И така, днес реших да се отдам на така нужната на всеки релаксация. За целта си спретнах една среща с приятелка за кафе. До тук чудесно. Само дето от нас някак си трябваше да стигна до център, където бе въпросната среща. И от тук започва моя разказ. Ще спестя всички пребятствия, които имах удома понеже за тях мисля да отделя друга тема ( а повярвайте те са много и включват две котки и баба). Там излизам си аз от входната врата екипирана с токчета и чанта в ръка. Съответно викам асансьора, но такъв-нъц. Ако имаше среден пръст да ми покаже щеше. Псувам ядосано съседите си от долния етаж, защото пак са оставили врата на асансьора отворена. Ок, те са студенти и са сладури, ама хайде сега, на кой му се катерят стъпала в десет сутринта на токове. Както и да е стигнах до долния етаж и си взех превозното средство. Долу обаче ме посреща не кой да е, а  "любимия" ни домооправител. Ей, тоя човек, ако може и кръвната група ще да ми иска. Почва от баба ми и стига до трето коляно. Ама къде отиваш? Ама на работа? Ама това, ама онова? Абе, човек, аз на майка си не разказвам толкова. След любезно отговаряне (учили са ме на възпитание) все пак успявам да се измъкна. Решавам аз, че съм в безопасност, ноооо идва пенсионер номер две. Явно хората са решили, че съм информация. Какво да се прави. Айде пак се обяснявай. Най-сетне излизам извън блока, и попадам на група ученици. Дам, аз съм от късметлийте дето живеят точно до училище. Супер, а? Някак си минавам покрай димните завеси и шумните гласчета, понеже са решили, че градинката пред блока е пушилня. Както и да е. Задминавам учениците и си тръгвам по пътя. Обаче пак среден пръст. Разкопали целия квартал да прокарват някакви кабели. Чудеснооо! Значи през калта. Какво пък.... мие се. Успявам да мина и от там, както и през боклука, който удобно изпълва междублоковото простраснтво.Стигам до спирката на автобуса. Наоколо подозрително се е събрала огромна група хора. Явно автобуса пак закъснява. Само дето от моята спирка минават поне 6 броя за центъра, може ли всички да се губят нейде? Ми може, що не? Накрая идва един, от тея дето ходят и по селата. Гледам си часовника, няма време да чакм друг. Качвам се в този, преди това разбира се трябваше да изчакам всички пенсионери да се качат, защото иначе рискувах да пострадам. Качавам се аз и ме лъхва една миризма. Представете си чесън и  кисело зеле. Фантазия. Добре, че бях с поло, та си позапуших носа...деликатно разбира се, да не се обиди някой. Шофьора решил, че сме торба с картофи направо ни направи на друсан кебап. Започна да става и топло. По едно време запецнахме. Седим и само бибкане се чува. Някаква мутра решила да спре на средата на главния път и не можем да минем. Чудно! Седяхме там около десет минути, еле минахме. Стоварва ме на спирката човека. Пред врата се скупчват хора. Едно се чудя как се очаква да сляза. Ма и аз нахална вече, разбутах ги и минах. Тръгвам да пресичам на ЗЕЛЕНО!  Явно някой с мерцедес е решил, че аз и другите пет човека сме в грешка и минава с мръсна газ пред нас. Аве няма лошо, сигурно е бързал за нащо на жвиот и смърт. Тръгвам до мястото на срещата. По пътя накаква лелка ме гони да ми гледа на ръка. Викам и, че нямам пари. Тя обаче настоява, че имам. Умна жена, имах два лева. Ама няма ги дам на нея я. Ей го де МакДоналдс. За него после. Там стигам до мястото на срещата. Моята дружка закъснява. Нищо ново. Чакам си я. Тя иде. Търсим кафе. Нашето любимо затворено. Не можах да си видя бармана. Това ме води до депредия. Отиваме в друго. Влизаме, ама то празно. Посреща ни някакъв младеж с виковете - " Ооооо, момичета. К'во правите. Аре влизайте. Ще пием кафенце ли?". Не, сливи ще берем. Сядаме и иде веселата сервитьорка, която почва да се оправдава заради посетителя. Абе нищо, сеир да има. Пием кафе, получаваме покана от господина за "Александър" (диско във Варна). Ухууу, мечатат ми се сбъдна. След това ставаме и е време да си ходим. Ама преди това искам хамбургер. Отиваме в МакДоналдс и вътре пълно с деца. Едното почти ме отнася, а аз не съм малък човек бе. Егати възпитанието. Как да е, купих си. Тръгвам към спирката. Те я преместили. Аве вече и спирки местят. Чудесно. Добрах се до новата спирка, поне да имаше автобус до там... Забравих обаче, че е 12, 30. Ето защо имало, хлапета. Те ги пуснали от "затвора". Айде обратно в буса. Чудничко. Гъз до гъз. Абе все пак се прибрах. Ама сега имам синка на крака. Не казвам, че е от там, да не си помислите нещо. Абе джунгла си е вънка, ма ни калява. Алелуя!!!

Какво всъщност е приятел? Някъде бях чела, че това е човек, който дори да му се обадиш в 3 през ноща и кажеш, че си убил човек, той веднага ще се отзове за да ти помогне. Е, като начало истинския приятел въобще не трябва да поставя другия в тази ситуация, но по принцип е прекрасно чувството, че някой би го направил за теб. Аз вярвам, че имам такива приятели. Обедена съм, че каквото и да направя, колкото и да згафя, те ще са до мен. Просто, защото ме познават достатъчно за да знаят, че и аз бих го направила за тях. Има хора, на които бих простила почти всичко и бих направила почти всичко. Тези хора се броят на пръстите на едната ми ръка. Аз обаче говоря за другите. Тези, които са от онзи тип приятели за които поговорката " Приятел в нужда се познава" си има съвсем конретно значение и то, е че биват приятели с някой само при нужда или, когато имат изгода. Е, интересно дали те си мислят, че това не е очевидно?! Колко ли глупав трябва да е човек за да не се усети, че го използват.... много. Някой бъркат добротата с глупост, обаче другите определено не са по-тъпи от тях. Интересно как може някой да те нарече теб с някакви имена, при условие, че той отговаря на тези квалификаций. Е, гузен не гонен бяга. Понякога ми се иска да съм сама, без познати и приятели само, защото ми е писнало да ме нараняват. Ок, ще кажете, че сама съм си виновна. Вероятно! Но нима мога да се боря с природата си? Обичам да помагам на другите, обичам да ги изслушвам и ако мога да ги накарам да се почувстват по-добре. Харесва ми да вярвам, че във всички има нещо добро. Очаквам обаче, че и те ще направят тези неща за мен. Да, може би съм луда, или просто слаба. Ок, няма проблем да съм. Обаче простотията не е част от длъжностната ми характеристика. Чудя се дали "приятелите" ми го знаят. Вероятно не. Е, нищо, нека се самозалъгват. Аз знам на кого мога да се доверя и да разчитам. Има моменти, когато тези хора не са около мен, защото всеки си има грижи и проблеми. Свои периоди, когато се налага да е сам и няма време за другите, но аз знам, че когато наистина ми потрябват са на едно телефонно обаждане. И не ми пука какво мислят друите " приятели-предатели"  за мен, нито дали след година ще си спомнят за мен, защото тези хора, в които вярвам ще ги нося завинаги, а съм сигурна, че и те ще носят мен в сърцата си. Защото приятелството не е даденост. То е нещо, в което трябва да се инвестира, да се пази. Иначе става просто поредната инерция в живота ви. Предпочитам да гледам оптимистично на нещата. По принцип съм песимист, но мисля, че е време да се обърна към приятелите. Да забравя приятелите-предатели. Да не се тормозя за тях. В крайна сметка, живота винаги ти покзва истината, а и между истинските приятели няма нужда от думи. Те си знаят кои са. И им благодаря, че не се отказаха от мен!

Бъди промяната, която искаш да видиш във света!

Колко пъти сме се опитвали да започнем живота си отначало? Да го направим по-добър, по-уникален, по-специален. Това е заложено във всеки човек. Желанието да изпъкне сред другите. Нуждата да покаже, че може повече. Никога не знаеш, какъв е предела ти, докато не го настигнеш, а и дори тогава не може да си сигурен, че си дал всичко от себе си. Та, ние използваме едва 10 процента от мозъка си. Можем да постигнем толкова много, но защо това винаги се случва на човека до нас? Някой приятел или роднина, но никога ние. Е, поне в повечето случай. Някой хора просто не им достига  сила или пък са твърде мързеливи и инертни. Все пак хората са казали " Помогни си сам за да ти помогне и Бог". Ако искаш да се случи нещо, ако желаеш промяна не трябва ли единствено да станеш и да я осъществиш? Може би трябва просто да спреш да бъдеш страничен  наблюдател на живота си. Когато обаче си на ръба на отчаянието е трудно да вземеш живота си в ръце. Чувстваш се скапа от еднообразието, а не можеш да го промениш. Става някакъв извратен  омагьосан кръг. Или пък просто те е страх, че ще останеш разочарован и просто спираш да живееш. Обаче ИСКАШ! И какво искаш? И ти не знаеш. Искаш промяна. Нещо ново, различно. Вероятно някой да почука на врата ти и да ти каже - Живей, мамка му! Хъм, на мен до сега за кратките ми двадесет и една години не ми се е случило. Вероятно затова и не го правя. Да бе. Е, аз поне не се замозалъгвам. Истната е, че знам какво трябва да направя. Ако искам промяна просто трябва да я направя сама. И не говоря само за моя живот. Все някой трябва да каже на досадния съсед, че никой не е длъжен да му търпи глупостите, все някой трябва да светне поредното леке на улицата, че не е царя на света, все някой трябва да каже на отворкото с цигарата, че си има кошчета или на госпожата с кучето, че си има торбички за " произведенията на кучето и". А това са само малките неща. Ами злобата, глупоста, простотията ? Може ли да промениш това? Вероятно не, но самия ти може да се помениш. Може да не се отказваш. Да се стремиш да бъдеш по-добър, по-състрадател и  по-успешен. Просто да бъдеш промяната, която искаш да видиш във света. В крайна сметка все от некъде трябва да се започне. Не може да искаме другите да го правят, когато не го правиш ти. Не бива да сме лицемерни. Трудно е, но аз лично започвам да се опитвам.  Ами да. Писна ми!!! Стига толкова бе хора! Да, все ще се намери някой, който ще се изсмее, ами да се смее. Например, някой намира за забавно това, че ме интересуват животните, които страдат. Смешно им е ,че мога да се тормозя за някаква животинка, която не познавам. Ок, аз пък ги съжалявам. Да! Съжалявам ги, че могат просто така да отминат без дори да се трогнат. На някой трябва да му пука. Всичко на този свят трябва да остави следа след себе си и на някой да му пука!!!  И от там може да започне промяната. Просто на някой да му пука. Да, знам че не изглежда като идеалния план, но за сега това е. Какво пък, да започнем със бебеши стъпки,а  после ще видим.

Честно казано нямам навика много да мисля,в смисъл ,че при мене този процес рядко се извършва с някаква цел.Просто понякога си седя и мислите сами започват да се редят в главата ми.Обикновено са доста елемнтарни,но понякога се ражда и по някоя идея.Например преди два дена си седя в автобуса и си гледам през прозореца.И очите ми все се спират по едни намръщени и ожесточени физиономий,да не говорим че имах честа да се сблъскам с кондукторката.Тя разбира се се оказа една ''много мила'',дама и след поредното ''може ли да мина'' разблъска половината народ в автобуса с кръвнишки поглед и ни удостои със злобно изражение.Ако носех малко светена вода и я поръсех,кълна се щеше да запуши.Разбира се това направи иначе изключително  задушвената ни компания в претъпканото превозно средство дори по-любвеобилна.Аз като един виден и върл подръжник на отричането на реалността обърнах глава навън и се загледах към прекрасните улици на моя град-Варна.Абе много народ има по тези улици.Малки,големи,ниски вискоки-хора.Ама нейсе,защо не се дъжат така?Аз лично много често се чувствам,хъм...сама сред многото.Уж около теб народ много,ама няма с кой една мила дума да си кажеш.Всеки освирепял,всички знаем защо ,тука даже няма да задълбавам.Едно не мога да разбера обаче.Ок,живота е гаден,ама защо сами си го правим още по-кофти?Мистерия!Или не ,сещам се...падаме си мазохисти.Ама всички ли?Не,значи и това не е.И какво излиза,че сме си такива.Сами си го дробим и си го сърбаме.Няма ли да е по-хубаво,ако всеки не бързаше да те пререди пред автобуса за да се качи преди теб?Което ме навежда на мисълта,тези пенсий от къде я намират тази сила бе?Няма да ви разправям една баба как ме избута,ако не бях такова добро дете....ще кажа само,че ме засърбяха пръстите и и теглих една българска,ама тц....бабето не се трогна,ама никак и си се настани на седалката пре спокойно.Съмнявам се,че това обаче е заговор на правителството,може ли едно 70 годишно,да е толкова пъргаво?Сигурна съм,че слагат стимуланти в хапчетата им за сърце.Нещо като тайна армия в случай на нападение над Българи.Ми така де.Идеалната маскировка.Никой няма да го очаква от една бабка да бие такива лакти.За ароматите даже няма да спомнавам,ние вече сме привикнали,ама вкарайте един германец у градския транспорт,пари ще ви даде да го пуснете.То иска да си каляван за там,да живее родината,че ни е направила такива копелета.Не мрем лесно.Ама и тука съм в грешка,тя какво е виновна родината.Ще се позова на един велик за мен човек-''Всичките са маскар''.Тъй е баце,всичките са такива и само за себе си мислят.А на нас какво ни остава?Да се гъчкаме в градския транспорт и да се пазим,че то там по опасно и от Ирак,а ако искате да се спасите от там погледнете навън.Като в клипче на Мерилин Менсън,ама с по-малко кръв.Айде,дишайте дълбоко и спете спокойно,по-хубаво няма да стане.