Когато се разбра за това майка ми беше един от инициаторите Трявна да приеме група такива деца. Известно удобство беше, че имаше край града санаториум, където могат да бъдат настанени. Не стана особена нужда тревненци да бъдат убеждавани и въпросът беше уговорен.

Децата пристигнаха придружени от няколко младежи, които се наричаха възпитатели. Бяха очебийно недохранени, облечени във приспособени дрехи от военни униформи. Да отговарят на размера беше последна грижа – на болшинството ръкавите и крачолите бяха по няколко пъти подвити – важното е било да са топли.

Настаниха ги, нахраниха ги. И веднага стана ясно, че само това не решава нещата. Санаториумът беше извън града и те останаха някак изолирани. Сами го правеха. Чувстваше се някаква подозрителност към всеки непознат, нищо детско нямаше в тях. Стояха само на територията на санаториума. И бяха потискащо сериозни.
Най-напред ние, децата, се опитахме да ги включим в игрите си, но напразно – гледаха ни все едно им приказваме на китайски.

Ледовете разчупи майка ми – може би не целенасочено, но така се получи. Още като ги видя при посрещането тя започна да организира жените, които ги биваше да шият и имаха шевни машини. Уговори се с възпитателите и започнаха да вземат децата в къщи за да им преправят дрехите. Отначало младежите държаха вечер да се прибират, но това бързо отпадна и беше нормално да прекарват по няколко дена по къщите. И станаха отново деца за нула време!
Ние, децата, завързахме вече лични познанства и бързо “се внедрихме” в групата. :) И започнаха едни игри... Те бяха, естествено, настроени на военна вълна. Забравихме напълно индианците и стражари и апаши. Цяла “армия” въоръжена с пръчки громеше фашистите в горите край Трявна. :)

Баща ми, като ни виждаше колко сме въодушевени, пак измисли нещо. Оказало се, че в участъка има голямо количество негодни пушки, които от много време чакат да бъдат бракувани. Уговорил се и тези винтовки бяха предоставени на югославските деца. Идея си нямате колко “истински” станаха игрите ни! Трудно ни прибираха за обяд и вечер преди да мръкне. Само заплахата, че ще ни вземат пушките действаше безотказно.
Впрочем, историята с пушките започна с инцидент, който за малко не ни лиши от придобивката преди да сме ù се насладили. След като ги занесли при югославянчетата, те измолили от своите ръководители да излязат малко в гората около санаториума да поиграят с тях. И там попадат на “много съмнителен човек, облечен в униформа, да се промъква в гората”. Изкачат смело с винтовките в ръка и тържествено докарват на площада пред участъка...горския! :) Целият град се смееше после на тази история, задяваха горския с описания на вида му докато го водят "под дулата на пушките". Не зная дали наистина се е изплашил човекът (за ония времена дори деца с истински пушки в ръка не бяха шега работа!), но благодарение на него все пак пушките останаха за игра – казал, че се е престорил и е участвал в играта за удоволствие на децата.

От това време са първите ми спомени за чужди деца, които живеят у нас. Оттогава и свикнах да не ги приемам като чужди в къщи. Какво им беше чуждото – и на тях се караха за белите като на нас, никаква разлика не усещах!
Оттогава окончателно майка ми стана “мама Ваня”. Така я наричаха и възпитателите ("единият бил малко влюбен в нея" закачаше я след години баща ми).

Колко време стояха югославските деца не помня. Лесно може да се провери, но това не е важно.
Когато си заминаваха съвсем изненадващо в къщи дойдоха ръководителите с няколко от децата да се сбогуват с майка ми. И ù връчиха голям портрет на Тито с негов личен автограф - надпис на гърба “На мама Ваня с благодарност” и подпис “Йосф Броз Тито”. Това беше голям жест, защо майка ми не беше официалния отговорник за пребиваването им в Трявна.
Този портрет дълго време вися в хола ни – и след преместването ни в София. Развалиха се отношенията с Югославия (точно когато семейството ни беше вече опаковало багажа да заминава "да помага за възстановяване на разрушената страна"), изчезна от употреба лозунгът “Сталин, Тито, Димитров” и идеята за южнославянска република, но портретът продължаваше да виси в хола. Той нямаше нищо общо с политиката, друга беше неговата стойност.
За съжаление в крайна сметка беше пожертван – големите неприятности, които имаше баща ми като “явен титовист” прераснаха в риск за семейството.
Политиката е виновник да се прекъснат още в началото и връзките на родителите ми с тези деца и младежите-ръководители. Сега даже и за имената им не съм сигурен, затова не ги споменавам. Забравил съм ги. Но майка ми не ги забрави, макар, че не чу повече нищо за тях. И никога за нея Югославия не стана враг на България – тя беше обикнала нейните деца!

Дали не си струва държавите да разменят децата си за по година?