Така че от вчера се появи новият ми - професионален Блог. Все пак д аобясня. Нямам намерение да се превръщам в проедната латерна, която със сериозен тон съобщава поредният ужас, който се е случил. Светът е твъде мнообразен и шарен, за да се прибавям и аз към черното и тъмното. Освен това, мисля, че би било приятно разнообразие ако има място, където има пдоробна информация и за хубавите неща, които се случват на родна територия. Всяка една от статиите, която е качена там ще бъде опит в различна насока, посветена на някое от многото ми хобита и интереси. Още нещо, всяка една от тях ще е представена за публикация в списания, така че ще се радвам на коментари и критики по темата. Линк към блога ще пусна малко по-нататък, защото точно в момента ми е малко натоварено. :)

2. Отвъд това, не мога да се сдържа и да не разкажа за вчера. Както много често напоследък, Х. дойде да ме вземе от работа. И тъй като щяхме да ходим най-после да се сдобия с нормален стол за бюрото, се наложи да се ходи за колата. Няма такова усещане като пътуването на скутер. Още повече, когато ти не си шофьорът. Вкопчил си се здраво, криволичейки по улиците, между колите, разминавайки се на милиметри със стъкла и абсолютно осъзнаващ, че това, което те дели от падане е ловкоста на шофьора. Фактът, че единствената ти защита срещу асфалта е голата ти кожа и яснотата, че вички други участници в движението се движат в консервни опаковки от по няколко тона. При всяко ускоряване кръвното ти скача, ушите пищят а, ти си повтаряш само "Само не се блъскай, само не се блъскай, нека не катастрофираме тук.", молиш се на неизвестно кой, ако се наложи рязко спиране, спирачният път да не е твърде дълъг и да не свършиш деня си като донор. Най-ужасяващото е, че движението НЕ БЕШЕ натоварено и въпреки това, всички наоколо се движеха като участници в рали.

Живи и здрви стигнахме до гаража, където аз лично поседях няколко секунди подпряна на стената и поемаща си дъх, докато краката ми спрат да се държат като спагети. С колата не беше много по-различно, може би е от шоферчето :) Но май всъщност е движението по софийските улици. Както и да е. Факт е, че всички се прибрахме живи и здрави. И че си имам удобен стол за бюрото. :)

3. Едновременно с това искам да питам Мишел и Ани - събличането задължително ли е или можем да се ограничим до блога? :) Не, че с Н. не можем и ние да се проявим като арт - фотографи, но все пак да знаем. ;)

4. Lotlorien ме попита дали е задължително заглавната страница на вестниците и новините, които са напечатани на нея да са тъпи и безполезни. За съжаление, няма значение дали си учил журналистика или не. Повечето от най-трагичните автори на 24 часа и труд са завършили моя факултет, но това не променя фактът, че са от хората, които са живо разхищение на мастило и хартия. Всичко си има норми и граници, а евтината скандалност не може да процъфтява, и не бива, особено ако е национална медия. За съжаление и двата вестника са собственост на една и съща фирма, така че никой няма интерес д аима състезание между двата вестника и да има някакво разитие. Конкуренцията дава развитието все пак. Те си седят в удобното блатце на посредствеността и дърпат и другите вестници на своето ниво. Журналистът трябва да умее да преценява къде е границата. Бъди скандален - но с мярка, ми казваше едно време пр. Брезиснки. Една от лекторките пък директно отказа да коментира българските медии с думите, "нека не си разваляме хубавото насторение с боклуци". така че. Не, не трябва.

5. Маркуча ме замери с поредната блог-игрица, този път с литературен привкус.
Последните три книги, които съм прочела.
1. Препорочетох на Милена Фучеджиева "Кефер. Цветовете на малката Ида". Книжката е тънка, мъничка, почти джобен формат, но от онези странни книжки, които те карат да се змаислиш какво си ропуснал от текста вътре и аквко е останало само в съзнанието на автора, недописано и премълчано.
2. Прочетох "Чупливи неща" на Нийл Геймън. Интересен сборник разкази, като най-много ми хареса последният разказ, антоация към "Американски богове" - първата негова книга, с която се сблъсках на доста крехка възраст.
3. Препрочетох паралелно "Кървава музика" на Грег Беър и "Невромантик" (включвам и трите романа от серията - "Невромантик", "Нулев брояч" и "Мона Лиза овърдрайв".
Гибсън ми е все така странен и започвам все повече а осъзнавам колко добър автор е, създавайки плътната, сложна реалност на бъдещето. Честно казано, това е от много малкото книги, които ми се струват реални и възможни.

Последните три, които закупих бяха:
1."Търговецът на оръжие" на Хю Лори. Много се извинявам, но пич, играй си ролите и не се напъвай да пишеш. То бива копирано, бива, ама това е прекалено.
2. "Оливия Джаулс и развинтеното въображение". Това е от най-сладките и забавни романи, които съм чела (и е от женските романи... уж). Искрено ме разсмя. Леко, ненатоваращо четиво, препоръчвам. Става и за подарък на някой не твърде тежък случай на кифла.
3. "Сонетите на Шекспир". Е, те ми ги купиха, но се приближава максимално по допирателната на изискването. :)

Бих препорочела? Оу, това е много подъл въпрос.
1. Тери Пратчет. Просто нямам времто да хвана и да ги изчета отмак.
2. Дан Симънс - серията за Хиперион. Чувам, че щели да го филмират, но ще видим.
3. Артър Кларк. Сборника. Поклон пред паметта му.

На кой да прехвърля топката, я да видим.
На Даниел.
На Иво Инджев (като пресен блогър)
На Александра (dreamkeeper), която така и не ми отговори на имейла. :)
И естествено, на Н.

Седя и я гледам. От любимите ми cookie, които са на някаква гръцка фирма.

Какаова с парченца шоколад. Вкусно. Много... особено с чайче. Портокалово. Или силно ароматно липово, лайка и рози. Мислех, че ще някаква страшна галимация тази последната комбинация, а се получи доста интересно.

Скоро става полунощ и официално ми идва изпита по медийно. Този изпит ми изпили нервите, честно казано. Интересен премет, но толкова ядове брах. То не беше загубване на адреса на блога й, после нямаше откъде да взема кода. Изобщо, история, пълна. Чак наскоро разбрах абсолютно всички изисквания за курсовата. Честно казано, има за какво да се извинявам. Тя, жената казала черно, на бяло, ама къде да погледна, аз. Ама то са го казали. Акъл, глава затрива.

Както и да е. Учебник, лекции, всичко си е при мен. Както и всички нуждни закони, нормативни актове и пр.

Лошото е, че не ми стигна времето, за да съм доволна от ученето си. Особено снощи беше особено весело. Просто върхът на сладоледа. Сигурно доста време ще скърцам със зъби заради това. Но пък беше весело. Ама какво да се прави. Живот, върви го разбери. И все пак въпреки адки неадекватната сесия, която карам, резултатите до този момент не са толкова отчайващи, както очаквах. Даже са много далече от отчайващи. Приближават се до добри. Което ме кара да смятам, че на тези лекции все пак наистина съм запомнила нещата, а не съм си въобразявала. :)

Напоследък животът ми е някаква малка лична циркова арена. Започвам да стигам до края на търпението си, относно някои практики в живота ми и към толерирането на определено поведение. Ключовият въпрос е... имам ли право да държа сметка на някой за поведението му, при положение, че никой не ме бие по главата да контактувам с него, а се налага покрай другото?

~

Стен-вестника може и да стане. Аз съм много ентусиазирана.

За какъв вестник говоря ли? Ами, от скоро съм в СС на ФЖМК и на преден план изплува идеята за вестник. И понеже все от някъде трябва да се тръгне, ето го и стен-вестника. Рубрики, идеи, хора, които да пишат, снимат и изобщо които да публикуваме май започват да се събират. Лека, полека ще вземе и да стане. Ама хайде да не започвам с голямата дума, че да не стане мазало. Имам чувството, че хванах твърде много дини под една мишница, но ще видим дали ме бива в жонглирането.

~

От другата седмица официално започвам работа. Хубавото е, че ще съм на края на сесията ми, освен това нямам изпит, който да изисква безсънни нощи над учебниците. Е, вече нямам де. :)

*бръмчи*

Приближавам се към един определен период от месеца и ще коля и беся следващата седмица и малко. Така че искрено препоръчвам. Без глупости и прояви на дебилизъм около мен, защото обичайната ми толерантност нещо взима почивка.

Поздрави.

Е.

Не обичам тези моменти. Напомнят ми твърде много на меланхолия. А аз не съм такъв тип човек.
И въпреки това. Сега гледам през прозореца. Осъзнавам, че се оглеждам за теб, чак когато се натъжавам, че те няма...
Няма какво повече да направя.
Дърпам струните на китарата. Странно, уж се опитвам да подкарам "Жълтата подводница", a акордите са от тъжни, по-тъжни. Кой е чувал за тъжна жълта подводница?
Денят беше чудесен. Открих, че имам отличен на 1 си изпит, свърших си работата по вестника, имам всичките нужни материали по Медийно право, дори съм ги прочела и чакам изпита с нетърпение.
И пак ми е празно и тъжно.
Най-самотната вечер. Когато нямаш нищо за правене. Когато не ти се излиза и няма какво да почетеш. Когато просто гледаш през замръзналият прозорец. Усещаш студеният вятър по страните си и мечтаеш за компанията на съзнание като твоето. Някой, на който можеш да кажеш всичко без думи и да знаеш, че ще те разбере.
Бяло поле.
Чист лист хартия, недокоснат от мастиленият нарушител.
Бяло като снегът по лозата.
Бяло като траурна церемония в Китай. Като най-финият порцелан.
Бяло като реклама на паста за зъби.
Бяло като памук, обгърнал парченца счупено огледало с изгубени отражения по тях.
Бял звук, пробиващ тъпанчетата на ушите ми.
Бяло... цветът на самотата

....
*едно самотно Е.*

За съжаление днес не ми е ден и се налага да уча за изпит. Но горното описание си важи.

А колко е чудесно да надникнеш през прозореца и да видиш целият град побелял от сняг. Милиони снежинки да летят във въздуха, всяка една от тях уникална в своята красива и пленителна сложност. Да усетиш свежият аромат на зимата, да те разроши студеният вятър, а после бързо да се сгушиш под завивките и да пийнеш мляко с какао.

Много хора казват, че лятото е сезона на любовниците. ще си позволя да не се съглася с тях. За мен това е зимата, с ранното притъмняване и дългите нощи, в които времето пак мъничко не стига, за всички прегръдки, целувки и споделен смях.

Зима... :)

Поздрави на всички. На влюбените, които се гушкат, на учениците, които учат, но пък после могат да се замерят със снежни топки колкото си искат, на забързаните, които не виждат красотата около себе си и на ленивите, които се радват на гледката... през прозореца. Честит първи сняг. Днес е първият истински сняг, а не просто някаква киша. :)