--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Латинки и фунийки, но не искат да цъфнат.

Латинки и кратунки (ако вържат плод пак ще се хваля).

"Ще цъфтя" каза тиквата...

И взе че цъфна. И то с поне 5-6 цвята.

На терасата освен всичко до тук има и тези красиви петунии.

За да не си мислите че само на теасата има цветя. Ето и тези от хола.

Замиокулкас замиофолия - беше двойни по-ниска, като ми я подариха колегите и не толкова перната. На всички участници в подаръка благодаря от сърце. Вижте колко красиво нещо сте ми подарили.

Това е озеленяването на малкия.

Червената ми детелина смени три къщи и на всякъде се опитваше упорито да умре. Докато най-накрая се предаде и сега е моята гордост.

Теменужките ми също цъфтят за първа година. Новото им местопребиваване явно им харесва. Зелената детелина ми е от скоро, но ще стане като червената си кака. А зеленот цвете в жълта саксийка е от една колежка и беснее на воля. Ако някой му знае името да каже.

Кактусите ми

Едно незнайно цвете. Моля който му знае името да остави коментар.

Дребчо е решил да дресира котката в къщи и понеже е британка и вкарва команди на чужди езици. От това и от много учене се роди следното:

Лег даун катце!

На печелившите честито :)

Това са двамата младежи в предстартова треска. Много са усмихнати като за първо състезание нали?!

Начало на първия танц. Леко гледаме в различни страни ама нищо - и това ще премине.

А това е състезанието "у дома" така да се каже. Или по точно състезанието организирано от нашия клуб.

И най-важното децата имат прекрасна треньорка. Страхотен човек и педагог. Радвам се че точно тя работи с тях.

Това е стандартната половина от нея.

Това е така наречения бюфет (макар че нашето въображение е използвало само името).

Ето как се съчетават двете части.

А това е най-важният аксесоар в кухнята. И любимото място на "аксесоара".

Не знам защо толкова обича да кисне на мивката. И защо след като обича, не вземе да измие чиниите поне веднъж.

• свежи цветове
• дебело, зимно

Оказа се че дебело и зимно е по лесно откриваем вариант. Но виж с цветовете трагедията беше пълна. Как може детски дрехи да са предимно в тъмно синьо та чак черно, в сиво и маскивровъчни десени или в нещо черно с малки оранжеви или червени петна. Вчрно че имам момченце, ама това не значи че трябва автоматични да носи грозни, тъмни или военни дрехи.

Идеята на светлите цветове беше да се вижда от далеч в тъмното. Тя се увенча с успех след около 5 часа обикаляне по магазините.

Това ми припомни, как ме гледаха стреснато, като търсех ризка и панталон за момченце на 5 години. Имали били дънки. Аз да съм казала дънки и тениска? Казах риза и панталон.

Както и да е де. Просто се чудя защо момчетата автоматично биват сложени в графата грозно и спортно обличащи се. Което неминуемо ще стане факт, ако само това има по магазините. Как да изградиш вкус към дрехите на едно дете, когато няма избор...

Ей такива мисли ме глождят отдавна. И си ги споделям тук. Иначе съм се справила с проблема официални дрехи. До нас има една предвидлива дама, която зарежда официални момчешки дрешки. Самата тя има добър вкус и винаги може да се намерят свестни неща.

Но въпроса си стои принципно.

Той: Как мина първия учебен ден?
Аз: Зависи за кого. Малкия беше много щастлив! Майка му (разбирай аз) не спа цяла нощ, стана рано, беше адски притеснена. Сега ме боли и глава.
Той: Така е татковото, едно време ти като тръгваше първи клас, майка ти не спа цяла нощ, стана сутринта рано и я боля главата...

Говорим си с мама:

Тя: Можете и с автобуса да ходите до училището, защо с колата?
Аз: Нали ако има нещо трябва бързо да се изстрелям натам. Знам ли какво ще стане.
Тя: Така е майка, разликата между мен и теб е , че едно време мен като ме стегнеше шапката идвах да те проверя от обекта със самосвала.

Мдам такива ми ти исторически работи значи...

Пък и в почивните дни можете да си го гледкате у дома.

Айде безавариен уикенд!

Докато аз боядисвах радиатора (и себе си) половинката ми нежно припяваше "Темпо, темпо".

А ето го и резултата:

Появи се бележка на вратата на входа: "на хх.06.2006 от 12:30 часа ще се извърши отчитане на топломерите. Такса 2 лв." хх естествено е работен ден за по-интересно.

На хх.06.2006 моя милост изпуска едно интересно обедно събиране и подпалва колата към вкъщи. Пристигам пред входната си врата. Поглеждам часовника си 12:23

Поглеждам вратата и на нея се мъдри бележка, която грубо звучи така: " Пропуснахте обявената първа дата за отчитане. Следваща дата уу.07.2006. Поради повторното ни идване дължите още 5 лв."

Поглеждам си пак часовника 12:24. Значи аз съм си навреме. А те кога, къде, какво и как не знам...

Естествено побеснявам. Слизам по стълбите от 7 до 1 етаж, та ако ги хвана още по етажите да ги убия.

На първия две съседки си говорят и от разговора разбирам, че още не са излезли от входа. В това време друг потърпевш съсед пристига и заедно ги оплюваме на по цигара. След което в 12:33 хукваме отново да ги "гоним" по етажите.

На мен обедната ми почивка не е разтегливо понятие, като техния работен ден. Успяваме да ги "заловим" на 3-ти етаж. Аз вдигам подобаващ скандал, че подобно поведение е непростимо. В следствие на лабилната ми нервна система идват първо у нас.

По пътя към седмия етаж, аз още бълвам змии и гущери, на което единият ми обяснява невъзмутимо.

- Ама ние идваме по рано, оставяме бележките и като стигнем до първия етаж, проверяваме по липсващите бележки, кой се е прибрал.

- Добре де ами ако аз си бях взела бележката и хукна обратно на работа? Защото някои освен всичко друго и работм!

- Ами иначе взимате бележката и ни намирате като сега.

Тук вече се отказах... В резюме от тук нататък събитията минаха както следва:

Влязоха у дома за 5 мин, като аз се чувствах на гости в това време.

Взеха ми не 2 лева а 14 (12 били някакъв абонамент за обслужване на един господ знае какво).

Счупиха ми капака на вертикалния щранг докато засичаха водомерите.

И бързо изчезнаха.

А мен още ме тресе.

Той е буден и начетен, учи като частен ученик и взима по два класа за една година, тя завършва само 4то отделение 4 клас*.

Те се обичат. И той търпеливо я чака да порасне.

Минават години в откраднати погледи, на хорото се хващат един до друг, срещат се на чешмата.

Тя става на 17 и нейният баща решава да я омъжи за имотният обущар на селото.

Но той и тя се обичат. Той изпраща бележка. Като си тръгва от нивата, тя бърза на пред. На завоя на пътя я чака кола, а в нея той.

Двамата бягат с колата и живеят една семица заедно. В най-почтенният смисъл на тази дума.

Връщат се в селото. Тя е "обезчестена" по тогавашните стандарти.

Баща и я лишава от наследство. Не им дава разрешение за сватбата. Тя живее една година в най-бедната къща в селото. Чака да стане на 18 и да се омъжи по любов. Годината е 1937.

Те се женят през 1938 и от тогава до днес, вече 68 години са заедно.

Той никога не и е повишил тон. Нито се е карал с нея. Тя е огнена натура и много властна. Пали от нищо. Но той слуша, чака да и мине и казва "Добре ма Събе!" и точка. Край.

Като го питаш как я търпи такава казва само: "Ей много сте нервни младите бе!" и точка. Край.

Днес той е на 97, а тя на 86. Той вече не е същият, тя също.

Но аз и сега ги обичам, както в детството си.

Те са моите баба и дядо.

* 4 клас - отговаря на сегашния 8-ми

В София се изсипа порой. Имаше светкавици, гръмотевици и много дъжд.

Чинно изключихме компа (уви не чак от контакта). Но той се включил сам по никоето време от токов удар.

Равносметката: изгоряла мрежова карта, изгорял вентилатор на видеото. (това си е хвалба за който не е разбрал)
Компа си работи като слънце с новата си мрежова карта и без вентилатор на видеото. Само дето е на почивки да не се препече видеото.

Проблема обаче е в интернет доставчика, който вече 3-ти ден (от както се прибрахме) не може да си оправи връзката до нас.

Аз пък съм тъп и упорит клиент и звъня по 2-3 пъти на ден на поддръжката. И понеже не съм чак толкова компютърно неграмотна си прекарвам весело.

Стандартните въпроси: Рестартирахте ли си връзката а компютъра? Ама вие сте на рутера в "Хаджи Димитър". Е как бе минке?

Нали на trace-а ми пише рутер младост? Ама е забавно да се пробват да минат по тънката лайсна.

Сега съм им се заканила, ако днес не са ми оправили нетеца в понеделник да вдигна скандал и да искам компенсации.

Аз тоя нет го използвам и за работа, освен за разни благинки...

И каква стана тя: 6 часа буря, 1 седмица без Интернет.

"Виновникът" за тази прекрасна почивка е моят син, който стана на 7.

Въпреки уморителното каране и жегите по пътя, беше страхотно, размазващо, разпускащо. Абе направо приказка.

За първи път от години съм безкрайно доволна и щастлива.

Имаше игри, почивка, забавления.

Ходихме на зоопарк. Там имаше много мънички козлета. Още не можеха да се изправят. И едни сладурски патета изцяло жълти. Залитаха смешно.

Хранихме животните напук на забраните. Можех да ги пипна и помилвам. Козлетата излизат от клетката и пак се прибират.

Возихме се с рожденника на гъсеница (на мен май ще ми е за последно - умрях си от страх...)

Ловихме водни кончета с голи ръце. Малкия се маскира като дърво с едно клонче.

Абе купон без край.

Искам пак и ощееееееееееееее

Не знам как е там, ако имате опит споделяйте. Но тук е така:

Първо по една или друга причина (независеща от НАП) служебната ми бележка се появи някъде през март. След това докато намеря време да си попълня данъчната декларация стана април.

Хубавото в данъчните декларации е, че вече ги има из интернет и можеш да си ги разпечаташ. Едно време струваха пари и се взимаха от даначното само. Плюс че се чакаше на опашка, и бройките бяха ограничени.

Лощото е че са в pdf формат и няма как да си ги попълниш, ако си обикновен потребител освен на ръка.

И така на 12 април отидох до данъчното, сегашен НАП. Наредих се на една километрична опашка и зачаках. Твърденията бяха, че поради наближаване на крайния срок работят с удължено работно време.

Може и да е така, но за сметка на това работеха с намален брой гишета. От 2 стаи с 4 човека работеше само една дама. След около час и половина дойде и моят ред.

Влязох в стаята, и за какво си загубих 10 мин вече не помня. Поиска ми документите. Написа една хартийка с входящ номер. И ме предупреди, че ще ми се обадят.

Вече бях забравила историята когато на 1 юни ми звъннаха по телефона и ме помолиха да мина през НАП стая .... госпожа.... и да си нося новия IBAN, че по старите сметки вече не можело.

На 5 юни успях да ги сместя в натоварения си график. Този път нямаше опашка. Госпожа.... се оказа много учтива. И ме помоли да попълня едни данни и да се подпиша. И така.... три пъти. Връчиха ми едното копие от констативният протокол. Другото е за архива, третото за счетоводството.

А от днес вече съм горд собственик на 86.43 лв. върнати ми от държавата.

Цялата история не е нещо особенно, освен че е абсурдна.

Първо декларации за връщане на детски се подават само лично и само в НАП. А защо да не го прави работодателя не знам.

Второ за да си получа парите, трябва да подпиша констативен протокол, като че ли ми правят финансова ревизия.

И трето за тези 86.43лв. чаках 2 месеца, а като ми ги взимат от заплатата ги прибират преди аз да съм си видяла парите.

Не искам да питам, кому е хрумнала безумната идея, че едно дете може да се издържа с 360 лв. на година. Че те дните в годината са повече.

Не искам да знам и защо ми губят от работното време и ми ги връщат 6 месеца след като годината свърши.

Няма да питам и защо не ги разделят на броя месеци, и да ми ги приспадат от заплатата всеки месец, като необлагаеми.

Нито искам да знам, защо се възстановяват само по банков път, или се приспадат от данъците за следващата година. Аз ако нямам банкова сметка, а си искам парите?

Защото и да питам и да не питам, няма да ме разберат, нито ще ме чуят, нито ще помислят.

Дойдоха едни лелички, да питат мама иска ли да ме пусне на 6 години на училище. Тя отказа след семеен съвет. За да може детето(един вид аз) да се наиграе.

На следващата година отидох в училището, което ни е по район в първи калс. И с това домашните проблеми приключиха.

Де и сега да беше така. Тази година преживях адът на това да запишеш първолак.

Първо избирането на училище започва преди нова година. Защо не знам, но истерията е пълна. Всякакви родители питат, разпитват, споделят ужасите чути за разни училища.

Искаш или не се поддаваш на масовата психоза. И започва кошмарът...

Проверяват се всички училища в града. Ако не в града то поне във всички райони, в които можеш да стигнеш за разумно време с кола.

След това се проверява кои и какви са учителите в тези училища. Кой е най добър и може ли да си го избереш.

После започва дебенето от кога се подават молби. В едното училище приемаха от февруари, и към май можеше и да няма места.

В първият обявен ден за записване се стои на пост пред училището от 5 сутринта. Някои по отворени почти нощуват там.

Блъсканицата е безумна, раздават се номерца... Всеки нервно чака да успее да подаде молба.

След това чакаме класирането и дали ще ни приемат (поне в някои училища).

После следва родителската среща и окончателното записване. И след целият този цирк човек се чувства, като пребит.

И нас не ни подмина лудостта. След всички проучвания и тичания и ранно подаване на молби (като месец, не като час, че обичам да си поспивам...), решихме да видим още едно училище. Просото за сравнение с предните...

Появихме се неканени и нечакани на 23 май по обяд. Посрещнаха ни любезно. Имаха свободни места.

Хареса ни. Попълнихме молба. Разбрахме се да донесем копие от акта за раждане на родителската среща.

След родителската среща окончателно се спряхме на това училище. Избрахме си паралелката в която да учи. Занесохме свидетелството за завършена предучилищна. И готово.

Учудващо но цялата истерия можема да се пропусне. Посещението и за писването заедно с родителската среща ни отне 2 часа (от които час и нещо само срещата).

Знаем всичко необходимо. Имаме списък с нужните за първи клас тетрадки и помагала. И сме спокойни...

Господи защо се поддадох на истерията?!