Прочетох нещо шантаво, припознах се в него и отворих енциклопедията по психология. Онази дебелата, същата, за която едно време събирах пари цял месец, а след това оставих да прашасва около 10 години, неотворена. До днес.

И се превърнах в онзи герой на Джеръм Джеръм, нали се сещате. Онзи, който изчел целия медицински справочник, открил, че боледува от всички описани в него болести, с изключение на хронично възпаление на капачката на коляното, и се почувствал смъртно застрашен. Отишъл на доктор, докторът му написал рецепта, а аптекарят, като я прочел се разсмял и пратил героя в ресторанта за една хубава пържола и нещо за пийване.

Днес отворих енциклопедията и осъзнах, че страдам от всички възможни пърсъналити дизордърс. Че съм маниакално-депресивна личност, с преобладаващи силни манийни фази, и по-редки и кратки депресивни такива. Оказа се също, че съм едновременно личност от тип „А” и личност от тип „Б”,  както и едновременно зависима, хистерионна, нарцистична, антисоциална, компулсивна, пасивно-агресивна, шизоидна, параноидна и шизотипна, личност. И циклотипна, на всичкото отгоре. За минимално мое успокоение разбрах, че с изключение на няколко незначителни симптома, единствено шизофренията ме е пощадила. Но какво е една шизофрения спрямо всичко изброено?

Бях на границата да посегна към бръснача и да си срежа вените (по дължина, разбира се), но един мъдър проблясък, случаен някакъв, ме подсети, че приключа ли още сега психично разстроения си живот, не бих имала неповторимия шанс да изпитам мазохистичното удоволствие от изтезаването на себе си и околните с драматизма на личностните ми разстройства.

Разбира се, това означава, че за нищо на света няма да повторя грешката на Джеръмовия герой. Тоест, няма да отида на лекар. Защото, закъде съм без моя драматизъм. Драма, сътресения, люшкания от една крайност в друга, истерии... хъммм, ми това е, как се казва... опорната стена на моята уникална личност. А и манийната ми фаза не ми позволява да се подложа на никакви терапии, тъй като от енциклопедията разбрах, че маниийните пациенти никога не търсят терапия. Гледали на нея като на нахлуване в живота им. Точно така! Никой не може да се бърка в моя прекрасен, разстроен живот. Точка.

Единствената терапия, която ще потърся, още днес, и на която безусловно съм съгласна да се подложа във всеки един момент, е онази с пържолата и питието, придружени от приятни хора, на чието рамо мога да изрева, и с които можем заедно да се смеем до задавяне на целия ми арсенал от психични разстройства.

J J J