Държавна-сигурност « WordPress.com Tag Feed

Holla, Carlos! - чакал в София

Globalist — Thu, 03 Apr 2008 15:44:19 +0000

Йеменският гражданин Сюлейман Ахмед Салех е един от първите посетители във фоайето на хотел „Витоша” в София в ранната утрин на 17 декември 1983 година. Той си наема двойна стая и си поръчва голяма чаша с черно кафе. Рецепционистката изобщо не обръща внимание, че паспортът, който представя чужденецът при регистрацията в хотела е фалшив, но как би могла, като за повечето европейски митнически агенти това е абсолютно редовен дипломатически паспорт. Един от многото паспорти на Илич Рамирес Санчес, по-известен като Карлос Чакала.

Според повечето български разследващи журналисти и изследователи на световния тероризъм, именно на тази дата и с това име Карлос Чакала за първи път стъпва на българска земя. Истината обаче е, че към 1983 година, българските служби вече са били дали абсолютна свобода на действие на Карлос и неговата организация на българска територия. При условие, че венецуелецът не организира атентати в София.

За първи път Карлос пристига в София през септември 1979 година и остава в града до януари 1980г. 10 месеца преди това, българските служби за сигурност задържат няколко члена на терористичната група „Баадер – Майнхоф” от ФРГ в курорта Слънчев бряг. Точно това място ще се превърне в любимо за Карлос. Най-търсеният терорист в света пристига у нас придружаван от петима свои сподвижници от „Организация за световна революция”. Неизвестно е какво име използва Илич Рамирес, за да влезе в страната ни за първи път, но е ясно, че ЦРУ И МИ5, както и всички арабски разузнавателни служби са давали стотици милиони само за кратка информация за неговото местонахождение. Причината е, че през 1975 година, групата на Карлос нахлува в централната на ОПЕК във Виена и взима над 60 заложници, сред които петролните министри на страните-членки на организацията. Тогава Карлос се измъква със самолет, пилотиран от личния пилот на Муамар Кадафи – Невил Аткинснън, който го стоварва на безопасно място в Багдад. Трябва да отбележим, че когато пристига в София за първи път през 1979 г., Илич Санчес вече носи прякора Чакала, даден му от вестник „Гардиън” няколко години по-рано. Историята е изключително неизвестна и не чак толкова интересна – наричат венецуелецът „Чакала”, защото английските служби намират предполагаем негов багаж, в който е и известния роман на Фредерик Форсайт „Денят на чакала”. В книгата (ако не сте я чели), се разказва за супер-убиец, известен като „Чакала”, който приема поръчка да убие френския президент Шарл Дьо Гол.

След като се настанява в хотел „Витоша” през 1979 г., Карлос организира съвещание с 10 свои съратници в една от конгресните зали на хотела. Доклад на ДС свидетелства, че обсъжданите теми са свързани с набавянето на пари за терористичната мрежа; предстоящи акции на организацията; снабдяване с още фалшиви паспорти от различни държави; въпроси за поведението на различни членове на организацията и т.н. За най-голяма изненада на българските служби в София пристига лично главния директор на иракската полиция, който се среща с Чакала в Южния парк.

ДС започва да следи всяка крачка на Илич Рамирес в София и скоро се сдобива в ценна информация: „Тогава разбрахме, че организацията на Чакала наброява 150 души, предимно наемници, които нямат никакви политически мотиви в действията си и осъществяват акции срещу заплащане”, спомня си един от наблюдаващите агенти от ДС. Главните цели на терористичната дейност на групата на венецуелеца са политическите противници на ръководителите на Либия, Йемен, Сирия и Ирак.

В София Карлос събира елита на световния тероризъм в онези години – на една маса в хотел „Витоша” сядат представители на „Червените бригади” от Италия, „ЕТА” от Ирландия, „17 ноември” – Гърция” и „М – 19” от Колумбия и групата на „Абу Нидал”, която е тема на отделно проучване. Чакала е придружаван и от дясната си ръка Фред Юрген с псевдоним "Стив". Той е сочен за посредник между ръководните кръгове в Триполи и левите иракски ръководители, оказващи финансова подкрепа на Чакала.

След софийската среща, групата на Чакала се установява в Букурещ, където се превръща в ударна бригада на румънските тайни служби, който поръчват на терориста да ликвидира румънския дисидент Паул Гома във Франция и да взриви сградата на радио „Свободна Европа” в Букурещ.

„Карлос е споделил, че между 1980 и 1983 г. не е посещавал България, защото е усетил, че е нежелан в тази страна”, казва сътрудник на министъра на вътрешните работи по онова време. След 1983 г. обаче Карлос прави изказване, което му гарантира ново отваряне на границите в България – Чакала е заявил публично, че няма никаква българска следа в покушението срещу папа Йоан Павел Втори и определил атентата като „провокация”.

През 1983 г. нататък Карлос редовно минава през София и отсяда в хотела, запазен за хората под наблюдение(без те да знаят това, разбира се) – „Витоша”. Чакала е придружаван от Мустафа Шейко с прякор „Терек”. Той е представен на информатор на ДС като „човека, организирал атентатите в Бейрут и Тир срещу американския и френския щаб. Тогава, българското разузнаване усеща, че не може повече да си затваря очите и да позволява на Чакала да организира ударите си от българска територия. В международен план, Карлос е най-търсеният човек, особено след неуспешния опит на групата му да взриви Френската атомна централа, близо до Париж. "При престоите си в София Карлос се движи непрекъснато въоръжен", посочват оперативните работници, които наблюдават Чакала и отбелязват, че той много е внимавал при контактите си с българи и общува предимно с лица от арабски страни. Така логично българските служби тактично карат Чакала да „заобикаля” България при пътуванията си из Европа. Той се подчинява... Няма данни след 1986 г. той да е стъпвал в България.

БУРЯ В ЧАША ВОДА, НО БЕЗ БУРЯТА

asenov2007 — Mon, 10 Dec 2007 09:34:30 +0000

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

27.04.2007

/Фили/ Шестима души от кандидатите за евродепутати в България са били служители, сътрудници или агенти на бившите комунистически тайни служби – съобщиха през тази седмица от новосформираната комисия по досиетата.

От общо 218 регистрирани в листите кандидати, комисията е проверила 144 души. Останалите 74, които са родени след 1973 година, заради възрастта си по закон не подлежат на проверка.

Три от имената, съобщени в сряда, са известни на българската общественост още от 2001 година, от доклада на тогавашната комисия “Андреев”. Това са депутатът от Движението за права и свободи и заместник-председател на сегашния български Парламент Юнал Лютфи, бившият синдикален лидер и водач на листата на политическа партия “Граждански съюз за нова България” Кръстьо Петков, както и депутата от Българската социалистическа партия Евгени Кирилов, който и в момента заема временно депутатско място в Европейския парламент. Още един представител на управляващата Българска социалистическа партия има в изнесеният в сряда списък и това е специалистът по арабистика Боян Чуков, който се намира на неизбираемото 14 място в листата.

Другите двама сътрудници са 17-ият в листата на Зелената партия Севдалин Атанасов и Георги Белчев, който два дни по-рано беше изтеглен от листата на Съюза на свободните демократи, партията на бившия столичен кмет Стефан Софиянски.

Обявяването на тези имена обаче по закон не е последвано от каквито и да било лустрационни мерки. То цели само информацията за сътрудничество да стане публично достояние и би могло да има единствено морален характер. Представители на някои от засегнатите партии побързаха да обявят – или поне дадоха да се разбере – че нямат намерение да вадят от листите си хората, съобщени като сътрудници на специалните служби.

Министър-председателят Сергей Станишев, който е и председател на БСП например каза, че в партията му са наясно с миналото на всичките си кандидати и че те са “достойни хора с личен авторитет”. Други представители на социалистите пък заявиха, че няма нищо срамно да си работил за външното разузнаване на България. По-лаконично се произнесе по темата пресцентърът на Движението за права и свободи, според който ДПС просто няма да променя листите си.

- Пламен, поне погледнато от Австралия, изнесените данни, особено съпроводени и със споменатите реакции на основните партии, приличат повече на буря в чаша с вода. Така ли е наистина?

- Погледнато от България – също, Фили. Нещо повече, имам чувството, че в цялата ситуация даже всъщност липсва и бурята. Доказателство за тази липса са и поне два куриозни случая около историята с обявяването на бившите сътрудници на спецслужбите.

Първият е изразеното желание на кандидата за евродепутат от листата на Комунистическата партия Спас Колев да бъде обявен за сътрудник на Държавна сигурност, макар че никога не е бил такъв. Както се съобщава, на времето той много искал да постъпи в Системата, но тя нещо не го възприела. Сега обаче човекът силно настоявал да бъде обявен в списъка, пише вестник “Стандарт”, макар да не уточнява пред кого точно е извършено настояването – дали пред самите служби или пред комисията по досиетата.

Вторият куриоз е, че в българския парламент съобщаването на шестте имена на кандидатите за евродепутати е било съпроводено в кулоарите с припяване на “хитовата” фолк песен “Шест кокошки съм заклала”. Това е поредното доказателство за наличието на процеса, който обсъждахме с теб и в миналото предаване – за превръщането на българската политика в чалга-политика, нещо, което е възможно само в общество, за което определението “гражданско” звучи като непозната чужда дума.

За мен лично, Фили, в цялата история имаше и една малка изненада. Когато отворих сайта на комисията за досиетата, където са публикувани данните, за които говорим, видях и своето собствено име. Оказа се, че кандидатът на Зелената партия Георги Белчев през 1984 година е бил вербуван и впоследствие като агент ръководен от офицер на име Пламен Асенов. Онзи Пламен Асенов разбира се не съм аз, това е случайно съвпадение на имената, но го споменавам, за да не се объркаш ти или някой от нашите слушатели в Австралия, който тези дни погледне същия сайт.

- И все пак - какво е усещането в първата секунда, когато човек си види името в подобен списък?

- Леко стряскащо, честно казано. Колкото и добре да познава себе си, човек никога не може да бъде сигурен какво му е сътворил някой друг. Особено когато става дума за комунистическите служби.....

- Но сегашните служби, от които излиза тази информация, вече не са комунистически.....

- Да, би трябвало да е така. След седемнадесет години преход, в Германия например ЩАЗИ е само лош спомен. Не съм напълно убеден обаче, че нещата стоят по същия начин в България, където самото развитие на прехода показва, че спецслужбите залагат, деликатно казано, повече на приемствеността, отколкото на реформаторския дух. Това мнение се споделя от мнозина анализатори в България и извън България, които са доста по-големи специалисти по темата.

Неслучайно се смята например, че дори сега действащия, четвърти поред, мисля, закон за отваряне на досиетата, до голяма степен отново е направен така, че да бъде удобен за службите – и с липсата на лустрационни текстове в него, и с механизмите, по които става предоставянето на наличната информация, ако искаш дори и с въведеното ограничение за изваждане на светло на сътрудниците, като не се разглеждат имената на хората, родени след 73-та година. Ограничението е своеобразно заявление, че сякаш още през 90-та година службите вече са се реформирали и са били съвсем различни от тези през 89-та. Нещо, което може да предизвика само скептични усмивки.

Да не говорим пък за другото ограничение – да не се вадят имената на агенти, които продължават сътрудничеството си след 90-та година. Много е вероятно всъщност точно това да е обяснението за изглеждащия доста кратък списък от едва шест имена, който бе изваден сега във връзка с изборите за евродепутати.

- Искаш да кажеш, че може би сегашният списък не е пълен?

- Ами аз лично, макар да не съм твърде навътре в темата, бях учуден, че в този списък липсват едно-две конкретни имена. Вероятно някой по-запознат би могъл да добави и още.

По-важен ми се струва обаче не въпроса за бройката, а въпроса за реакциите. Ти вече цитира премиера Сергей Станишев, който определи двамата сътрудници от социалистическата листа като “достойни хора с личен авторитет”. По този повод ми се иска да цитирам колегата Александър Андреев от българската редакция на радио “Дойче Веле”. В публикуван неотдавна коментар под заглавие “Архиви и тайни служби – десет заблуди” той съвсем директно и, струва ми се, съвсем точно, разсейва мъглата около някои заблуди. Ето само две от тях:

Заблуда едно – тайните служби на НРБ са изпълнявали общественополезна дейност. “Не е вярно, казва Александър Андреев, защото те бяха властови инструмент на партията, а не инструмент за защита на гражданите.”

Заблуда две - отварянето на архивите на външното разузнаване е нелоялен акт към бивши полеви агенти навън. “Не е вярно, защото въпросните агенти са обслужвали един недемократичен режим, към който днешното българско общество няма никакви ангажименти.”

Факт е, че много от действията на комунистическите тайни служби са били свързани с престъпване на различни закони – както според сегашното, така и според тогавашното законодателство. И въпреки това, смята премиерът Станишев, става въпрос за достойнство и авторитет.

Но от друга страна, както и да се преценява подобно изказване - това все пак е някаква ясна позиция. Като такава тя се откроява пък на фона на пълното мълчание на тъй нареченото гражданско общество.

Нещо повече обаче. Имам впечатлението, че и самият Европейски съюз не знае как да реагира в ситуация като тази и тъй като няма единна и ясна позиция, може да подмине темата с деликатно мълчание.

Когато са обявявани общите условия за избиране на депутати в Европейския парламент, никой не си е направил труда да каже, че депутатите в него не могат да бъдат сътрудници на бившите комунистически служби. Дори и някой да се е сетил за такава възможност, процедурата за вземане на подобно общо решение е твърде сложна и разтеглена във времето. А нищо чудно да се е разчитало все пак и на наличието на някакъв морал – било личен, от страна на кандидатите, било политически, от страна на отделните партии.

Само че моралът, както се знае, е категория от друго измерение – не това, в което службите работят. Още повече, както казаха в сряда депутати от Българската социалистическа партия, “западните служби направиха поредица филми за Джеймс Бонд, а вие искате нашите агенти да ги порицаваме”. Така че на този фон почти никакъв цинизъм не може да се забележи в изявлението на един от осветените агенти – бившия профсъюзен лидер Кръстьо Петков, който пък смята за принадлежността си към Държавна сигурност, че – “това е реклама”.