Една вечер след училище бях с мама и тати в Зорница (ако не я помните - това беше единствения "супермаркет" в София по онова време, на Витошка беше). Мотаех се с тях из разните щандове и изведнъж баща ми ме викна.

- Знаеш ли кой е този човек там? Доньо Донев.
- На тримата глупаци?!

По това време с възхита разлиствах и онази зелена книжка с приключенията на тримата глупаци. Голям почитател му бях. Започнах да ровя за химикал в чантата. Извадих един лист от учебника, с картинка на глупаците. Много срамежливо дете бях тогава, отидох с треперещ глас.

- Добър вечер. Извинявайте може ли един автограф. - изстрелях набързо и подадох картинката и химикала.
- Е, нямаш ли някой бял лист? - Аз направо пламнах от смущение. Мислех си, че даже ще му стане хубаво как така едно дете има негова картинка в училищната си чанта.
- Аммми, нямам - запелтечих. И сега даже се приеснявам като се сетя. Доньо Донев хвана листа, обърна го от бялата страна и вместо да се разпише, ми нарисува лично мои си глупак, глупачка и две кокошки.
Благодарих и се втурнах летяща от щастие, да покажа на родителите си какво ми беше нарисувал Доньо Донев. Бях наистина щастлива, по детски.

За българското интернет пространство това ще стане новина на седмицата. Ще започнат да се пишат дълги епитафии и да се нижат тъжни реквиеми. Бедни на идеи, голяма част от блогърите ще почнат да преписват едни от други хвалебствени слова за големия талант на Доньо и за голямата мъка, която ги е потресла. Без да искам да обидя никого конкретно, за мен това е факт - 90% от българските блогъри просто преписват новината на деня, защото нямат какво друго да кажат.

Това е и една от причините, поради които не пиша и не коментирам новини, особено пък политически, екологически или нравствено-социални.

Доньо Донев, обаче, има много специално значение за мене. Не съм го познавал лично, но винаги съм го чувствал като свой духовен учител. Познавах неговите творби още от детството си, но започнах да ги разбирам едва когато влязох в казармата и се сблъсках с истинската простотия. За едно младо, невинно и интелигентно момче като мене, срещата с посредствеността, злобата и простотията беше невъобразим шок. Тогава за първи път открих самоиронията като средство за обезоръжаване на войнстващата простотия и за душевно оцеляване. По-нататък в живота тя много пъти е била спасителната сламка, която ме е предпазвала от удавяне в блатото на лудостта.

Самоиронията е характерна за българина черта, която по-рядко се среща у другите народи, а Доньо Донев я беше развил до съвършенство. Нерядко е казвал, че той е точно такъв глупак като своите рисувани герои. И сега разбирам защо - защото това е начина да се отървеш от истинските глупаци. Като кажеш (и покажеш) на един глупак, че си по-глупав от него, успяваш да погъделичкаш гордостта му и да приспиш вниманието му. Глупаците обичат да изглеждат много умни и са много щастливи да те направят тебе на глупак. Дай им това удоволствие и те ще престанат да ти обръщат внимание, да ти досаждат и да те притесняват - ти си толкова глупав в техните очи, че могат спокойно да те оставят на мира - което е истински подарък за теб.

Самоиронията е също така и средство да не се самозабравяш. Много хора, издигайки се в кариерата или в социалното положение, започват да си внушават, че са по-велики от другите, че са по-специални, и че заслужават повече. В такива моменти умението да видиш глупака в себе си, действа силно отрезвяващо и те връща отново на земята и сред хората, за да видиш, че с нищо не се различаваш от тези, които те заобикалят, че си просто един обикновен човек с всички пороци и недостатъци, присъщи на обикновените хора.

Един пример за собствената ми глупост. Бях ученик в основното училище, когато се запознах с творчеството на Доньо Донев. По онова време продаваха абонаментни карти за кино. За тези, които не са били родени през 70-те и 80-те години на миналия век, цените на билетите за кино бяха около 25-30 стотинки и аз не пропусках седмица без да отида на кино. А с абонаментна карта цените бяха почти двойно по-ниски - направо без пари.

Имах съученик, който се казваше Ивелин. Той също беше голям киноман (овен това майка му беше касиерка в киното) и ми препоръча да си купя абонаментна карта за филмите на Доньо Донев - тогава даваха панорама на неговото творчество и прожектираха всички филми от серията за тримата глупаци. Като по-вътрешен в киното човек, Ивелин често ми е разказвал любопитни истории, които винаги слушах с интерес и запомнях за много дълго време (тогава нямаше интернет - представяте ли си?!). Една от тях беше, че Доньо Донев е роден и отраснал в нашия град, което беше повод за истинска гордост. Моят роден град винаги е бил най-изостаналия и безинтересен областен център в България и това винаги е пораждало някакви психологически комплекси у моите съграждани. Да знаеш, че Доньо Донев е един от нас, вече е повод за гордост! "И ний сме дали нещо на света!", както е казал поетът.

Едва днес, когато Доньо почина, разбрах, че е роден в Берковица и няма нищо общо с Ямбол. Никога досега не съм се усъмнявал в твърденията на Иво и воден от провинциален патриотизъм, съм се смятал за горд съгражданин на Доньо Донев повече от 25 години. Защо досега не съм се сещал да питам моя верен приятел бай Гугъл - най-авторитетния източник на информация в света - или неговия по-малък брат Яицазимитпо Лъгуг? Не знам. Сигурно от глупост. Защото колкото и да се смятаме за велики и умни, всички сме глупаци - в една или друга степен. Доньо Донев беше истински мъдрец и беше разбрал това много отдавна.

Почивай в мир, Доньо!