Днес искам да ви представя електронния журнал на културна тематика

Public Republic

И по-специално да ви поканя и приканя да учавствате в конкурса за фотография "Модерни времена".

Обичам да се шляя из сайта. Намирам интересни теми. Срещам съмишленици.

А вие? 

Има и книги, които са разхвърляни по масата, на която се намира компютърът ми у дома. Там се рови някъде из другите неща и "Drop City" na T. C. Boyle . Това е едно задължително четиво за всеки кандидат хипи. След като я завърших наскоро си я оставих да се въргаля при другите неща на масата, а не да е подредена и да прашасва при другите прочетени книги. Точно зад гърба ми от време на време си вадя от библиотеката и книжлето "PS Hero" - един сборник с поезия на тема коли. Тази книга я купих в няколко екземпляра, защото ми се стори много подходящ подарък за хора, които не биха чели поезия. Този сборник е велик - мирише на бензин, магистрали лъщят на слънцето, автомивки и мокри фланелки... Всичко е много траш!... като стана дума за поезия, вероятно ти е интересно - харесвам Чарлз Резникофф, и представа си нямам дали е превеждан на български, но и той е там близо до автомобилните истории. И Свен Регенер - един пеещ поет, ама не от тези старомодните, а готин, който вероятно много ме е повлиял с иронично-романтичния си стил. И сега идват няколко от безсънните ми нощи по време на Великденската ваканция - "Нощен влак за Лисабон" на Паскал Мерсиер. Авторът е швейцарец, професор по история в Берлин. Този роман е едно истинско интелектуално предизвикателство. Той е криминален, философски, католически, латински, любовен. И всичко това еднакво добре. И завършва така, че дни наред си търсиш отговора сам. Всъщност най-голямото удоволствие са личните размишления на читателя няколко дена по-късно. Друга Великденска книга е "Червено е името ми" на Орхан Памук. Това трудно за смилане четиво, което много четящи захвърлят недочетено, защото се точи и вие, замотава и размотава с ориенталска разточителност, е истинска проба за читателя. Впечатляваща е многопреспективността на историята. Не знам дали след тази книга биха ми харесали други на Орхан Памук. Май станаха повече от три, но не мога да се сдържа само с три книги.

Питаш и за последните три книги, които съм купила. На този въпрос мога да ти кажа, че си купих едновременно около 40 за цената на 4. По Великден издателствата и книжарниците се опитват да се освободят от позастояли заглавия. Както можеш да си представиш, между тези непродаваеми книги има истински съкровища. С часове се рових. Някои от съкровищата ми са един лексикон на застрашените от изчезване немски думи, "Мислех си за златните времена" на Бохумил Храбал , "Паднал Ангел" на Пер Улув Енквист, "Black and Blue" - литература от джаз-времената, една книга, в която се изследва историята на велосипедите, стара книга от "1001 нощ" с прекрасни илюстрации, "Каменната река" на Хосе Сарамаго...

И не ме питай за книги, които бих прочела отново. Толкова са много, а времето е толкова малко. Но от последните изброени със сигурност бих искала да прочета отново "Нощен влак за Лисабон". Изобщо швейцарските писатели дълбоко ме изумяват. Макс Фриш с "Хомо Фабер" или "Щилер". "Щилер" е много вълнуващ роман, и него бих прочела отново след време. И много ми се иска да прочета отново литература от тази, която учихме в училище. Мисля, че програмата ни по литература беше непосилна за крехката ни възраст. Натъпкаха ни с неща, които не бихме могли да разберем без нужния житейски опит и ни спестиха лъчезарна, лека и несериозна литература, която да направи от повечето нас читатели. Аз много си падах по злокобните неща обаче, пуст пубертет. Помня, че бях огризала "Ад" на Данте. Което май противоречи на предишното ми изказване за лесната литература. Но както и да е, бих прочела отново Божествената комедия.

Отгорих ли на всички въпроси?

И да посоча следващите: Канев, Размисли, Влади, и един човек, който мрази да го сочат - mrbronco

Правилата са следните:

- посочете последните три книги, които сте прочели

- посочете последните три книги, които сте купили

- посочете три книги, които бихте прочели отново

Забравих да посоча, че играта започна Вовата и би било добре да го споменем :)

Снеговалежите объркаха съвсем плановете ни. Вместо да стоим на припек в открито море и да се вглеждаме в зъберите на островните скали на Хелголанд, пиехме чай в уютно отопления салон на ферибота. И то не към Хелголанд, както го бяхме замислили. Лошото време и прогнозите за снежни морски бури на бърза ръка ме отказаха, след като вече съм преживяла истинска морска буря при миналогодишното ни пътуване до Корсика. Още ме облива студена пот, като си спомня как вълните заливаха ферибота, а той се клатеше като орехова черупка. Картините падаха от стените, по коридорите лежаха налегнати от морска болест пасажери с торбички пред устите, тоалетните се не издържаха на налягането и плувнаха, пълни до ръба... Но това е друга история. Както и да е, тогава пристигнахме безаварийно, ако не се брои повредената хидравлика на изходите. Затова се наложи да чакаме повече от час на люковете за глътка чист въздух. Щом Средиземно море - тази блага синя безкрайност може да бъде толкова коварна, представям си какво е разгневеното Северно море. До остров Хелголанд редовната туристическа линия е отворена от май до октомври. Тази, която ние искахме да ползваме от Куксхафен е предимно за снабдяване на местното население с необходими стоки от континента. И не се престраших. Но това не се губи - смятаме през следващите празници по Петдесятница, когато има няколко свободно дни, да покорим и този остров. Затова няма да разказвам за него предварително.

За сметка на това посетихме три от другите близки немски острова. Морето между тях и континента е винаги (с изключение на някакви страшни бури) тихо. Впечатляващи са огромните приливи и отливи, за които сме чували от учебниците по география, но предимно за холандското крайбрежие. По време на отлив може да се джапа до съседно островче или да се събират миди и прочутите червеи, които са храна на многобройните птици. Фериботите се движат според приливите и отливите.

Посетихме островите Вангероге, Спикеог и Нордернай. До всеки от тях се пътува около час. Вангероге е остров за фамилни почивки с приятна и просторна централна улица, удобни ресторантчета с просторни зимни градини, в които келнерът заедно с менюто ти носи и игри, за убиване на времето, докато навън се сипе сняг. Вангероге е пешеходен остров. Такова място, на което със сигурност няма да ти изхвърчи някой иззад ъгъла, е наистина успокояващо за изнервени градски животни.

На пристъна чака теснолинейката - няколко стари вагона, теглени от електричка. С нея се стига до единствената гара на единственото село на около 5 километра от пристанището, в което постоянните жители са около 980. При хубаво време това би била една приятна разходка. Пътуването с влакчето е не по-малко вълнуващо. От единая прозорец човек наднича в морето, а то другия към диви блатисти и мочурливи хълмове, по които джапат птици и ровят за червеи. Усещането на този остров е сякаш си попаднал на някаква нестабилна земя, която всеки миг би потънала отново. Дори човек си мисли, че ходи по дъното. И това усещане е много близо до истината. Островът е "подвижен" и за последните няколко века се е преместил въднъж по дължината си - части от него си прибира морето и оголва щедро нова земя.

Някогашната кула, която е била в центъра, сега почти джапа във водата. Историята на много места в Германия е неотлъчно е свързана с разрушенията след Втората световна война. И след толкова години тук в Германия, продължавам да се чудя на волята и енергията на тези първи строители, които буквално са издигнали градовете си от нищото. Поради стратегическата си позиция като най-източен остров, на Вангероге са били струпани германски войски. Навсякъде, където е имало такова струпване, след края на войната и жестоките бомбардиривки не остава нищо. Затова и на Вангероге няма стари сгради, няма и особено красиви сгради, това е недостатъкът на бързото строителство, затова пък има прекрасни дюни от мек сив пясък, тишина, нарушавана единствено от грохота на вълните с северната част и прекрасна рибена супа.

Следава: остров Спиекеог

От вратата на дома ми до западния край на континента се простира равната земя, а в края й сивее Северно море. Ако не бяха фабричните комини на металургичните заводи, после Байер, по-нататък няколкото спретнати холандски градчета с камбанарии на площадите си, с тухлени фасади и накрая притиснатите стройни градски къщи на Амстердам, погледът ми вероятно би се реел чак до мачтите на корабите. Когато седнеш насред полето и се загледаш в ниско прелитащите диви патици, не е никак трудно да си представиш Земята като тепсия. И по тази тепсия се въртят колелата на моя велосипед, а въздухът носи експлозиите на лудо цъфтящата природа. Мушички се блъскат в лицето ми, пърхат в ноздрите ми. И вятър в косите.

Италия във фунийка

За сладолед от сладкарничката на старата италианка с белите коси, вдигнати на малко кокче, облечена в черна пола и бяла колосана престилчица - един филмов образ. При нея е доста скъпо, но интериорът на сладкарницата й и артистичността, с която пълни фунийките с огромни топки сладолед, си струват няколкото монети за спектакъла. Плачещи деца получават безплатен сладолед. А тя никога не се усмихва, погледът й е някак средиземноморски дълбок и мрачен. На масичката в ъгъла пуши мъжът й. Тя все му мърмори да донесе вафли, салфетките свършиха, плати ли сметката, защо се бавят с амаретините, колко е часът... Мърмори си тя тихо на немски под носа без да вдига поглед от кофите със сладолед, а той отговаря на някакъв странен италиански диалект с ярко жестикулиране и върти очи с досада. С цялата си непукистка стойка сякаш казва: нали искаше сладкарница, ей ти я, оправяй се сама и ме остави на мира да си пуша. Салфетките ще донесе Масимо довечера. С амаретините не ме занимавай, не ми е работа. Три и половина стана вече. И се зачита във вестника с прокритито задоволство от несвършващата опашка за сладолед. Омръзне ли му четенето, става, раздава на хленчещите хлапета от опашката по някоя бисквита и се оглежда побдоносно с типичната италианска преувеличеност на емоциите. Виждате ли колко работа върша тук, добре, че съм аз.

Суинг на велосипед

Със сладолед в ръка няколко минути с огряно от слънцето лице на брега на Рейн, по който бавно се носят шлеповете с чакъл, пясък, метал, ламарини, смачкани автомобили, греди, контейнери с ръжделиви стени... В далечината звучи балканският суинг на цигански оркестър. В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом. Кларинетът пищи игриво и закачливо в невероятни импровизации. От време на време проблясват златни зъби в щедра усмивка, а издокараните баби от близкия старчески дом, тръгнали да поразтъпчат немощните си глезени, се спират и с треперещи ръце бавно ровят в портмонетата. В разкривените си артритни пръсти стисват монета, после се навеждат грациозно, все едно че правят реверанс, и внимателно я поставят в кадифената червена вътрешност на калъфа на кларинета. Циганите се ухилват отново, покланят се и надуват още по-ентусиазирано свирките. Бабите се се оттеглят с бастуните си с танцовата стъпка на старостта нагоре по реката. Този цигански Рейн! 

А аз се мятам на велосипеда към дома по ръба на тепсията.