****************************
Първи час - Математика
Не само първи час, но и първия час след ваканцията - на никой не му е до учене но какво да се прави. Госпожата се мотае доста време с отсъствията, учениците скучаят, а аз си мислех напълно сериозно над идеята дали ще мога да се спусна от прозореца, използвайки въже правено от листа от тетрадка. Може и да стане, кой знае. Както и да е, започваме да пишем. По средата госпожата спира, поглежда средната редица и най-задните часове, и казва:
-Марина, Изабела, сменете си местата с Явор.Той отива в вашата редица, писна ми да си говорите.
Бурен, но неизслушан протест от моя страна - средната редица е ЖЕНСКАТА редица. Виждате ли, първата до вратата има само момчета, не е ясно защо, сигурно сме се подредили така от инстиктивни политически възгледи(wtf, идея си нямам какво написах ама се надявам да е прозвучало умно). Втората, е само момичета.Беше, де. Третата беше смесена редица. Още е, всъщност, но женската вече не е. Момичетата от втората също запротестираха - не че имат нещо против мен, мен всички ме обичат (освен когато ме мразят) , но просто не искаха момче да им разваля реда. Госпожата изслуша протестите им усмихната после каза :
-Направете го гей в такъв случай, реда ще е запазен.
Надявам се никой да не е взел да идеята насериозно. Забавно е да се ПРАВИШ на бисексуален за да плашиш хората, но да си е опасно от икономическо-религиозна гледна точка.
*********************************
Междучасието на философските разсъждения
Вървях надолу по стълбите мрачно, мислейки си колко кофти късмет има човек понякога. Апаратурата на радиото беше сериозно бъгясала, та най-вероятно щеше да отпадне
Междучасието на Твърдата Песничка и следващото го Междучасие на Още По-Твърдата Песничка. Не се шегувам, имената са такива. Аз лично участвах в събирането на вотовете за тези неща, 2 поредни междучасия в сряда едно след друго малко тежък метъл. Добре ще ми дойде. Докато отминавах, видях през прозореца как Зад Оградата (секретното кодове име на мястото където се събират всички да пушат) Стефи пак прави клоун от Тошко. Той идва, за да я целуне, тя го бута настрани и всички му се смеят. Той сам си е виновен, че е такъв наивник, отправих му леко предупреждение за тая скинарка още преди много време. Глупава младеж...
Да, знам че казвам младеж на човек с една година по възрастен от мен, но как иначе да наричаш някой който постъпва детински? Все едно. Сега ще караме физкултура, аз се подготвям психически и пристъпвам към съблекалнята. Не си падам по предмета, никой не прави нищо както трябва, все по някое време ще започне футбол с волейболната топка по средата на салона, а боли като те улучи. Също така, с Иван и Пафката(Павлина) ще ходим на караоке в понеделник. Чудесна идея е, обичам да се появявам пред тълпата. Само пафката ме притеснява - леко е непохватна. Доста често се спъва. Но това всъщност е нормално, с нейния бюст трудно можеш да си видиш връзките(Шега, момичето е страхотно, много я уважавам, но след като ми чете блога не мога да се въздаржа да се погавря малко :)).

*****************************************
Втори час, физкултура.
Господина пак ме изгледа накриво - и ще продължи да ме гледа така най- вероятно, цял месец не съм му влизал в часовете. Но иначе, всичко беше наред. Имам една интересна практика в тия часове - ако няма хора, си играя сам с баскетболна топка, но ако има откачам въжето от ъгъла и започвам да се люлея. Въпросното въже е нещо като голям парцал за катерене, висящ директно от тавана, и обикновено закачен в страни на стената за катерене.
Голям купон е! Качваш се на върха на стената за катерене, откачаш го, закачаш се на него както можеш в някой клуп и се пускаш. Господина забранява разбира се - може да си разбием нещо.На кой му пука, адски гот е! Аз го изчаках да излезе, и се качих на това въже. Добър начин да разбереш що толкоз се кефи тарзан на тая джунгла. Следва голямото люлеене в диаметър от четири метра, като с сигурност ще събориш някое притичващо животно(ученик де).
Но ето че господина влиза.Не го видях, но чух вика "Яворе, какво си мислиш че правиш?" и се стреснах. Ама много. Като блъсна някоя маймуна, съученичка де, не се панирам толкова, ама тоя вик никога не е завършвал добре за мен. Нито за който и да ако се казва Явор.
Изпуснах въжето, но краката ми останаха закачени. Виждате ли, люлеенето не спира за мен, защото всеки път когато се приближа до стена се отблъсквам с крак, и инерцията продължава. Така че, когато се изпуснах (спокойно дами, не заболя много въпреки че си ударих чутурата - паднах от 1 метър най много, пък и тиквата ми е здрава) въжето продължи да се люлее.Така че, в крайна сметка изметох пода за няколко секунди. Тоя анцуг ще е за пране...
Пет минути преди края на часа се приближих до средата на салона да видя какво правят 5мата други освен мен. Принципно, ако сме повечко хора, играем СПЕЦИАЛЕН ВОЛЕЙБОЛ. Ми да, изговаря се така, даже мислим така за него. Той е обикновен волейбол, като изключим, че не пазим никакъв ред, и получаваме екстра точки. Да, ей така - ако биеш сервис и вкараш кош в баскетболния кош на другия край на игрището, три точки за отбора. Ако уцелиш човек от публиката, без да си го целил, това са пет точки. Ако човека от публиката е учителя, и уцелената част на тялото е главата( BOOM HEADSHOT, BOOM HEADSHOT! Сори, не можах да се въздържа) това са десет точки. Ние имаме 3 такива удара само за тази година. Има опити, ама се броят само неволни, пък и господина е с добри рефлекси.Един път май беше с баскетболна топка, ама карай.
Но те не играеха волейбол. Играеха нещо друго, което разбрах лесно. Събират се от двете страни на мрежата, два отбора. Целят коша който е срещу тях, демек от другата страна на мрежата, и ако вкарат печелят точка. Доста зарибяваща игра. Реших и аз да опитам.
-Нееее, Яворе, недей ще уцелиш лампата! - Извика ми Влади. Опит да се гаври с моята личност. Лампите са защитени с здрави решетки. Реших да опитам - щях да улуча, да вкарам, да им покажа на сичките че само защото тренирам фехтовка не съм слаб в всички други спортове. И на Влади - само защото има мускули като топки за хандбал незначи че е най добрия, нали? Прицелих се. Това бе мига на истината. Дали щях да улуча? Топката тежеше в ръката ми, но това не ме притесняваше. ЗА ОРДАТА!
Хвърлих топката.

******************************************

Утре трябва да дам пет лева за нова лампа.
Ръждясали решетки и кофти мерник.
***********************************************
Трети час и Пети час - ЗИП Български.
Български - за този няма какво да пиша, откачи ми се китката да пиша.Да не говорим, че съм любимец на госпожата - което е лошо, защото когато една 180 килограмова жена те ощипва по бузата всеки път когато си близо до нея, няма как после да се въздържиш да си попипаш лицето - да провериш дали не липсва някое парче...
Добре, сега за да има какво да пиша, ще слея часовете заедно. Имаме и пети час Български, така че така ще е по лесно. Скуката е пълна, аз заспивам както блажено прави и останалата част от класа. Принципно, даже се получава добре, ако госпожата чете нещо, но ако диктува...по добре пиши, Данева некога не е била известна с благия си нрав. Но все пак, купон да става. За да ви разясня какъв преподавател е тя, нека да ви обясня как говори - прегракнал, дрезгав, но силен глас, което изключва мисълта да има болно гърло, не злобен, но доста остър нрав, и на моменти доста добро чувство за хумор, с доста сърказъм. Моя тип хумор, как да не ме радва. За да ви разясня чувството за хумор, ето едно малко пререкание между нея и Слави (слави е много досаден в часовете, непрекъснато говори, слуша музика шумно, кара се с учителите, не пише...демек, пича обичан от всички. Това е ирония, разбира се, аз не го харесвам особено, но иначе е добряк по душа). Ето и пререканието :
- Славейчо, славченце, дори да си смениш името пак ще те тормозя , защото все пак аз ще ти пиша дипломата... - казва Данева след едно от поредните шумни тананикания на Слави.
- Че защо ми е да си сменям името? - казва леко учуден нашия човек.
- Как, не те ли дразни че ти викам славченце и славейчо? - казва учудено Данева.
- Не, изобщо - усмихва се гордо Слави. Скоро все пак посърва.
- Само така моето дете! Ела тука да те цункам по квадратната глава! - Му виква Данево. Ние умираме от смях, той посърва. Тя продължава с леко изменен лигаво тийнейджърски глас :
- И после кво' у вас ще казваш "Смеят ми се маме, че ми е квадратната тиквата!"
Накратко, това е Данева. Случайно днес отново скочи на темата за това че на 24 ноември има рожден ден. Слави се изхили за тази и петдесет годишнина :
- Еййй, юбилей!
- Ми да, аз съм леко възрастна, но все пак мога да ви преподавам по добре от повечето врани в тая съборетина! - не му остана длъжна госпожата.
- Ама, аз не казвам че сте стара, наште са по стари от вас! - опита се Слави да замаже положението.
- Ами браво на тях, сигурно затова са си родили такова съкровище!
Всички се хилим на слави.Както и да е, в втория час не бе толкова забавно.Само диктуване...аз дадох на Съни библията, и заспах. Той ме събуди един път след около пет минути, за да ми я върне. Прочел я! Аз му я давам в всеки час по български от началото на годината, браво на него. Тупнах Давид който седеше пред нас и му казах :
-Съни прочете библията!!!
- Да и какво? - усмихнато ми отговори той.
- Прочете първата книга през живота си най вероятно! Прочете НЕЩО!!! Нашето малко момче порастна...- заявих аз въодушевено, после се направих че плача от гордост, докато съни се тресеше от смях до мене.
Следващото ми събуждане беше когато той каза нещо с Д до мен. Помислих, че иска да му дам нещо и му казах :
- Какво да ти дам? - питам аз.
- Не бе, викам Да...- каза той тихо, защото данева гледаше към нас.
- Пак ли детската библия? - попитах го.
- Не бе, викам Давид! - загубил търпение Ъъни ми викна в ухото.
- Добре бе, добре.
Сънено се огледах, потупах Давид по рамото и след като той се обърна назад да види какво иска, му казах :
- Давид, Съни иска да му дадеш нещо.
Съни се разстресе от смях до мен, нямам идея защо, защото заспах веднага след това и си нанках кротко - кротко до края на часа.

****************************
Час четвърти - География
Часа по география не беше много добре направен - учителя ни, някакъв студент , закъсня с около 10 минути, така че на никой не му се учеше. Той реши да изпита мен, защото бях леко шумен - Давид ни каза за една песен на една група, много готина, текста беше "Не спрях са да съжалявам, не мога за миг да престана да помня..." Или нещо подобно, имах го на лист, но Давид не щеше да запее мелодията щото го беше срам. Така че пробвах аз дали ще я налучкам - пеенето не възхити тези около мен много, а когато накрая се разлигавих съвсем и го почнах рап, блек метал , и " Обичам те на Азис" мелодии, Ради не издържа и изхвърли листа през прозореца.Загубих текста и се изнервих, запротестирах защо доста шумно и тъкмо тогава господина за да ми затвори устата ми каза че ще ме изпита. Знаех че не ми е погледнал оценките - имах три, нямаше право да ме изпитва, но реших да се погавря малко преди да му кажа. Казах му :
- Вие дори не сте учител по География, не желая да ме изпитвате. Върнете се в университета, довършете си образованието за учител, и тогава се върнете, госпожата седи на последния чин, тя ще се справи по добре.
- Много добре знаеш, че преподавам тук защото това е изпита ми за оценка тази година, университета ме прати! - каза все още привидно спокойния двайсет годишен господин. И в интерес на истината, прав е, но все пак в името на гаврата трябваше да продължа.
- Вярно, но все пак не смятам че имате достатъчно опит и знаете достатъчно за да ме изпитате както трябва, а не искам по слаба оценка - заявих гордо аз. Всъщност, той беше изпитал, но не помнеше. Толкова по добре.
- Ти какво, да не се мислиш за нещо специално? Аз уча 8 години този предмет, обикалял съм българия, че и чужди страни с термометър и регнометър в ръка, правил съм успешни прогнози за времето. Какво толкова си правил ти , а? - вече загубил търпение заяви той. Екстра. Това беше триумфалния момент.
- Ами...ами...-започнах колебливо аз. - АЗ ВЧЕРА ПРЕВЪРТЯХ ЕДНА КОМПЮТЪРНА ИГРА! - извиках гордо. Класа изпадна в смяп, а аз казах на господина че вече ме е изпитал, и само съм се бъзикал с него. Погледа ме малко, после се захили и той.
Аз съм роден талант, нали?

**********************************
Шести и седми час - Английски Език
Обожавам английския! Единствения предмет, в който няма нужда да отварям учебник и пак съм най-добрия. Опита ми с компютърни игри доста помага, естествено. Та, познайте какво - аз ще бъда учител! Този петък имаме ден на самоуправление. Аз бях учител и миналата година разбира се - станах особено известен след като за да въдворя тишина и внимание, цапардосах колегата преподавател с учебниците по главата. Чу се силно ДРЪННН. Не туп. ДРЪНН. Определено привлече вниманието.
Сега пак ще бъда учител заедно с...Стефи. Да, тази Стефи. Имаме две Стефита, другата е много готина, симпатична ми е, русичка такава...но аз ще съм с лошата Стефи. Тази с къса коса, скинарски наклоности и бившмойприятелзагадже. Кофти късмет. Все едно, ще се справя. Дано да ми се наложи пак да въдворя ред...
Както и да е, след петнайсет минути обяснения специално на нас двамата как да преподаваме, госпожата започна часа. С теория, как се използват смесени времена. Знам как става разбира се, практикувам го ежедневно. Освен това си намерих цяла гилдия да ми пише домашните по английски, всички са англичани, намират ги за адски забавни.
Както и да е. Забавлявах се до края на час да гледам физиономията на Ники след като го предизвиках да изгледа целия клип на Корн - Right Now. Той ме предизвика да си лепна татуировки на челото преди това, тези от дъвки, и ще ходя пред цялото училище. Ако го направех, той щял да приеме всяко предизвикателство.
Наивник.
Като бъдещ актьор, аз никога не пропускам да се правя на идиот пред публика. Разхождах се с розичка и меченце на челото двадесет минути, хората много ми се кефеха. Сега Ники си го получи. Накрая на клипа, малко преди героя да си изтръгне черепа от кожата докато си вади зъб, той помоли да ходи да повърне. Пуснаха го. Всички ме гледаха учудено - защо се усмихвах така гадно на някой който ще ходи да повръща? Нямаше откъде да знаят разбира се - аз имам злата сила да карам хората да повръщат. Нарича се ТКМДПК. Това е съкратено от Телефон Който Може Да Пуска Клипчета.

Втория час мина нормално. Хора излизаха да пишат на дъската, мен не ме дигнаха - госпожата знае че си знам материала, дига само глупавите които наистина имат нужда да учат нещо. Аз реших да разказвам вицове на Ники. Госпожата не се стърпя, и реши леко да ме скастри.
- Ей, ти прилегивирования и специалния - ако не ти се учи, не си затук. Просто си излез...- После реши да покаже че не само аз съм добър актьор, сложила ръка на кръста и ръка зад главата, тя тръгна към вратата в поза Модел - кифла. Ето как значи да си изляза без да получа отсъствие. После се ухили и ме попита как е това представление. Изръкоплясках и тихичко, като си мислех - ето как да изляза без отсъствие...но се отказах. Какъв е смисъла??? Часа свършваше след 10 минути.
Реших, че няма да е зле да и изкарам ангелите малко. Продължих да разказвам вицове на Ники, знаейки какво ще последва. Госпожата ме стисна здраво с една ръка за врата, под тила, и после ме пусна. Ето това беше моя момент! От шести клас насам знам един номер - мога да си дръпвам очните ябълки назад, така че хем да съм с отворени очи, хем да се вижда само бялото от очите. Нали знаете Гробаря от кеча? Това ми беше вдъхновението.
Отворих уста, пускайки малко слюнка да се стича отстрани, направих номера с очите и започнах да се гърча. Настана миг на паника след което госпожата ме разтърси :
- Яворе?? ЯВОРЕ! - Аз се усмихнах, връщайки си очите на мястото, и си избърсах устата, казвайки :
- Добре съм госпожо. Как ви хареса представлението?
Тя ме изгледа шашната.После схвана, и се разсмя. Пусна ни да си ходим по рано, но мен ако питате трябваше да ми забие един шамар...Доста я стреснах. Това доказва само едно, мисленето на възрастните има доста странни прояви.

За времето прекарано в пътуване към даскало няма да разказвам.Нито за това как чаках любимата ми закусвалня да отвори в продължение на 15 минути, тия хора много се разкатаваха.Вярно, правят най добрите кашкавалки и банички в софия.Ама още по лошо е, че го знаят и не им пука ако забавят някой гладничък ученик малко повече.Както и да е, аз и кашкавалката сме си добре - беше перфектна както обикновено, но бозата беше малко суха.
И ето, часа започва.Здравейте госпожо, здравейте ученици.Готина прическа госпожо, мерси ученици.След около 10тина минути диктуване на вчерашния материал на другата група от класа, минахме към часта с задачите.Госпожата веднага ни каза :
-Тази задача е дълга, и сложна.Не искам никакви въпроси когато започна да диктувам, просто пишете каквото говоря.(задачата наистина беше много дълга, затова тук ще впиша по малка нейна версия)
-Добре госпожо - казва нашия герой, демек Явор, димек аз. - Само един въпрос.
-Какво, Яворе? - пита госпожата.Личи си, че не е в настроение.Е, и аз не съм.
-Може ли аз да не пиша? - казвам с достойнство. - нещо ме боли ръката и ме мързи...
Продължаваме нататък, след като се навеждам за да не ме улучи хвърлената от госпожа класната гъба.След още едно предупреждение, тя започна да диктува.Ето в прав текст издиктуваното(ще забележите, че главен герой е Ивайло, а не триъгълника, но все пак...това ни беше издуктувано!):
Хипотенузите на два триъгълника, Ивайло махни си слушалката от ухото, са 3 и 12 сантиметра.Ивайло, длъжен си да пишеш в час, Намерете , ето ти химикалка ивайло, отношението на лицата им.
-Ако няма въпроси, почвайте задачата.- Оповести гордо класната ръководителка, за мое нещастие...мхм, щастие може би, и учителка по математика.
-Само един госпожо - вдига ръка подхилкващия се Ники.Всички се подхилкваме впрочем.
-Да, Ники?
-На кое търсим хипотенузата последно, на триъгълника или на Ивайло?
С едно изречение той каза това което мислехме всички.Да продължим нататък...
****************
Първо междучасие, 10 минути.
Тъй като имах едно посещение към училищната лавка(не за закуска естествено, никога не бих изневерил на моята КАШКАВАЛКА, но защото една хубава закуска винаги включва пакетче вредни за зъбите вещества, съкратено Хрупанки.) се съгласих да взема и една поръчка от Стефи.Принципно аз стефи много я мразя - Тя е най-тъпата, извратена искаща да бъде скинар [напишете гадна псувня тук].Ама сега какво, съгласих се.Не е лично мое мнение...тя всъщност няма приятели от класа, макар че си мисли че е така.Много е зла и се държи гадно с всичките, гледайте ме ква съм готина вие сте некви смотани и така нататък...Все едно.Ние си се мразим с нея, от растояние най често, но аз получих лек шок днес.Оказва се, че на училищната екскурзия тя бе успяла да свали един мой много добър приятел от десети клас - как ви се струва, ваш приятел с момиче което мразите? Както и да е.Ама най вероятно рано или късно ще го настрои срещу мен, и тогава...ми и аз незнам какво, ама ще е много готино, злобно, и болезнено за нея.
Докато се качвах обратно на горе съжалявах че нямах шишенца арсеник до пакетчетата с кетчуп.С удоволствие щях да и сипя голяма доза в закуската.
*********************
Втори час - Логика.
Като кратко инфо, той предмет го недолюбвам.Не го разбирам, най вероятно.Сигурно го разбирам не е особено сложен, но на контролните трябва да напишеш не какво ти разбираш, а каквото пише в учебника.Все още смятам, че тройката за срока беше удар по пояса.Та, принципно аз в тия часове си нанкам сладко - сладко за отмъщение на идиота който ни кара да сме в 7 и половина в училището за първи час.Но тоя час не се получи - госпожата беше решила да седне точно на моя чин (тя, впрочем не се уморява да се прави на мацка, все е с ръце в джобовете и седнала върху някой чин - какво е това от психологична гледна точка за трийсет годишна жена, кажете мили деца? ) та трябваше ща-не ща да пиша.Та, писах.Понятия - абстрактни и конкретни.Виждате ли, абстрактните са тези които не изразяват много свойства на предмета, най много едно свойство.Бедни на свойства, демек.Конкретни - по богати на свойства, имат си свойства, представляват целия обект.Разбрахте ли нещо? Аз не.Надявах се нещо с думата "конкретно" в себе си да е по просто, ама на.Забулен в мистерия е този предмет за мен...
После госпожата започна да изпитва какво сме разбрали.Справедлив - абстрактно понятие, грозен също. Шоколад -конкретно.Нива - конкретно. Кислород - абстрактно.
При това последното ми стана лошо.Мислех, че абстрактни са описания, прилагателни, всичко останало е конкретно.Бум, ама на.Тъкмо се радвах че съм го разбрал и..бум тряс, паднах от небето.
Та, една съученичка(за която ще стане дума следващия час) обясни на нас недоумващите, че абстрактни са неща които не може да видим с очите се, а конкретни са тези които можем.Шах и мат.
Едно ми е ясно - никва логика няма в ЛОГИКАТА...
*********************
Два часа информатика
Тук имаше само едно-две интересни неща.Виждате, че пропускам междучасието, но не видях голяма причина да го вписвам след като бе прекарано в отиване от едната сграда до другата.Двата часа ги сливаме обикновено, защото втория обикновено госпожата ни дава да играем на компютрите.В случая пак беше така - първия час правихме контролно, за което съм сигурен че съм...ааа...ми не знам честно казано, никак не беше лесно.Втория час, докато си играх на моето си компютърче, случайно подочух разговоря на Ц. с С. и С.Тук пиша името съкратено, защото е тайна информация.На Ц. са и предложили да се снима в плейбой за пословичната сума от 2 милиона лева.Бум бум.Техните и гаджето и най вероятно няма да позволят, но все пак...сумата е пословична защото става дума за момиче под 18 години.Е, тя има страхотно тяло, честито ако и позволят техните, наистина си е оферта.
Аз пък разбих рекорда на Icy Tower, една от игрите.Браво, някои получават 2 милиона за това което им е дала природата, други получават отличен успех благодарение на тая същата природа, трети пък са адските купонжии, нещо което аз никога не успях да бъда.НО, аз пък успях да бия рекорда на една игра, която можеш да играеш само с три бутона, изключително трудно...
Та, кой е намазал най-много?
Всички освен мен много ясно...
************************
Час пети, Английски език.
Госпожата е тук, ооо не.Това е вика който се чуваше отвсякъде.Учителката ни е много готина, моята любима учителка засега, но отсъстваше около три седмици и на всички ни харесваха свободните.Да е жива и здрава жената...Но да отсъства.Не да е болна.Просто да замине на неочаквана почивка на карибите да си починем малко...
Та, тук нищо интересно.Каза резултатите на контролните, никой няма шестица.Аз съм леко разочарован, тоя предмет го владея много добре благодарение на World of warcraft и обикновено изкарвам шестици без да отварям учебник, но сега...ей на.Ще се наложи да уча.Ужас и безумие...
Аз нещо си чоплех тетрадката и все по упорите си дъвчех химикалката, размишлявайки над проблемите на човешкия живот...и конктретно над моя, още не са ми върнали уоу акаунта. И тогава видях...една съученичка рисуваше сърчице до сърчице на ръката на един приятел, който беше задрямал.Изглеждаше точно като..люспа.Това ми даде една страхотна идея, за която ще обясня повече в часа по химия, защото тогава я реализирах.Големи уважения към новия модул, който ще вземаме госпожо, но аз току що си намерих нова занимавка...
******************************
Шести час - Химия.
Пета главна група, конкретно азота.Да съм напълно честен, химията я разбирам...абе, не я разбирам изобщо, но госпожата е останала с впечатлението че всъщност съм блестящ ученик, който просто има неуспех на контролни.Чудесно, докато е под това впечатление ще се справя. Та, за това което видях предишния час - чудна идея.Другите хора имат навика да си рисуват графити в часа, да драскат по масата и т.н.Аз рисувам оръжия.Но най-често, триъгълници.Представете си един триъгълник.Разделете го на две.После, половината на две.После новата половина на две. И така, докато не остане толкова малък триъгълник който не може да се раздели.Впрочем, това е как е бил изнамерен атома, или поне подобно на това.
Та, започнах да си драскам такива триъгълници по ръката.Не бях сигурен защо, докато не ми хрумна - на хелоун ще си направя цялата лява ръка в такива триъгълници! Защо не и дясната?Ами защото не съм толкова добър с лявата, затова.Целия час драсках по ръката си, получи се нещо доста интересно.Но, 2 минути преди края на часа...
-Яворе, кажи ми в това уравнение азота колко му е валентноста? - се чу от мястото на госпожата.Очевидно, не беше съвсем в настроение, и аз разбрах че ако сега се проваля, ще си изгубя кредита. Погледнах към дъската.Не бях сигурен изобщо, но знаех че азота има валентност от 1 до 5.Нямах идея как да го определя, при положение че магнезия беше 2 си мислех че и валетноста ще е две.Но ако грешах? Затова по инстинкт погледнах към ръката си.Тъкмо бях почнал новия триъгълник, който бях разделил странно защо на три части.Погледнах си ръката, погледнах госпожата и казах :
-Мисля че валентноста е три.
Тя ме погледна за момент, после каза браво, и обясни че съм права понеже виждате ли от осем вадим пет, която е групата на азота според менделей, и получаваме 3.Е добре де, откъде е тва осем? Бум. Непонятно, непонятно, какво изобщо правя в училище...
******************************
Междучасието преди последния час
Това беше малкото време прекарано да разбера че пак се е загубил дневника, и преди да си тръгна.Стефи дойде при мен и ми каза :
-Знаеш ли, по едно време в автобуса ти стана тема за разговор.Четиридесет човека бяха съгласни, че си странен.
Погледнах я и преглътнах жлъчния отговор.Рано или късно щеше да настрои Тошко срещу мен, по добре да е късно.Засмях се , все едно е особено сполучлива шега и казах :
- Ако не исках да ме мислят за странен, нямаше да се правя на Майкъл Джексън в часа по биология.
Тя също се разсмя, и тръгна обратно към групичката момичета.В началото на годината беше с гола глава, обръсната 0 номер за да покаже към коя групичка принадлежи.Ясно ви е за каква чалната особа става дума...надявах се с Тошко скоро да скъсат, за да мога най-после да и затворя устата с някоя от моите любими реплики.Междувременно, тя ми се усмихна.Представих си една голяма гилотина.Тя под нея, но аз като героя разбивам гилотината...и после я обезглавявам саморъчно с огромна двуръчна черна брадва.Усмихнах се в отговор.
******************************
7ми, последен час по Изобразително.
Това е същия седми час от миналия вторник.Тогава бях там.Накратко, как протича този час - нулева дисциплина, предполагам че просто господина с неговите леко смешни рошави мустаци просто не може да създаде такава.Иначе е готин тип, чак ми е кофти че не може да си води часовете.Аз принципно съм тих в тях, чета или спя. Но напоследък, по четирима човека от класа трябва да си правят презентации, и после да ги четат пред тези шумни прасета, съучениците ми.Забавно е, но само не и когато ти си този който е част от четиримата.
Господина отново се караше на слави.Те с слави много се карат, веднъж замалко да се сбият.Слави е доста шумничък, признавам му го.Браво, ама че деца.Караха така около 10 минути, докато на мен и Давид (от четиримата само ние бяхме толкова смели да го прочетем пред всички пред голямата дъска) просто ни писна.
Реших, че трябва да привлеча вниманието.За бога, прочитаме го за пет минути и господина ни пуска, какво не е наред с тия идиоти?Така че, скочих върху учителското бюро (господина се разправяше с слави, демек беше отишъл до неговия чин) и започнах да се разхождам с танцова стъпка по ръба.Мога да стъпвам доста леко когато желая, част от обучението ми по фехтовка.Извиках силно :
-Дами и господа, моля за вашето внимание! Аз и тоя сладур тук, Давид се казваше май ще изнесем малък доклад, така че молим за внимание.Колкото по бързо го прочетем, толкова по бързо ще си ходим ВСИЧКИ!
- А даваш ли пуканки? - се чу от най задните чинове.Всички се разсмяха, тишината която бях създал с малкия си театър бе разрушена - все едно да ти откраднат бонбоните за които си пестил цял месец.Някой зад мен се провикна с все сила :
-МЛЪКНЕТЕ БЕ ЖИВОТНИ!
Паднах от бюрото.
***************************
Изкарахме шестица на доклада, моето падане и вика на Давид който принципно е много кротък явно бе успяло да привлече вниманието.Свестиха ме след няколко минути, впрочем.

Благодаря на всички, които прочетат и коментират тази статия.По желание, ако се харесва ще започна да пиша такива редовно и седмично.
Последно, да спомена колко съм разочарован от Eneya, която не се сети да прати един SMS по повод именния ми ден на цветница. SMS - тая дума повече няма да я споменавам щото ме удря в главата изпълнението на Шанел на онзи знаменит Мюзик Айдъл концерт.

Regards,
Dragonkin.

Дали щастието в живота идва едва след като си извървял дълъг път от изпитания?

И при кого идват изпитанията - нима не при тези, които могат да се справят с тях?

Животът е като една спирала, която започва от една точка и завършва в нея.

Изпитанията често се повтарят. Грешките след тях - също. Къде тогава е изходът?

Единствено в силата да извървиш пътя си. Мама обичаше да казва, че всеки има своя пътечка, наречена живот. За някои тя е осеяна с камъни, а за други е покрита с асфалт. Въпрос на късмет. И на сила, за да превърнеш камъните в диаманти. Да се пребориш с трудното. Нима животът не е точно това - една вечна борба... Докато стигнеш до момента, в който ще се обърнеш назад и най-накрая ще си кажеш :"What a wonderful world!".

А щастието? Щастието навярно е онези малки неща, които обикновено не забелязваме. Somewhere over the rainbow. Там, където погледът ни все не достига. Просто защото не умеем да се вглеждаме в детайлите.

Все още събирам парченцата от моя пъзел на щастието. Открила съм няколко.Иска ми се някога да ги събера всичките. Не са много, но все ми се изплъзват - като хлъзгавите камъчета по морското дъно. Изглеждат толкова близо, но когато се наведеш, за да си избереш някое, най-красивото, то изненадващо се скрива, изплъзва ти се, а после отново се появява, но някъде далеч от теб...

Сигурно щастието е в минутите, когато виждам цветовете на света около себе си. И в които не искам нищо повече от себе си, живота и света. Да, навярно моето щастие е точно там - скрито в зеления цвят на дърветата след дъжд; в ръката на бащата, който държи малкия си син; в неповторимия миг на раждането на нова идея; в усмивката на лятото... Някъде там - over the rainbow. Под дъгата, която толкова искам някой ден да видя - като цветен път. Да го обхвана с поглед и да знам, че нищо повече не искам от него.

Понякога ми се иска да си представя как след поредното изпитание, над мен се появява дъга. А под нея се усмихва то- неуловимото щастие. Казват, че щастието идва при онези, които търпеливо го чакат. Не ми се чака. Искам го сега. Цялото. За мен.

Докато моята дъга се разтопи там, където пътят се слива с безкрая на хоризонта. Somewhere over the rainbow.

]]> http://kanew.wordpress.com/?p=481 Sun, 06 Apr 2008 16:47:34 +0000 kanew http://kanew.wordpress.com/?p=481  

Ю ме е включила в игра този път за книги.Трябва да се отговоря на три въпроса

- посочете три книги, които сте прочели напоследък.

- посочете три книги, които сте купили напоследък.

- посочете три книги, които бихте препрочели.

Трябва предварително да направя една уговорка, че с одъртяването все повече и повече се отдалечавам от удоволствието да чета художествена литература и фантастика. Започнах по-често да се ровя в справочна литература, енциклопедии, спомени, мемоари, пътеписи и т.н. или в неща които са реални или са имали място в миналото. Нещо повече, започнах да чета главно по даден повод. Ето, Призидента стана хаджия покрай официалното си посещение в Израел и Палестина. Нещо повече, успя да си сложи лисчето в цепнатините на стената на плача, маскиран като юдей с шапчица на главата. Изведнаж се сещам, че във втората си библиотека и читалня в мазето имам книгата „ Книга за българските хаджии“ издание на Български Писател през 1985 г. Най ме хванаха спомените на големия български политик, общественик, публицист и дипломат Михаил Маджаров, посетил с родителите си Божигроб през 1869 година. За да стане хаджия, българина е трябвало да има много пари, време и не на последно място кураж и безстрашие да се движи по размирните пътища на турската империя. Като правило, чорбоджиите са пътували със съпругите си и мъжката челяд. В този случай с каруци от Копривщица до Истамбул, от Истамбул с кораб до Александрия , от Александрия с кораб до Хайфа и от Хайфа с камили до Йерусалим-Божигроб и то така, че да са на място малко преди Страстната седмица. Отиване и връщане трае мин.5-6 месеца.Тъй като бащата на Маджаров участвал в копривщенска фирма в Египет, те престояват в Александрия и Кайро по- продължително време. От този престой научаваме, че млекарския бизнес в Египет се въртял от българи; първото комаржийско казино в Александрия било основано от българи; копривщенски стоки, главно чорапи, терлици, аби, ямурлуци и други са се продавали в десетките магазини на фирмата в различни градове на Египет; недоволни калфи от фирмата заповат да търгуват с Етиопия и организират търговски кантори в Адис Абеба, Джибути и Порт Саид; при посещението на Маджарови в Кайро едва не се дава тласък на образуването на афробългарско малцинство-единия от съдружниците предлагат от пазаря за роби да купят две момичета суданчета и ги изпратят в Копривщица като слугини, които са били кът по това време. Добре, че стария Маджаров се противопоставя на идеята с думите: " е какво ще ги правим, когато утре полудеят за женене "; в спомените се споменава, че имало и българин който печелел хубави пари от търговията със судански роби.

Егоизъм и алтруизъм – две категории за които исках да науча повече, тъй като ги срещам все по-често в най различни материали. Така неотдавна, попаднах в интернет, на една от най-добрите книги, посветени на алтруизма, егоизма и еволюцията на социалното поведение на британския етолог, еволюционист и популизатор на науката Ричард Докинз „Егоистичния Ген“ .Книгата е на руски.

В книгата си Докинз развива теорията, съгласно която гените или репликаторите , възникнали преди милиард години , се стремят да се размножават на всяка цена. С течение на времето те са създали машини за размножение. Отначало това са били клетките, а след това многоклетъчните организми. Поведението на машините напълно се определя от потребностите на егоистичните гени. Докинз обяснява зараждането и значението на егоизма и алтроизма от гледна точка на тази теория.

Човекът също е високотехнологична машина за съхранение и размножаване на гените. Но създавайки човека, гените са се объркали, съгласно изводите на Докинз. Човек е единстненото живо същество на планетата което може да се противопостави на желанието на егоистичните гени, наистина за сега това се изразява в повишена, в сравнение с останалите видове, ниво на агресия.

И третата книга която прочетох напоследък е „Златната Роза“ от Константин Паустовски, издание Народна Култура, 1968 г. То ли съм я купил от някоя подвижна антикварна книжарница по спирките, то ли някои, продал апартамента си, я поставил до боклукчийската кофа и аз съм я прибрал. Трябва да е било през топлите дни на февруари или март. Чистя с гребло шумата от градинката зад блока. Шума, много шума и изведнаж ми светна, че преди много време бях чел есе на Паустовски за гостуването си в България през есента и асоцията му с думите шума, шумулене, шушукане, шумвам, шумен, шумка и т.н. Не открих това есе, но разлиствайки книгата открих низ от есета, впечетления от книги , писатели, поети, непринуден възторг от природата, от гората, от изворчето и цветенцето. Забравяш, че е рускоезичен писател благодарение на прекрасния превод на Атанас Далчев.

Тук не включвам ежедневните четения на приказки и детски книжки на внучето ми.Тази година ще бъде първи клас.

Обичам да разглеждам книги в книжарниците. От 5-6 години не купувам книги защото семействата на сина и дъщерята са книголюбци и ако се интерисувам от нещо специално почти винаги го намирам в техните библиотеки. От време на време купувам нещо антикварно, което съм пропуснал да прочета през живота си.

Трудно ми е да кажа какво ще препрочита. Това, за мен, става внезапно по даден повод.За сега планирам: „Устата ми хубава-очите ми зелени“ сборник разкази от Джеръм Селинджър; „Щилер“ на Макс Фриш в прекрасния превод и предговор на Венцеслав Константинов, без да съм повлиян от Ю; и „Спомени на на един търговец на картини“ от Амброаз Волар.

Прехвърлям топката към: azkenkal ,  markucz, anikrush

Едно мое познато момче /около 30 години/ реши да се включи в международния транспортен бизнес. В продължение на повече от 8 месеца изучава бюрокрацията, законите и практиката в този бизнес. Регистрира ЕТ фирма. Много интересно е да наблюдаваш от далеч действията на един прохождащ бизнес. През февруари, по интернет успяхме да намерим влекач, втора ръка и той пътува до Германия и го закупи. Влекача е DAF,  еко защита Евро 3 и кабина с максимални размери , две легла, хладилник и въобще като самолетна кабина. Регистрира возилото и намери товар за Испания с осигурен обратен товар. Неочаквано за мен, той ме покани да пътувам с него. Аз се съгласих. Виждах страхотна романтика да обиколя Европа с ТИР и фотоапарат взет от друг приятел. Трябваше да пътуваме утре около обяд, но пустия му грип.....

Ще чакам нов шанс. 

Това е моята професионална автобиография.

Ако искаш да почетеш поезия или просто да си загубиш малко време - това е твоята страница. Благодаря, че си влязъл, дори и по погрешка.

 Не мога да не отбележа: устоях на изкушението! Ус-то-ях! Не си купих поредния чифт обувки, а бях на път... Бях съвсем близо да този опустошаващ-портмонето-момент :) Ок, хората си имат и по-големи грижи от това дали да си купят нов чифт ботушки... И аз също си имам куп други грижи.Защо тогава влагам толкова енергия в откриването и закупуването на нови и нови обувки? Те ли станаха новите ми приятели? Преди имах един чифт кецове "Converse". Бях свикнала с милите зелено-маслинени кецки, които винаги ме спасяваха и никога не ме подвеждаха с кофти номера като: "Опааа, токчето се счупи". Много си ги харесвах. После изведнъж ми омръзнаха и реших, че трябва да съм "по-така". Само че сега не мога да спра :)

Не спирам да си задавам въпроса, докато зяпам страстно витрините: "Кога обувките се превърнаха в мания, на която не можеш да устоиш?"

Не, не са виновни рекламите. Нито дори "Сексът и градът". Не са виновни приятелките, колежките и жените с лачени боти, които ме дразнят по улиците. Виновна съм си аз!

Какво? Не ти се иска да си признаеш?Хмммм, къде ли отиват спестените от заплатата ти пари? Амиии - за нови обувки, ще отговориш безгрижно.Ще свиеш рамене с оправданието:"Старият чифт се износи". Това  обаче са n-ти на брой чифт "стари обувки. А всъщност са имали твърде кратък едномесечен живот...

Никак не се гордея със себе си. Моето вътрешно Аз, влюбено в обувките, често се оказва по-силно. Като в рекламата с ангелчето и дяволчето: "Пести-харчи;пести-харчи"... Ох, защо е толкова по-лесно да харчиш, отколкото да пестиш? Най-кофтито в ситуацията обаче не е в разхода на пари, а в невъзможността ми да зяпам и пробвам нещо различно от обувки. Те са новата ми страст. Всепоглъщаща свободните ми минути по пътя към дома.Купуването на дрехи постепенно се превърна в скучно занимание. Днес на преден план са Техни Височества Обувките (често придружени от покупката на някоя Височайша и крайно ненужна Чанта).

Даааа, никак не е добре, че се заглеждам само по витрини с обувки...Всъщност Милото би бил изключително доволен да разбере, че флиртувам единствено с обувките по витрините. И с техните цени :) Да, парите отиват и за много други глезотии, но обувките...

Е, няма други като тях!

Както бе казал някой: "Хубавата обувка е като хубавата жена - трябва да я смениш преди да се износи" :)

                                          Избери си сърце;)

Ден преди 14- и февруари и разгорещените спорове за това "празнуваме или не деня на влюбените", се замислих за това какъв всъщност е смисълът му... Чудесно е да има ден на любовта, но защо да е само един? Трябва ли да има празник на любовта веднъж в годината, след като тя е навсякъде около нас през всичките й 365 дни? Светът около нас е любов.Колкото и хипарско да звучи :) Дори понякога да не я забелязваме. Дори и да сме single. Тя е в музиката, в киното, в приятелството, в парка, в кафенето...Навсякъде.

Какво е любовта за мен? Не, не е в подаръците, не е в романтичните вечери, нито пък в шоколадовите бонбони във формата на сърце. Откривам я в себе си. В човека до мен. И в това което научих за любовта през тези две години на връзката ни:

1. Любовта е в грижата - когато ти пука повече за другия, отколкото за теб самия

2. Любовта е да потиснеш собственото си его - проумях го трудно и все още се боря с егоизма си

3. Любовта е в мисълта за другия

4. Любовта е споделеност - когато си напълно открит, дори и в трудностите

5. Любовта е в липсата - когато не можеш да заспиш без другия до себе си

6. Любовта е в липсата на ревност - обратно на всеобщото мнение, че "щом те ревнува, значи те обича". Защото ревността не е нищо повече от  егоизъм и любов към себе си, но не и към другия

7. Любовта е да гледаш на човека до себе си като на герой - и той наистина е твоят главен герой, та нали точно него/нея си чакал толкова дълго

8. Любовта е да можеш да плачеш заедно с другия и да се радваш с него

9. Любовта е толерантност - още един извод, до който стигнах трудно и май все още не съм го осъзнала напълно: правото на другия на личен живот и "малки радости" - като гледане на мач например :)

10. Любовта е подкрепа - винаги и напълно да заставаш зад любимия човек

11. Любовта е една - чувството, което те прави истински щастлив

12. Любовта е и музика - за мен песента, която описва най-добре това иначе неописуемо чувство, е "My all" на Марая Кери. Не съм й фен, но това е Песента. Минавала съм през описаните в нея етапи на любовта неведнъж.

Научих ли се? Научава ли се любовта или не може да бъде разгадана? Не знам. Все още не знам. Любовта си има фази. Точно както и луната :) Най-добрият филм за това е "Горчива луна". Казва всичко.

И все пак - дори отминала веднъж, любовта остава. Или се връща отново в друга форма. Пак те намира. Просто защото е навсякъде.

 Видин и неговият вечен каменен символ - крепостта Баба Вида. Градът на детските години, в които играехме в парка и тичахме по алеите. Всичко изглежда както преди - застинало, леко порутено, с неизменните белези на годините, но все още живо в спомените ми. Паркът, реката край него, люлките, на които някога се люлеех и които са любимо място на децата и днес. Ето ги и двете метални лисици, на които позирах за снимки като всяко дете в града.

Много ги обичах. Все повтарях на майка ми: "Хайде на лисичките!". Някога те имаха опашки. После изчезнаха незнайно къде. Като много от нещата във Видин. Така си отидоха и хората.Градът някак бързо опустя.Останаха паметниците, все по-надраскани с годините;пeйките в парка; каменната пързалка във формата на слон; крепостта; металните лисици и ... спомените. Те винаги оживяват в мен, щом се разходя из града. Символите му са по-красноречиви от реалността. Пустите улици понякога се събуждат, за да посрещнат гостите на Видин. Обикновено по време на празници. Тогава градът оживява, преизпълнен с щастие като майка, посрещнала децата си след дълга раздяла. Има дни, в които наистина изглежда самотен. Изоставен на брега на Дунава, непочистен от снега и боклуците, потънал в мрак и мъгла. Дори и тогава, Видин има своя красота - макар и призрачно тъжна, тя остава в сърцето на всеки, разходил се по крайбрежните алеи на града. Видин притежава нещо, което не се забравя - то е чувството за вечност, което е пропито в останките от наследството на вековете. Този малък вече град е изграден върху няколко пласта история, всяка от които е оставила отпечатък върху облика му. Ако можех да опиша Видин с една дума, тя би била: "тъга". Всеки път, когато се върна в родния си град, тя сякаш се стеле по Дунава, размива се в зимната мъгла над града или игриво се крие в разцъфналите пролетни цветя. Красиви е тази тъга - през всеки сезон. През пролетта паркът е огрян от светлина, а дърветата са свели усмихнати клони. През лятото той сякаш се слива със синьо-зелената повърхност на реката.  Есента го покрива с одеяло от паднали листа, а зимата замразява всичко с бяла пелена.  Все още се връщам във Видин със смяната на всеки сезон. В съзнанието ми спомените се сменят като любими снимки от позабравен фотоалбум.

Най-силни са спомените за вече изгубените приятели. Колкото и да си казвахме - "няма да се забравим". Ще се чуваме, ще си пишем, ще се виждаме... Не и в София. Не и в новия живот.

Ето ни - точно на тази пейка пиехме "облак" в огромни количества (това е единственото питие, което наистина никога повече няма да вкуся!). Обикновено седяхме под паметника на "съветската армия" - "мил" спомен от времена, за които имахме съвсем бегла представа. Слушахме предимно рап и всичките му разновидности. Задълженият ни дрескод - дънки (колкото се може повече дънки в градероба!), тишърти, кецове, шапки, суитчъри. Колкото по-спортно, толкова по-куул :) Безкрайно висене "на кафе" , където просто убивахме време. Нощи в единствената дискотека в града, която бе в графата "готина" - "Sky club". Отвориха я на една Нова година (2000 или 2001, не си спомням точно), но "ходенето в "Ска"-я" се превърна в събитие.

Радвахме се на малките неща. На едно пътуване до София. На купуването на нови кецове (задължително "маркови", иначе не го брояхме за "събитие"). Забелязвахме всяка промяна в града. Обичахме го. Въпреки скуката и факта, че в малкия град няма какво друго да направиш, освен да се влюбиш :) Затова се влюбвахме често.

Спомените са много. Дали ще се повторят и за децата, които ще завършат Английската гимназия след мен? Те сигурно също имат снимки на лисичките :) Може би също ще се връщат във Видин и всеки спомен ще е като снимка от фотоалбум.

Посещавал съм Виетнам два пъти-един път по време на войната и втори път- малко след примирието, или по скоро, след падането на Сайгон. Тези спомени са обобщени.

Пътувам по маршрута София-Източен Берлин -Ханой. Немските другари бяха изключително щедри с бирата „Радебергер“, но и ние се справихме добре. Ханойското летище ни посреща силно обоклучено, но формалностите са кратки и скоро излизаме от терминала. На около 100 метра се вижда ниска опожарена постройка да напомня, че Виетнам е в война. Нашият представител ни чака, но тъй като не може да шофира, е взел кола тип руски джип от Министерството на Външната Търговия. Е, тази джипка и шофьора виетнамец ще бъдат нашата майка и баща по време на нашата командировка. Отправя ме се към квартала за чужденци-70-80 панелни 4 етажни блока с големи междублокови пространства. Целия район е заграден с висока бетонова ограда.Що е чужденец в Ханой, тук домува за безопасност. Една година по- късно се оказа,че към една от оградните стени, щабът на ВВС се беше маскирал и обитателите на квартала е трябвало да преживеят една страхотна ракетна атака на въпросния щаб.С моя човек, ни дават апартамент-от две стай + баня и тоалетна. Стаите ни са обзаведени с кръгла масичка, два стола, метално легло с балдахин от плат като медицинска марля, срещу комари и двукрилно гардеробче. И нещо което не бях виждал досега-в гардероба кабел, ключе цъц-цък и 100 ватова крушка която свети постоянно за да не мухлясват дрехите и цигарите от влагата.Беше м август. Всеки ден около 8.00 ам. започваше да вали като из ведро за около 2 часа. Междублоковото пространство ставаше като езеро. Плъховете, „коте геби“, плуваха и търсиха сушинка. Дъждът спираше изведнаж, небете посиняваше и слънцето се изъкляше. Влагата се повишаваше и от главата до петите си покрит от някаква лепкава пот.Задника ти постоянно мокър.И комари, много и едри. Недай боже, да спиш неспокойно и голия ти крак да се измъкне из под балдахина.Изяден си.

Сутрин малко преди 8 00 в стаята влизаше чистачка. По физиономията не можеш да определиш дали е на 18 или 30 години. С моя човек си пиеме нес-кафето, руско, голи по къси панталони. Чистачката измиваше пода покрит с мозаечни плочи, но минавайки покрай мен или колегата, хващаше космите по ръцете, краката, къде ли не и се радваше на окосмени мъже и говореше нещо на виетнамски. Действително не видях окосмен виетнамец. Беше нащрек, защото от време на време надничаше една стара скумрия, явно бригадирка по морала.

Хранех ме се в столовата на зоната. Готвачите бяха руски екип. Храната беше добра за столова, а менюто-руско.Най- много поръчвахме чай и компот, тъй като водата не ставаше за пиене, а минирална вода нямаше в продажба в лавката. Съгласно указанията, купувахме си бира, за задоволяване на жаждата и оризова водка „Люмой“, за дезинфекция на всички трактове. Бирата беше ужасна, а водката ни беше позната от София.Вървейки към столовата гледахме в краката си, евентуално да не ни ухапе змия наречена минутка, т.е. хапе те и след минута те няма.

Нашите виетнамски колеги ни дадоха няколко вечери и обяди и от тях имам впечетление от виетнамската кухня. Най ми хареса лозови сърми с месо от рапани.Как се обработва месото , не ми стана ясно, но останалото е по български.Сервират чиния с 3-4 големи рапана. От кухината се показват 3 стръка като трева и с тях се издърпва сърмата. Спесифичното за тези обеди и вечери-присъстват 3 българи и десет виетнамци, явно гладория. Някой може да попита дали сме яли кучешко месо. Като правило, виетнамците знаят, че европейците не консумират, но черни шеги не са изключени. Тук му е мястото да разкажа за технологията за добив на кучешко месо, но ще спестя нервите на нежните сърца. Пътувайки по Виетнам, на няколко пъти видях кафези с кучета/около 5-6 кг, светло кафяви/, на велосипеди отиващи на заколение.

По това време, от Виетнам можеше да се купи чудни малки дървени склуптори от типа на трите китайски маймуни, кутии за бижута и вази изпълнени в лакова техника, прекласни бамбукови люлеещи се столове и маси.

Някои от общностите в зоната уреждаха нещо като вечеринки. Така попаднахме на събирането организирано от кубинската диаспора. Мястото на събирането в летен театър, но вместо пейки имаше сковани маси за по осем седящи. На всяка маса беше сложено по 4 бутилки Havana Club , лед и чаши. Поводът за събирането-от Ангола бяха дошли около 30 кубински бойци на почивка във Виетнам. Всички бяха с бради модел Че Гевара. Стана голямо пиене с много танци.

Непосредствено след приключване на войната, отново бях в Виетнам. След приключване на служебната работа, виетнамските колеги решиха да ни покажат някои забележителности. Първо пътувахме до Тонкинския залив, направихме разходка с някакво корабче по залива и дори слязохме на брега на един от стотиците ненаселени острови, пихме по една водка и обратно. Второто пътешествие беше до Сайгон. Още на летището ни взеха под охрана пет войника с калашници. Двете коли спряха на някаква главна и оживена улица и веднага бяхме нападнати от малолетни просяци и проститутки, но войниците ни пазеха яко като Б.Б. Влязоха в ход и тънки тояжки. По тротоарите, сергия до сергия с бяла техника каквато не бях виждал до сега. Покрай тротоарите, паркирали изоставени коли, които също не бях виждал. По-късно научих, че купонната система им разрешава по 2л. гориво на месец. Стигаме до хотела. На входа охрана. Чисто и по всяка вероятност ние сме единствените гости. Девойките бързо ни отвеждат до апартаментите. Оказва се, че за всеки от нас има по един войник. Влизам в апартамента-огромен хол да посрещнеш тумба гости, малка спалня, баня, тоалетна и кухня. В хола грамаден хладилник с бира, минерална вода и три неотворени бутилки уиски. Имах чувството, че американския офицер преди малко е отпътувал. Канят ни на вечеря. Менюто-рибно и прекрасно приготвено. Обратно в апартамента, втора баня и един Long drink. Сутринта удряме по един сок и едно голямо кафе и в джипките. В завода за бира „33“ разглеждаме оборудването. И бирата прекрасна и оборудването на високо ниво. Следва градина за портокали. Тук видях какво е биозащита-от клоните на дърветата са опънати конци до земята и по тях на дърветата се качват някакви червеи и унищожават вредителите. Отново на летището и със самолета до Ханой. Бяхме едни от първите чужденци посетили Хо Ши Мин след примирието. На другият ден пак самолет, Ханой-Берлин-София. Сбогом Виетнам.

П.П. 1. Останаха доста истории неразказани, но много се разприказвах.

       2. Забравих да оставя запис за бъдещите изследователи на българската инженерингова дейност в чужбина:

- През 60 години сме изнесли 5 комплектни консервни предприятия.При първата ми командировка, установихме, че касите с оборудването са съхранявани в пещери, а от таваните постоянно се стича вода. Част от касите бяха използвани за направа на мостчета, та хората да могат да пресичат рекички и поточета.Добре , че някои машини са прехвърлени в съществуващи консервни цехове. Благодарение на тях имахме в България компоти от ананаси и лютиви сосове.

- През 70 години изработихме работен проект за голямо консервно предприятие в гр. Вин Фу.Подписахме договор за доставка на оборудването  и през 80 г.го доставихме.Това беше целта на второто ми посещение.По нататъшната му съдба ми е неизвестна.

- През 70 г. е доставено оборудване за 8 малки тухларски предприятия. Някой са монтирани и вероятно още са в експлоатация.

Предполагам, че след приключване на войната, ние сме им опростили всички дългове.

-Когато бях дете, по някои къщи имаше грамофони, с пружина и се навиваха с ръчка. Албумите бяха с немска музика и чат-пат някоя стара градска песен, както сега ги наричаме. Ние нямахме грамофон, а само един приемник Филипс от1935 г. В края на 50-те години пуснаха в продажба така наречените радиоли, лампови радиоприемници и грамофони монтирани в дървени шкафове. В къщи продължихме да ползваме филипса. През 60-те години се появиха съветските ролкови лампови касетофони. Бяха чудовища-тежаха 20 - 25 кг. Грюндинг и Ухер бяха мечти от картинките. В края на 60-те в Кореком се появиха Шарпове но с малки ролки. Те също бяха несбъдната мечта-струваха по 80 щ. долара. Първия радио- касетофон Шарп си купих през 1973 г. в Египет и струваше 70 щ.долара. По магазините, каквито записи искаш такива ти правят, но качеството беше ужастно-домашна работа. Едва 1986 година си купих висококачествена уредба Техникс, с грамофон и СД плайър + 14 тави на Битълс+ 4 тави Историята на Рок&Рола. Впрочем, синът ми се занимаваше с тази техника. По същото време се появиха видио плейъри и рекордъри VHS. Видиото отдавна е развалено, а в библиотеката ми се мъдрят записи на на много хубави концерти, включително и записи на първите няколко Top of the Pops. Сега ми е останало само едно радио на Сони, което ми свири на ушенцето най-разнообразна музика. Имам около 10 СД-та с музика, но любими ми са две МР3, тъй като сам съм ги записал с любимата ми музика.

- Ето какви албуми бих взел на въображяемия остров:

1. Албум на Kinks- заради песента You Realy Get me

2. Албум на David Bowie заради песента Space Odetety

3. Албум на Queen заради песента Bohemian Rhapsody

4. Албум на Pet Shop Boys заради песента West End Girls

5. Албум на Robbie Willians заради песента Angels

Тези пет албума обхващат периода 1955 - 2004 г.

6. Vivaldi The four seasons в изпълнение на Nigel Kennedy. Ще си пускам музиката в зависимост от сезана на острова.

7. Албум на Черно Фередже. Такъв албум нямам и не знам дали изобщо има такъв, но болшинството от песните им са от моите ученически години, когато целия клас ги пеехме. Пък и тогава естрадните певци се брояха на пръстите на едната ръка.

Sorry за пенсионерския вкус.

П.П

-Посочен съм от този блог

-Посочвам:Longanlon ,   azkenkal    ,    andreytcho   , ssk                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                          

През пролетта на 2006, семейството на дъщерята си купиха апартамент в строителство. За да не плащат излишно свободен наем, преместиха се у нас. Започна едно шеметно разместване на мебели, излишните ги изхвърлихме, боядисване на апартамента и т.н.  Трябваше да създадем необходимата обстановка за две семейства, още повече след 3-4 месеца, дъщерята чакаше втора рожба. При тези премествания и почиствания, трябвяше да изхвърля доста книги. На някои им намерих място в библиотеката в мазето, а за останалите просто ми хрумна да ги оставя на пейките на детската площатка. Там от пролет до късна есен гъмжи от млади майки с децата си и бебета в колички. На челните страници на книгите, от вътрешната страна, залепих кратка бележка с молба да прочетат книгата и след това да бъде предадена на друг читател. В продължение на седмица оставих на пейките около 25 книги. Всичките изчезваха до няколко часа-до като дойдат майките, бабите и дядовците. А, книгите не бяха за изхвъляне-Захари Стоянов, Б.Райнов и неговите романи за Боев, Чудомир, Талев, Китайски загадки, Робърт Лъдлъм, Гришам, Шогун /ненавиждам я заради много дребния шрифт /, Фантастика и т.н. За тази пролет съм подготвил нова партия от 20 книги.

Във връзка с тези книги, две истории. Вдовицата на мой приятел ми звъни по телефона и ми съобщава, че е успяла да си вземе от пейката книгата на Андроников "Искам да ви разкажа..." , вече е прочела и има две приятелки, които ще я прочетат. Узнала, че аз съм я оставил поради "екслибриса " ми. Другата история е преди десетина дена. Съседка, възрастна жена, си навехнала крака на поледицата. Съпругата ми ме моли, като отивам в магазина, да и купя някои неща. Звъня и съседката ме кани вътре за да ми даде поръчката си. На масата в кухнята е книгата на Конрад "Настромо". Питам я за книгата. Била интересна и е дала приятелка, която е намерила на пейката. Зарадвах се, значи четенето продължава. 

Вече бях женен и имах дете, когато при едно посещение във Варна, майка почти на сила ме накара да видя акушерката. Беше малка, прегърбена бабичка с вече треперящи ръце. Веднага позна майка, а към мен се обърна с думите:"калпазанин, тръгна да излизаш с дупето напред." Срещата беше кратка но топла. Все още съжелявам, че не целунах