...в които те блъска автомобил, който просто продължава по улицата, а ти лежиш в прахта и първата ти мисъл е учудването, че си жив. А втората колко много неща не са се случили, а искаш и трябва да се случат и заради тях трябва да се изправиш.

...в които не можеш дори да се усмихнеш от физическа болка, но потъваш в хриповете на сълзите и осъзнаваш, че болят физически повече от смеха.

...в които мислиш, че цялата медицина е безпомощна пред теб и срещаш само вдигнатите в учудване рамене.

...в които се влачиш на четири крака из дома си в опит да си сипеш чаша вода.

...в които сълзите просто се стичат сами, защото се чувстваш безсилен и смачкан.

В тези дни...

...се чувствам толкова малка, че мога да се събера в две шепи. Искам да попадна там, пръстчетата да се обвият нежно около мен и да ме скрият от целия свят. После леко да се разтворят, да се плъзнат по сълзите на бузите ми и да ги изтрият завинаги. А после да разтеглят закачливо истинска усмивка на устните ми.

...имам нужда просто от една прегръдка, за да продължа напред. Едно рамо, на което да се опра, за да продължа да се справям с целия хаос в мен и около мен. Една разумна дума, която да изкара лошите хапещи бръмбари от полудялото ми съзнание...

В тези дни благодаря на всички за помощта, защото ме учат да оцелявам сама.

Гледах филма. Със сигурност не в най-подходящия момент. Гарнирах го с ягоди с течен шоколад. Още по-неподходящо. И трябваше да разбера...

Навярно, че...

Любовта може да трае цял живот. Да, зная. Макар че животът ми е все още твърде кратък, там в дълбините на душата си усещам, че тъмната синева може да живее вечно.

И можеш да се стремиш към човека, който обичаш, независимо от грешките и криволиченията по пътя безкрайно дълго, докато не постигнеш съвършенството на усещането да си до него и да избухнете заедно в експлозия, която кара синевата да порозовява.

Разбрах и че има хора, които хора пропиляват времето си в "безсмислени спорове и твърде много гняв". Това го виждам твърде често в реалността. Всъщност хората като цяло не ценят времето си. В момента се връщам в няколко свои момента на "спор" и "гняв" и съжалявам, че съм минавала от онази страна на барикадата, в която яростта води единствено до състояние, в което не усещаш капчица обич във въздуха. Виждам се и в няколко момента почти удавена от мъката, стиснала ме за гърлото. Защото не успявам да прекося една граница, която не трябва да бъде измината от мен.

А пък една героиня искаше "да се научи да бъде щастлива без любов". Съжалявам. Това не го разбирам. И тя не се разбираше. Така сме устроени, че любовта е основната съставка на щастието. Друг път няма. Освен по тънкия лед. А после ще спрат всички сълзи и ще дойдат само слънчевите усмивки.

Любовта е "начало и край". Защото просто идва... с "хей", без да я предизвикваш, точно когато не я чакаш, дори когато си мислиш, че е последното, което ти трябва...

Тогава попадаш във възможно най-сладостния плен. И в мъката, примесена с тъга и отчайваща празнота на болката да чакаш един мейл цял ден.

А той така и да не идва.

Лека нощ.

Познавам я от години. Може да се каже, че дори сме приятелки. Добри при това. В много редки моменти ставаме просто познати и се разминаваме небрежно по спиралите на живота. След кратко обаче пак винаги се събираме. Споделяме си. Говорим си за всичко. А понякога просто си мълчим. Тя е от хората, с които мога да си мълча цял ден и няма да се почувствам неловко.

Тя е жизнерадостна и оптимистична. Винаги вижда изхода дори когато никой друг не може. Дори изхода да е да махне с ръка и да каже „просто трябва да се случи”. Дейна, активна, прави винаги поне по две неща наведнъж. В очите й танцуват пламъчета. Заради очакването на нещото зад ъгъла. Винаги е вярвала, че точно там се крие очарованието и щастието.

Един ден явно се сблъска точно с него и то точно зад онзи ъгъл, зад който не очакваше. Смееше се и казваше, че това е съдба. Но се носеше с устрем към тази съдба. Привличането я потапяше. Но светеше, грееше, искреше. Пръскаше нежност и доброта с всяка мекота на движенията си. Беше стигнала точно ъгъла, който бе чакала толкова дълго.

А после нещо се случи. Млъкна и спря да ми говори. Гледах я ден след ден и имах чувството, че се разпада на малки парченца. Ронеше частици от себе си. Беше ми болно. Изглеждаше вечна и замръзнала като Сфинкса. И точно като него ронеше малки песъчинки тъга. А очите й гледаха сляпо. В някакво нямо очакване. Не искаше повече ъгли. Просто замръзнала.

Седях и я гледах. Ужасно много исках да си говоря пак с нея. Този път аз да й намеря изхода. Да й дам сила. Да я прегърна. И стопля, за да размразя пълзящите ледове.

А тя само ме погледна уморено и каза:

„Научих се дори да се прегръщам вечер сама. Но не мога да се стопля. Заспивам със свито от болка сърце. А после нощем се будя, защото е спряло да боли. И тогава се взирам в тъмното и се чудя дали не съм умряла щом е спряло да боли.”

Една сълза се плъзгаше по бузите й. Имах чувството, че някъде дълбоко в очите й постоянно има сълзи. И не те се плъзгат по нея, а тя по тях. Сълзи по жадуването и неслучването на любовта.

Трудно ми е да понеса толкова болка.

И недоумявам защо при толкова видове смърти, трябва да умираме и от любов.