Гарбарек и Ко не казаха нито една дума на публиката, през цялото представление. Излязоха, свириха, поклониха се и си отидоха - беше като потвърждение на концепцията на скандинавците като цяло - представлението е подчинено на музиката, не на музикантите; те свирят само на струните на инструментите си, нотите от техните гласни струни са излишни.

Сцената беше прекрасно подредена; озвучаването (както никога досега в зала 1) се случи! - добро, балансирано, без технически проблеми и човешки грешки.

Нямам снимки, защото снимането беше забранено.

Най-хубавия джаз концерт на който съм била в България!

„Изведени от контекста на употребата им, те ограждат крайното (засега) вариране на българския език като инструмент за литературно творчество; побират десетки авторски имена и съответстващите им редакции на езика; съполагат патоса на конструкцията, вярата в чудодейната сила на родния език, който ще твори себе си чрез литература, с патоса на вярата в неизтощимостта на брикольора, способен да сътвори от хаоса на подръчното езиковия инструмент на творческото чудо.”

Такааа. Всичко е ясно предполагам..., но аз бих искала да отворя една много интересна за мен тема – начините на критика при различните култури и/или колко е лесно да скриеш зад фасадата на многодумието нищоказването.

Чела съм критика, на великия Дейвид Лодж, която ми доставя такова удоволствие, че си я взимам с мен на плажа, като развлекателно четиво. Книгите „The Art of Fiction: Illustrated from Classic and Modern Texts”, както и „The Practice of Writing” ги препоръчвам горещо на всички, за които литературата е сериозно и пълноцено хоби, не целенасочено изпразване от съдържание на съзнанието.

„The Art of Fiction” е сборник от 52 есета, които най-напред се появяват като отделни публикации в Independent on Sunday. Всяко едно от есетата засяга различни аспекти на начина, по който литературата се сработва с читателя. Въздействия, похвати, техники, жанрове – нищо не убягва от ерудираното око на Дейвид Лодж. В същото време есетата са написани изключително интересно и достъпно; темите и текстовете, за които се отнасят е добре да са познати, но в никакъв случай няма да те отегчат ако чуваш заглавията и авторите за първи път.

Нищо от това, което разказах за този тип критика не се отнася за чудовишното извращение с езика, цитирано по-горе.

Знам, че в много академични среди – руската и немската школа например, има строги конвенции за приемлив начин на изразяване, когато става въпрос за научни текстове. Веднъж попаднах на една конференция по философия, на която разбирах едва 15% от казваното, но го приех за напълно нормално – философията, освен като литература, никога не ме е вълнувала особено. След това обаче се запознах по-лично с Кен Уилбър (не съвсем лично, за мое най-голямо съжъление) и за моя изненада се оказа, че философските текстове също можели да звучат човешки.

Има два въпроса, който бих искала да задам, след всичко казано по-горе:

1. Дали не се прикрива неразбиране на темата под маската на сложна мисъл? И най-сложните неща имат просто обяснение – трябва обаче, да ги виждаш изцяло, за да можеш да ги обясниш добре.

2. Какъв е смисълът на комуникацията, ако тя не комуникира информация между две страни, а внася объркване?

Обобщението на казаното до тук би било: рядко съм съгласна с методите на американците, но относно комуникирането на сложни неща нямат равни. Учебниците им са написани толкова достъпно, че те карат да се чувстваш като бог на мисълта и да искаш да четеш още и още, а не като смачкана, малка, объркана хлебарка.

Крайно време е да се научим да правим любов (към конкретната тема), а не война (да набиваме с чукове знания, с надеждата, че е за доброто на обучаващия се).

В събота Карандила имаха уникален концерт в СГХГ.

Карандила са цигански духов оркестър от Сливен със страница в Уикипедия и обиколили света - Швейцария, Япония, Германия, Италия , Австрия и така нататък.

Рядко съм слушала толкова талантливи изпълнители и толкова виртуозни импровизатори. Репертоарът им е смесица между цигански песни с джаз елементи; руски раг-тайм; „Селски танц” на проф. М. Левиев и „Камилата циклоп” – оригинално парче от кв. „Надежда” в Сливен.

Те са продуктивни до умопомрачение, много по-трудно се изморяват от слушателите си и свирят при всякакви условия – в СГХГ беше задушно и горещо като в подземна дискотека през лятото, но те поддържаха темпото 10 000 ноти в минута със завиден ентусиазъм.

Забележителното при тях е мисленето и мащабите – със собствени усилия основават училище за деца – Карандила Junior. Те бяха „подгряваща” група на този концерта и са достойни наследници! Сами организират концертите си и въпреки, че като продуценти не се стравят: аз съм фен, а за този гиг разбрах 30мин. преди началото му и залата беше полу-празна, е прекрасно да гледаш и слушаш хора, които толкова си обичат работата.

Оркестър Карандила са събрали в себе си всичко онова, което представлява малката ни държава на кръстопът: безумно съчетание от стилове и влияния, с последствията от които, се опитваме да живеем. Може би е време да престанем да вървим против течението, да се борим със себе си и да се захванем сериозно и отговорно да се забавляваме с това което имаме. Толкова е много и лико.

Клип от откриването на фестивала Джаз+ 2006.

Снимката по-горе е правена от Г. Димитров.

Намирам ги без проблеми – сградата не е малка, НО (изненада едно) фирмата има обедна почивка от 13.00ч. до 14.00ч., като затваря цялата – от портиера (ако имата такъв), през счетоводителката, до шофьорите. ” Ама! Казвам си аз, сега е едва 13.20?!” Понеже те са затворени обаче, го казвам само на себе си.

Увесила нос се обръщам с гръб към вратата и се заглеждам в блоковете отсреща, които ще са ми компания в следващите 40мин. Борово не е Лас Вегас и развлечения няма, така че си купувам сандвич и сокче от съседното junk food магазинче и сядам в колата да изчакам 40мин. Докато каките и батковците се наобядват и напочиват. Може би огледалският бизнес е много тежък и за да няма съкътлъци трябва да си мноооого добре отпочинал.

В 14:00 съм отново пред вратата. Тя продължава да е затворена. 14.04мин., след като съм почукала най-малко 5 пъти се дърпа щората на прозореца, неприветливо лице ме изглежда от вътре, фръцва се и се скрива. И тук (изненада две) осъзнавам, че пед вратата сме вече 4 човека. Отдавна не съм виждала опашка пред подобна фирма.

Плахо натискам дръжката и се озовавам в помещение досущ като на община Красна Поляна ама преди ремонта – мазилката се лющи, бюро, сковано отдавна и от подръчни материали, а зад него, едва виждащи се две труженички, свели глави неуморно над бумагите (всъщност не знам над какво, има плот пред тях – меже и ноктите да си пилят) и дори не подлеждат към нас – клиентите. Аз, като първа на опашката поемам инициативата, запътвам се към по-близката глава и казвам:

- Добър ден, бих искала да си закупя огледала.

- Какви?

- Какви са опциите?

Показва ми се хитра мостра, на която четирите й краища са различни окантовки. Избирам, казвам размерите и тук лелката ме поглежда право в очите и потресена казва:

- Ама ние не работим така! Не може направо да поръчвате!

- Защо?

- Първо идваме, мерим, после вие идвате и поръчвате.

- Вижте, а не може ли да си купя огледалата, а после ако не стават аз да си ги чупя в главата?

- Чакайте да питам колежката.

Аз съм леко припотена от напрежението на неизвестността – домъкнах се до Борово, чаках 40мин и сега ако не мога да си купя проклетите огледала, ще съм с час и ½ назад и без огледала. Жената зад щанда се връща и радостно казва, че ще ми продадат огледалата. Разпитва ме подробно дали ще влизат в рамка, къде ще се лепят и т.н. „Супер! –казвам си – Ще стане работата.”

После пише един формуляр в два екземпляра – един бял и един зелен и ми казва да отида първо при колежката в ляво, после при колежката в дясно да запиша час за монтаж и да платя. Колежката с юнушеският мъх ме записва в един халваджийски тефтер за понеделник и се оказва, че в понеделник времето за монтаж е цял ден!

- Ама, казвам потресена, цял ден ли ще трябва да вися като паяк да чакам?

Тя ми взима номера на телефона и с киселост, на която холивудски продуцент, говорещ на начинаеща актриса би завидял, казва:

- Ние ще ви се обадим!

После е зеления формуляр при колежката в дясно. Бюрото е свряно в ниша за вграден гардероб. На плота се мъдри саморъчно направена табелка „КАСА”. Жената зад бюрото пише нещо. Аз поздравявам, но рязко ми се нарежда да изчакам. Всичко – от жената с огромните нарисувани нокти, със сив зиг заг и червени точки на бял фон, през кофичката кисело мляко, пробита от две страни за лесна и безопасна консумация, до снимките на две усмихнати дечица, сложена в машината за пари, така че броените пачки да ги удрят всеки път в личицата – е класика!

Важната работа е приключена и идва моя ред. Аз се сещам, че в залисията съм забравила да питам за цената..

- Колко трябва да платя?

- Цялата сума или капаро искате?

- Капаро.

- 150лв.

Оказва се, че за 5 огледала с размер почти метър на два, доставка и монтаж трябва да платя 300лв. Сега разбирам опашката пред вратата.

Плащам, излизам си и мислено си тананикам: „Бий ма, обичам тъ!”

Някой би ли дефинирал думата "простотия" и да ми обясни кога се използва? Питам най-сериозно.

Чувам хората да ползват тази дума за други хора, например: "тоя къв е прост, що мина оттука, ся?" и си мисля: „Съвсем нормален избор, който никого не засяга. Защо го определят като прост?”

Изобщо, как се разбира от моментен избор интелектуалното ниво (ако предположим, че „простотията” е вид интелектуално ниво. Въпреки, че това как се отнася към facebook съвсем не знам. Те са организация..)?

Ако е толкова лесно да се разгадае един човек и да се определи, може би тези хора, които го умеят това трябва да научат и нас – обикновените, как да разбираме в миг съшността на човека, за който някои други твърдят, че бил вселена..

Или това е просто обидна квалификация, която се употребява произволно и безотговорно, пък аз съм тръгнала смисъл да търся..?

За катастофата на Максим Стависки знаят всички – един загинал, момиче в кома, а сега възстановяваща се бавно и скъпо. Повече за присъдата тук.

Катастрофата на Стивън Кинг беше новина за мен, макар и да се е случила през 1999г. В нея Стивън Кинг е жертвата, а виновния шофьор обикновен жител на щата Мейн.

Ето какво пише самият Кинг в „On Writing” за обстоятелствата около катасрофата и присъдата на човека, който го е ударил (превод С. Атипова):

„Когато сме в къщата в западен Мейн – къща, която много прилича на онази, в която Майк Нуунан се връща в книгата’ Торба Кости’ – ходя четири мили пеша всеки ден, освен ако не вали ужасно. Три мили от тази разходка са по черни пътища, виещи се през горите наоколо; една миля е покрай Шосе 5, двулентов път между Бетел и Фрибърг.

Третата седмица на Юни 1999 беше невероятно щастлива за мен и жена ми; децата ни, пораснали и разпиляни из страната , си бяха в къщи. Това беше първият път от близо шест месеца, в който всички бяхме под един покрив. И като допълнение първото ни внуче беше също с нас, тримесечно бебе, щастливо гукащо към балона с хелий вързан за крачето му.

На 19ти Юни закарах най-малкия ни син до летище Портланд , за да хване полет обратно до Ню Йорк Сити. Върнах се в къщи, поспах малко и после се отправих към обичайната си разходка. Същата вечер планирахме цялото семейство да гледаме „Дъщерята на генерала” в близкото кино в Ню Хампшир и аз си помислих, че имах точно време да си направя разходката преди всички да се натоварим в колата за малкото ни пътешествие.

Тръгнах да се разхождам към 4 часа следобяд, доколкото си спомням. Точно преди да стигна главния път (в Мейн всеки път с разделителна линия по средата е главен) спрях в гората да се изпикая. Щяха да минат два месеца педи да съм в състояние да пикая прав отново.

Когато стигнах главния път се отправих на север, вървейки край пътя обратно на трафика. Една кола ме задмина, пътувайки също на север. След около ¾ мили по-нагоре, жената шофираща колата забелязала син Додж микробус пътуващ на юг. Микробусът се движел хаотично по пътя, от едината до другата страна, почти неконтролируем. Жената в колата се обърнала към спътника си, след като безопасно преминали маикробуса и му казала:

- Човекът, който подминахме преди малко беше Стивън Кинг. Искрено се надявам, че този с микробуса няма да го удари.

Повечето от канавките, по които вървя около Шосе 5 имат добра видимост, но има една отсечка – стръмен хълм, където пешеходец движещ се на запад вижда много малко от онова, което идва насреща му. Бях почти изкачил хълма, когато Браян Смит, притежателя и шофьор на микробуса Додж изкачи билото. Той не се движеше по пътя, а в канавката. Моята канавка. Аз имах около секунда да го видя. Достатъчно време, за да си помисля: „Боже, ще ме удари училищен автобус.” Опитах да се обърна на ляво. И тук има пропуск в паметта ми. Когато се опомних лежах на земята и гледах задницата на микробуса, който беше извън пътя и наклонен на една страна. Този спомен е много ясен и силен, по-скоро като снимка, отколкото спомен. Има прах около стоповете на микробуса. Номера и задния прозорец са мръсни. Виждам тези неща без да осъзнавам, че съм бил ударен от кола или каквото и да било друго. Снимка и това е всичко. Не мисля, главата ми е напълно изчистена.

Следва още едно пркъсване в паметта ми тук и после много внимателно забърсвам кръв от очите си с лявата ръка. Когато очите ми са сравнително чисти се оглеждам наоколо и виждам мъж, който седи на скала наблизо. Има бастун поставен върху коленете му. Това е Браян Смит, четиредесет и две годишен, човекът, който ме удари с микробуса си. Смит има впечатляващо досие от катастрофи – почти дванайсет по-малки или по-големи нарушения.

Смит не е гледал към пътя, в следобеда когато съдбите ни се преплетоха, защото ротвайлера му скочил от задната част на микробуса на седалките, където имало хладилна чанта с месо вътре. Името на ротвайлера е Куршум (Смит има още един ротвайлер в къщи; неговото име е Пистолет). Куршум започнал да души около капака на охладителната чанта. Смит се обърнал и се опитал да го избута настрани. Той все още е гледал към Куршум и се е опитвал да му избута муцуната настрани, когато е превалил върха на хълма; все още е гледал назад и бутал, когато ме удари. Смит казал на приятели по-късно, че си е помислил, че е ударил малка сърна, докато не вудял очилата ми да лежат на предната седалкана микробуса му. Те са излетяли от лицето ми, когато се опитах да избягам настрани. Рамките бяха изкривени, но стъклата – непокътнати. Това са стъклата, които нося сега, докато пиша това.

2

Смит вижда, че съм буден и ми казва, че идва помощ. Говори спокойно, дори жизнерадостно. Погледът му, докато си седи на скалата, с бастуна на коленете, е на кротко съчувствие: „Не сме ли ние двама нещастници със страшно шибан късмет?”, сякаш казва. Той и Куршум напуснали фургона, където живеели, казал той на следователите по-късно, защото той искал „няколко от онези Марси-шоколадчета, които имали в магазина”. Когато разбирам тези малки детайли няколко седмици по късно ми хрумва, че почти бях прегазен от един от героите на книгите ми. Направо ми става смешно.

Помощ идва, мисля си и това е добре, защото катастрофата е направо страшна. Лежа в канавката и имам кръв по цялото лице и десният ми крак боли. Поглеждам надолу и виждам нещо, което никак не ми харесва: таза ми изглежда като изкривен настрани, като че ли цялата ми долна половина е изкривена една степен по-надясно. Поглеждам отново към човека с бастуна и казвам:

- Моля те, кажи ми че е само изкълчен.

- Нее. - Казва той. Гласът му, лицето му са веселяшки, само леко заинтересовани. Сякаш гледа всичко по-телевизията докато си похапва едно от онези Марси-шоколадчета. – Счупен е поне на пет, даже бих казал на шест места.

- Съжалявам, казвам му – кой знае защо? – и после се отнасям отново. Не е като припадъци; по-скоро е като истински спомени залепени един за друг.

Когато отново се опомням бяло-оранжев микробус отбива от пътя с пуснати буркани. Санитар от Спешна помощ коленичи до мен – името му е Пол Файлбраун. Прави нещо. Реже ми дънките, мисля си, въпреки че това може и да е било по-късно.

Питам го дали мога да си запаля една цигара. Той се засмива и казва, че едвали бих могъл. Питам го дали ще умра. Той казва не, няма да умра, но трябва да ме закарат до болница възможно най-бързо. Коя предпочитам – тази в Северо-Южен Париж или тази в Бриджтън? Казвам му, че искам да отида в Северна Къмбърленд болница в Бриджтън, защото най-малкият ни син – този, който току-що закарах до летището – се роди там преди двадесет и две години. Пак питам Файлбраун дали ще умра, и той пак ми казва че няма. Тогава той ме пита дали мога да си мърдам пръстите на десния крак. Аз ги мърдам, като си мисля за една песничка, която майка ми ми пееше някога: „Това малко прасенце отиде на пазар, това малко прасенце си остана в къщи.” Трябваше да си остана в къщи, мисля си; да се разхождам днес беше наистина лоша идея. После си спомням, че понякога, когато хората са парализирани, си мислят , че си мърдат пръстите, но всъшност те не мърдат.

- Мръднаха ли пръстите ми? – Питам Пол Файлбраун. Той потвърждава. Добро, здраво помръдване, казва. – Заклеваш ли се в Господ? – питам го и мисля, че той го прави. Припадам отново. Файлбраун ме пита много бавно и ясно, наведен почти до лицето ми, дали жена ми е в голямата къща до езерото. Не мога да си спомня. Не мога да си спомня къде е който и да е от семейството, но му давам телефония номер на къщата до езерото и на къщичката, по надолу, в която понякога дъщеря ми отсяда. Можех да му продиктувам и номера на социалната осигуровка, ако ме беше попитал. Всичките номера знаех. Просто всичко друго бях забравил.

И други хора пристигат. Някъде полицейска уредба предава съобщения. Слагат ме на носилка. Боли и аз крещя. Слагат ме в линейката, полицейските гласове звучат по наблизо. Затварят вратите и някой казва: „Трябва наистина да караш бясно.” После се движим.

Пол Файлбраун седи до мен. Вади ножици и ми казва, че трябва да отреже пръстена на средния пръст на дясната ми ръка – свадбения пръстен, който Таби ми даде през 1983, дванайсет години след като се оженихме. Опитвам се да кажа на Файлбраун, че го нося на дясната си ръка, защото истинският пръстен е на средният ми пръст на лявата ръка – първите два пръстена, моя и нейния, струваха $15,95 в Дей Джуълс в Бангор. Първата ми халка струваше само осем долара, но изглежда работеше.

Някакво бръщолевене излиза от всичко това, вероятно Пол Файлбраун нищо не разбира, но въпреки това кима и се усмихва докато реже втората, по-скъпа халка от подутата ми дясна ръка. Около два месеца по-късно се обадих на Файлбраун да му благодаря; до тогава вече ми беше ясно, че най-вероятно ми е спасил живота, оказвайки ми най-правилната възможна първа помощ и после ме е закарал до болницата със средна скорост сто и десет мили в час, през закърпени и черни пътища.

Файлбраун ме уверява, че съм добре дошъл, после добавя, че този ден някой ме е пазел там горе. „Върша тази работа повече от двайсет години” ми казва по-телефона, „и когато видях как лежеше в канавката, и размера на нараняванията, не вярвах, че ще оцелееш до болницата. Късметлия си, че все още си сред нас.”

Размераът на нараняванията е толкова голям, че докторите в Северна Къмбърленд болница решават, че не могат да ме лекуват там; някой вика хеликоптер, за да ме закарат до Централен Мейн Медицински Институт в Люистън. Жена ми, по-големия ми син и дъщеря ми също пристигат. На децата се позволява кратко свиждане; жена ми остава по-дълго. Докторите я уверяват, че съм лошо ударен, но ще оцелея. Долната част на тялото ми е покрита. Не й позволяват да види невероятният начин, по който скута ми се е изместил в дясно, но и позволяват да почисти кръвта от лицето ми и да извали стъкълцата от косата ми.

Имам сериозно порязване на главата – резултат от срещата на черепа ми с предното стъкло на Браян Смит. Ударил съм главата си в стъклото на по-малко от два инча от гредат откъм шофьорската страна. Ако се бях ударил в нея, най-вероятно щях да съм мъртъв или в кома – зеленчук с крака. Ако се бях ударил в скалата, стърчаща в канавката на Шосе 5, също щях да съм мъртъв или парализиран. Не се ударих в тях; изхвърчах над микробуса, четиринайсет стъпки във въздуха и съм се призимил почти до скалата.

- Сигурно си се дръпнал наляво съвсем мъничко в последната секунда. – Доктор Дейвид Браун ми казва по-късно. – Ако не беше, сега нямаше да си говорим.

Хеликоптерът се приземява на паркинга на Северна Къмбърленд болница и ме закарват до него. Небето е много ясно и много синьо. Грохота от витлата на самолета е оглушителен. Някой крещи в ухото ми: „Бил ли си в хеликоптер преди, Стивън?” Говорещият звучи радостно, много ентусиазиран заради мен. Опитвам се да отговоря да, бил съм в хеликоптер преди – два пъти, всъшност, но не мога. Изведнъж ми е много трудно да дишам.

Товарят ме в хеликоптера. Виждам късче синьо небе докато излитаме; без нито едно облаче. Красота. Чувам още гласове по уредби. Изглежда този следобед ми се е паднало да слушам уредбени гласове. Междувремено ми става все по-трудно да дишам. Давам знак към някого, или поне се опитвам и едно лице навлиза в полезрението ми.

- Чувствам се, все едно се давя. – шептя.

Някой проверява нещо и казва на някой друг: „Единият му дроб е колабирал.”

Шум от хартия докато нещо е разопаковано и някой-другият казва в ухото ми, високо, за да надвика моторите: „Ще ти сложим тръбичка за дишане, Стивън. Ще усетиш болка, после щипане. Дръж се.”

От опит знам (насъбран по времето когато бях едва дете с ушна инфекция), че ако доктор ти каже, че ще усетиш щипане това означава, че ще те боли яко. Този път не е толкова зле, колкото очаквах, вероятно защото съм натъпкан с болкоуспокояващи, вероятно защото отново припадам. Това е по-скоро като да те удрят високо от дясната страна с къс остър предмет. После дробовете ми издават стряскащо свирене, като че нещо изтича от тях. Всъшност предполагам точно това се случва. Секунда по-късно нормалните звуци от вдишване и издишване, които съм слушал цял живот (през по-голямата част от времето напълно несъзнателно, слава богу) е заменено от неприятен шшшшуп-шшшуп-шшшуп звук. Въздухът който вдишвам е много студен, но поне е въздух и аз продължавам да го вдишвам. Не искам да умра. Обичам жена си, децата си, следобедните ми разходки покрай езерото. Обичам също да пиша; има книга за писането, която седи на бюрото ми, недовършена. Не искам да умра и докато лежа в хеликоптера и гледам прекрасното лятно небе, осъзнавам че всъшност лежа на прага на смъртта. Някой ще ме дръпне вътре или навън съвсем скоро; аз нищо не мога да направя. Всичко, което мога е да лежа тук, да гледам небето и да слушам тенекиеното си дишане: шшуп-шшшуп-шшшуп.

Десет минути по-късно кацаме на бетонната хеликоптерна площадка на ЦММЦ. На мен ми се струва дъното на бетонен кладенец. Синьото небе е затъмнено и хеликоптерното уап-уап-уап е многократно преувеличено и ечащо, като щракането на гигантски пръсти.

Все още дишам на големи, течни вдишвания, изваждат ме от хеликоптера. Някой удря носилката случаино и аз изкрещявам. „Съжалявам, Стивън, всичко е наред сега”, казва някой – когато си лошо наранен всеки се обръща към теб на малко име, всеки ти е приятел.

- Кажете на Таби, че много я обичам – казвам, първо съм повдигнат, после закаран много бързо, надолу по някакакъв виещ се бетонен коридор. Изведнъж много ми се плаче.

- Можеш сам да й го кажеш – казва някой. Минаваме през врата; има климатик и лампи преминават високо над главата ми. Хрумва ми, по някакъв объркан начин, че преди около час се разхождах и възнамерявах да набера боровинки от едно поле около езеро Кезар. Нямаше да бера дълго; трябваше да се прибера преди 5:30, защото щяхме да ходим на кино. „Дъщерята на генерала” с Джон Траволта. Траволта игра и във филма „Кери”, моята първа книга. Той игра лошия. Това беше преди много време.

- Кога? – питам – Кога ще мога да й кажа?

- Скоро. – Казва глсът и пак припадам. Този път не е отрязък, а огромен откъс откъснат от спомените ми; има няколко проблясъка, объркани сцени от лица, операциони и светещи скенери; има кошмари и халюцинации подхранвани от морфин и „Дилодид”, който капят в мен; има ечащи гласове и ръце, който напояват сухите ми устни с наквасени във вода гъби с вкус на мента. През по-голямата част обаче е мрак.

3

Сметките на Браян Смит относно раните ми се оказаха криви. Долната част на крака ми беше счупен на поне девет места – хирурга, който ме сглоби отново, забележителният Дейвид Браун каза, че частта под дясното ми коляно е била като „стъклени топчета в торбичка”. Размерът на нараняванията отне две големи операции, за да намали натиска на експлоадиралата ми табия и да позволи на кръвта да циркулира отново в долната част на крака ми. Без тези операции (или ако тези операции се бяха забавили) вероятно щеше да се наложи да ампутират крака ми. Самото дясното коляно беше разцепено почти идеално на две. Имах също пукнатина в таза от дясната страна – сериозно изкривен – също и отворена рана и пукнатина на дясното бедро. Гръбнакът ми беше наранен на осем места. Четири от ребрата ми бяха счупени. Дясната ми ключица беше издържала, но кожата над нея беше обелена до кокал. Разрезът на скалпа ми отне двайсет или дрийсет шева.

Да, като цяло бих казал, че Браян Смит доста беше сгрешил.

4

Поведението на г-н Смит зад волана беше евентуално разгледано от жури, които го обвиниха в две неща: опасно шофиране(доста сериозно) и непредумишлен опит за убийство ( много сериозно обвинение, от типа „време за затвор”). След известен размисъл, прокурорът отговорен за случаи от този тип в моето малкото ъгълче на света позволи на Смит да обжалва обвиненията и да ги намали до опасно шофиране. Той получи присъда от шест месеца затвор (задочна) и отнемане на шофьорските му права за една година. Беше му наложен и изпитателен срок и ограничения за други моторни превозни средства като скутери и снегорини. Ясно е, че Браян Смит може да се завърне легално на пътя през есента или зимата на 2001 година.”

- Верно ли вече си изчела един картон книги в библиотеката?

По това време дори простите електронните калкулатори се считаха за връх на технологията и в библиотеката записваха книгите на един картонен лист. Събирал е не повече от 30-тина книги, но явно за четвъртокласник това е било повод за възхищение.. Николай не ме свали, дори няма да го позная на улицата ако го срещна, но въпросът му е останал някак си в мен.

Този спомен и последвалите идеи са по повод на един пост в блога на konxompax.

В Старбъкс в Лондон има инициатива за размяна на книги. Първите 300 са дарение. После, за да вземеш една от техните, носиш една от твоите и ги разменяте. Така книгите винаги са 300, а ти с начален капитал от 1 книга можеш да четеш цял живот. Или поне докато хазяина и кафето са в добри отношения..

Ние Старбъкс още си нямаме, но вериги кафета бол.

Накратко: Инициативата е ‘Кафето не върви с цигара, а с хубава книга’

Имам нужда от още 2-3ма доброволци, за организирането на малка презентация, разговор с шефовете на веригите и събирането и администрирането на даренията от книги.

И после от много хора да четат...но до там когато стигнем..

Пишете на sylv_atipova@yahoo.co.uk

Сега в София. Скоро, надявам се и в други градове.

·         Неграмотните дали разбират смисъла на супа от буквички? 

·         След ядене амфибиите трябва ли да чакат 2 часа преди да излязат от водата?

·         Ако очакваш неочакваното това прави ли неочакванота да е очаквано?

·         Как разбираш, че ти е свършило невидимото мастило?

·         Ако Супермен може да посреща куршуми с гърдите си, защо заляга всеки път като някой го замери с пистолет? 

·         Как стига до снегорина човекът, който го кара?

·         Ако притежаваш земя това означава ли, че е твоя чак до ядрото на планетата?

·         Ако Барби е толкова харесвана, защо трябва да и купуваме приятели?

·         Ако царевично олио се прави от царевица, слънчоглодово олио се прави от слънчоглед, от какво се прави бебешкото олио?

·         Ако пестиш време кога си го получаваш обратно?

·         Ако любовта е сляпа защо секси бельото е толкова популярно?

·         Ако губиш време това прави ли вечността по малка?

·         Ако човек, страдащ от шизофрения се опита да се самоубие, това прави ли го и убиец?

·         Ако се опиташ да се провалиш и успееш, кое от двете се е случило?

·         На лошо ли е да си суеверен?

·         Знаем скоростта на светлината, но каква е скоростта на мрака?

·         Кой пръв е погледнал крава и си е казал:’Ще ги стисна тези неща дето висят отдолу и ще пия каквото потече’?

·         Какво трябва да направя ако видя животно от застрашен вид да пасе разстение от застрашен вид?

·         Как ли щяха да изглеждат столовете ако колената ни се прегъваха на обратно?

·         Защо винаги си държа устата отворена когато си слагам спирала на миглите?

·         Защо има места за паркиране на инвалиди пред пързалка за кънки на лед?

·         Защо хората си сочат китките, като питат ‘Колко е часа’? Аз да не би да си соча читала като питам за тоалетна?

·         Защо тоалетните на бензиностанциите са вечно заключени? Да не би да ги е страх, че някой може да реши да ги почисти?

·         Защо си перем хавлиите? Не се ли предполага да сме чисти като ги ползваме?

·         Защо като ходя на генеколог се събличам зад параван?

·         Защо лепилото не залепва за вътрешността на тубичката?

·         Защо думата ‘сутиен’ е вединствено число, а ‘гащи’ в множествено?

·         Защо ноща се спуска, а зората се разпуква?

·         Дисни ленд не е ли капан за хора, конструиран от мишка?

·         Крематориумите трябва ли да дават отстъпка за жертви на пожар?

·         Плешивите мъже какъв цвят на косата записват в шофьорската си книжка?

·         Защо магазините отворени 24 часа имат ключалки на вратите?

·         Защо Тарзан няма брада?

Срещала съм например хора, който се самоопределят като ‘еклекти’. Питам аз: ‘А какво според Вас е еклект? ‘, а тя отговаря – ‘артистична личност’. Това, че определението, което тя си е избрала за тази дума, не е противоположно на значението на думата, не го прави вярно – нали така?

Затова, за да не съм Неинформирана и Заблудена проверих. В Wikipedia – изворът на това знание и на всички знания пише:

A stereotype is a simplified and/or standardized conception or image with specific meaning, often held in common by one group of people about another group. A stereotype can be a conventional and oversimplified conception, opinion, or image, based on the assumption that there are attributes that members of the other group hold in common. Stereotypes may be positive or negative in tone. They are typically generalizations based on minimal or limited knowledge about a group to which the person doing the stereotyping does not belong. Persons may be grouped based on race, ethnicity, religion, sexual orientation, or any number of other categories.

Там още пише, че стереотипите са събирателни образи, които се зараждат или изграждат в мозъка и е много  трудно да се оттървеш от тях.

Аз не вярвам, че мисленето на хората може да бъде спряно. То може да бъде променено в различна посока, манипулирано, подвеждано или изкривявано, но не може да работи със съвети за нетолериране на даден тип мислене – като това да не толерираме стереотипите. Това оставя празнина, въпроси: Като не мога да обобщавам и стереотипизирам как тогава да си изграждам мнение за повече от един индивид?

Подхода на Дон Жуан, който се е опитал да изчука всички жени, за да не му се струват еднакви очевидно е непрактичен. Трябва ли за да разбереш, че не всички полицаи/мутри са тъпи да се запознаеш с всеки един по отделно? Или още по-брутално – да изядеш докрай кофа с фекалии само за да се увериш, че миризмата и външния вид не са те подвели.

За мен стеротипите, както и атомната енергия са нож с две остриета – използвани правилно могат да сътворят чудеса и да ни топлят в зимните нощи.

Затова призивът не трябва да е: Долу стереотипите!, а по-скоро: ‘Горе стереотипите, които помагат да се опознаваме, не да се мразим.’

Някой да се сеща за Полезен виц с Добър стереотип? :)

Ето верните стъпки:

1)   всеки участник цитира тези правила;

2)   цитира този пост;

3)   цитира този, който го е посочил - yaneto.wordpress.com

4)   изброява 7-те си любими албума (може повече или по-малко), като споделя и нещо повече за тях или за избора си;

5)   посочва (предизвиква) поне трима други блогъри да направят същото.

 Моят избор са извънземните (marsian.wordpress.com), про-тo (blog.thedezine.com/pro/) и Илойшъс (blog.peio.org).

В Wizzair източноевропейското е здраво вкоренено: обслужващият персонал са хубави, млади девойки. Притеснителни, грижовни и с разнообразни английски акценти – коя научила английски покрай гадже англичанин, коя на бригада в Щатите, коя старателно залягаща над учебниците в английската, в резултат на което използва литературни думички от сорта на ‘sincerely’... Услужливостта е навсякъде – във връщането на рестото – много често нямат дребни и те записват в едно малко тефтерче, че ти дължът 50 цента примерно и чакаш някой да им даде на тях, за да ти ги дадат на теб; или в разместването на места – ако сте двама, но сте се моткали до последно из дютифри-то и сега няма две седалки да седнете заедно те се ангажират да ви намерят. Все едно това е тяхна работа..? Но го правят. С усмивки.

Върхът обаче е личното приемане на нещата. Независио от това дали се обаждаш по телефона, летиш или си кореспондирате чрез емайл винаги имат лично отношение – обиждат се, шашкат се, ядосват се. И наистина много се стараят.

В Easyjet персонала са гей мъже или не-до-там-привлекателни жени. Професионалионални усмивки, обслужване по протокол – ще ти донесе вода, салфетка каквото пожелаеш, но никога безплатно. Ще провери дали си си закопчал колана, ще се обръща към теб със ‘sir’ или ‘ma’am’, но не дай си боже да поискаш нещо извън правилата – да отидеш до тоалетната преди самолета да е спрял напълно на пистата, защото си стискал ½ час докато самолета е кръжал над летището  и ама наистина не можеш повече – стават СВИРЕПИ.

Винаги имат дребни. Предлагат (вече) избор на вегетариански и organic храни в иначе семплото им junk food меню.

Най-интересна символика за мен е събирането на боклуците. Wizzair-каките минават с малки изящни кутийки и гнусливо се опитват да не пипат много-много обелките от банани, сандвичи и сополиви салфетки, които им се подават. В Easyjet минават с огромен черен чувал, пича е с ръкавици и тъпче в чувала без притеснение. Всичко е индустриално, на едро, бюджетно-ориентирано.

Което ме навежда на най-интересният въпрос – как Wizzair имат 4 стюардеси; екипаж и наземен персонал, а Easyjet имат 2-ма, 3-ма човека, които са наземен екипаж и стюарти. Само на пилотите май не са им намерили втора работа, но може би просто съм пропуснала. Нищо чудно да пишат текстовете на милионите им брошурки в кабината при по длъжките полети...

Едно обаче е общото м/у двете компании – като ракови образувания са. Разрастват се с невероятна бързина. Интересни ще са ми и занапред. Не само като средство за придвижване.

П.С. Ако не е станало ясно, защото съм се опитвала да бъда обективна – аз съм фен на Wizzair.

–––

Try not - Do! Or do not. There is no try. YODA

Това според мен се превежда:

Не се опитвай - Действай! Или не действай. Но не се опитвай. ЙОДА

–––

Съвсем се оплетох. Ще отварям бутилката вино. Време е явно..

Значи: аз по природа съм подозрителен човек. Особено към новите технологии. НИКОГА не си купувам първа джаджи – т’ва тестването го оставям на по-търпеливите от мен, аз съм юзер; никога не си купувам нищо освен ако не съм прочела основно дали е: съвместимо, преносимо, превключимо, нечупливо, негоримо и т.н. Това ме ограничава донякъде в нещата, който ползвам – примерно разните му там камери, мишки, блутути ги предпочитам вградени и със качени вече драйвери. Не че не се оправям. Мързи ме.

Представяте си когато от мен беше поискано да закупя ето тази мишка:

Скептицизмът ми излизаше под формата на балончета през ушите. Закупих я. Донесох я. Пробвах я. И си глътнах езика.

Мишката е много по-готина, отколкото дори и най-смелите ми предположения някога биха могли да си я представят ако бях оптимист примерно..

Първо: Плъгваш я и работи. (В упътването казват ТОТАЛНО да игнорираш месиджите, които Уиндоус ти дава. Всичко е наред с инсталацията :))

2. Побира се в ПЦ слота за карти, където се зарежда и където си живее напрактика – без излишни кабели и кутийки (аз този слот и без това се чудех за какво е..)

3. Работи маниакално! Леко, прецизно, удобно. Изглежда много малка на снимките, но е супер удобна за хващане.

4. Не е безбожно скъпа.

Повече на http://www.newtonperipherals.com/mogo_mouseBT.html

Има си и мого реклама, която се казва MogoMercial. Енджой.