когато желанието е желано? Или не умея да говоря, когато всички говорят? Или се усмихвам, когато всички са мрачни и плача, когато просто няма смисъл?

Или не живея заради самия живот?

Тази година си отива. Не ми е тъжно за нея. В края й обаче ми се иска да разбера къде сгреших и какво спечелих. Много са въпросителните, малко са точките. Има и многоточия, но за тях дори не ми се мисли.

Годината на точките и въпросителните. Идва нова. Дано да е на удивителните.

Героят от последния ми репортаж - Цветан Маджаров, фотографът без ръце от Смолян, по всяка вероятност ще получи помощ, за да осъществи мечтата си! Какво по-хубаво от това?Явно преди Коледа наистина стават чудеса или пък хората стават малко по-добри...

Безпокоях се дали ще разкажа историята му добре. Дали ще я разкажа така, че хората, които гледат репортажа, да я усетят и разберат наистина. Щастлива съм, че това се случи.Надявам се и Цецо да се зарадва и наистина да тръгне да обикаля България, както  си мечтае. И да направи хиляди снимки. Чрез които живее.

Има случки, които просто знаеш, че трябва да разкажеш. Има истории, които се разказват сами. Има хора, за които просто трябва да се пише - защото са пример за нещо, което другите нямат.

Както Цецо сам каза: "Съдбата ми е добра. Господ ми взе ръцете, но ми даде много повече от това, много повече. Даде ми сили, здраве и възможности - има ли по-хубаво от това?"

И на мен ми направи страхотни снимки :) Смятам да ги подаря на мама и на най-близката ми приятелка. Така, за спомен :)

P.S. Самият репортаж е на www.bnt.bg , архив на "Панорама"

Една стара немска поговорка гласи: "Градският въздух те прави свободен.". В един глобален свят границите между градовете, народите, хората сякаш са без значение. Важна е свободата. Важно е да я извоюваш, казва Грегор Шац, и да не спираш да се бориш за нея.

Грегор е роден в Германия, израснал във Великобритания, живял в Китай, САЩ, Испания, Гърция, Румъния. Сега е тук, в България.Работи като графичен дизайнер, пише стихове, редактор е в списание за градската култура и начин на живот. Така ще е до деня, в който реши, че отново е време за път. Нанякъде. Към свободата.Към откритието. Към света.

Графичният дизайнер не се чувства гражданин на определена държава. Не е англичнин, нито германец,нито пък българин. За себе си казва, че е европеец - по дух, по корени, по съдба.

"Трудно е да изградиш идентичността си около идеята да бъдеш гражданин на света. Това е чудесна идея, но според мен е все още неизпълнима. Аз съм европеец, поне що се отнася до произхода и миналото ми. когато живеех в Китай и хората ме питаха откъде съм, винаги казвах, че съм от Европа. Вършеше работа!"

Грегор е "вдишал" от свободата на много различни градове по света.Любимият? Ню йорк. Заради гражданите, които имат историята на Грегор. Там всеки е дошъл отнякъде, за да търси щастието или свободата си. И всеки сам твори съдбата си. В границите на града.

" Всъщност градовете са произведения на изкуството, но изкуство, което не е само в сградите или в културните събития...По-скоро градовете са като случките. Те обединяват хората и разбира е, са съвкупност от множество поколения."

За Грегор изборът на град е въпрос на усещане. "Човек трябва да живее там, където се чувства щастлив!". Границите вече нямат значение.

"Градовете навсякъде по света станаха много по-обединени, развиха се бързо, така че националните граници вече не са толкова важни. По-важно е мястото, където живееш. Що се отнася до развитието на икономиката и търговията, светът наситина се превърна в глобален."

Така открива София. Тук се чувства щастлив вече три години. Има свои любими места.Не се оплаква от задръстванията в града, защото ги приема за нормални. "Това е проблем на всеки голям град по света. Просто трябва да свикнете с него.", казва Грегор. Не успява да свикне обаче с небрежното отношение на хората към околната среда.

"Мисля, че ще е добре, ако хората тук започнат да участват по-активно в грижата за домовете си и за градинките пред тях. Да започнат да се грижат за града, в който живеят. София има потенциал да бъде много красив град. Вече има известен напредък - възстановяват се отделни сгради например, и това е стъпка в правилната посока. Но не е достатъчно. Хората наистина трябва да участват в този поцес колективно."

А хората са тези, които правят градовете. Според Грегор София е прекалено малък град, за да бъде космополитен. Но той е сигурен, че столицата ни се развива и върви напред. Към живот без граници.

"Единственото, което все още ви липсва, е малко повече отвореност към различните култури. Разбира се, София вече е един вълнуващ, шумен и развиващ се град, но ви липсва разнообразието между хората и това, което се случва в един град благодарение на него."

Градът ни, между днес и утре. Преди границата бе само една. Тази на Студената война. Днес границите са много. Избираме ние.

"Хората тук са много емоционални, обичат да излизат, да се забавляват, общителни са. Имате красива природа, чудесно море, макар че не одобрявам строежите по Черноморието ви, но все пак имате възможности за спа-комплекси и туризъм."

Според Грегор единственото, на което трябва да се научим, е да работим заедно за по-доброто глобално бъдеще на страната ни.

" Основният проблем на българите е, че са индивидуалисти, нямат чувство за колективен труд и не умеят да работят добре в екип. Тъжно е, защото по този начин ощетявате себе си. Ако се научите да работите заедно и да си сътрудничите, това ще направи обществото ви по-щастливо и по-успяващо."

Причините за тази "национална черта" европеецът без националност открива в историята ни. Признава, че не е виждал другаде по света толкова разнолико общество.

" Най-интересното нещо в България е, че в нея се усещат ароматите на много страни. Когато живеех в Тайван, забелязах, че хората са силно повлияни от Китай и САЩ, просто ззащото това са двете доминбиращи страни там. България обаче изглежда като огромен микс между Австрия, Великобритания, САЩ, Франция, Германия, списъкът сякаш е безкраен...И всичките тези влияния са се слели в българското общество..."

Може би заради това не се чувства чужденец в българия. София е неговият град на границата. Ако му омръзне - просто ще я пресече. Неговата житейска философия е проста : "Ако се чувстваш чужденец някъде, си свободен да си тръгнеш."

"В живота има върхове и падения, независимо къде живееш. Сега съм щастлив. Вярвам, че тук, в София иамм много възможности и се надявам да допринеса за тяхното осъществяване."

Грегор учи български. Има българско семейство. Мечтите му са свързани с България и с хората тук.

" Не мога да казва много неща на български, говори малко, но още не емного добре, трябва да учи повече."

Ще научи български. Грегор вече зане шест езика. Ако остане в България, синът му ще говори български по-добре от него. И ще познава само една граница - границата между дне с и утре.

По принцип не обичам чай. Обичам кафето - в голяма чаша, силно, чисто, леко сладко и едновременно с това горчиво...Обичам го сутрин. Обикновено. Но точно определено. Кафето е сутрешният ми ритуал. Вечер е ред на чая. Когато се завивам с топлото и меко одеало, хващам някоя от многото книги, които едновременно чета, оставям зад себе си мислите от деня, за да си подаря няколко часа свобода. Не ми се случва често. Вечери подобни на днешната ме винаги ме вдъхновяват да оценявам малките неща. Простичките неща. Усмивката на човека до мен, когато е щастлив.Денят ми. Краят му - смълчана вечер.Една чаша чай. Интересна книга. Тишината. Телевизорът, пуснат без звук.

Всъщност ми липсва присъствието на човека до мен, но всеки има нужда от подобни вечери. Вечери с по чаша чай. С няколко лъжички захар. Чай за теб и за мен, my friend...