Едно от основните открития в оптиката е, че бялото и черното не са цветове като синьото, зеленото и червеното. Бялото е комбинация от всички цветове във видимия спектър на светлината, а черното е липсата на този спектър, а следователно и на бялото. Казано по друг начин, бялото е интеграция на видимите лъчисти форми, а черното е липса на лъчение.             

Какви нефизически движещи сили изяснява това откритие?  Ние свързваме бялото с чистотата, добротата и добродетелта. Бялото е символ на положителната и защитна енергия. Обличаме героите и героините си в бяло. Бялото представя  целостта на духа. Асоциираме Бог, Божиите пратеници и Рая с белия цвят. Рисуваме ангелите в бели одежди. Черното свързваме със злото. В черно обличаме злодеите. То е символ на разрушението. Когато стане голямо бедствие, казваме, че е настъпил черен ден. Черното символизира отчаянието, гнева и яростта, при които липсва любов, състрадание и прошка. Казваме, че човекът изпитващ такива чувства е в черно настроение.            

С термина “Тъмната епоха” назоваваме епохата, в която е липсвала “светлината на разума”. Страданията на една раздвоена психика, на психиката без излъчване, са “тъмната нощ на душата”. Наричаме Дявола Господар на мрака, на ада, а ада смятаме за място, където не прониква Божията Светлина.            

Нима тогава възприемането на бялото като съвкупност или завършване, а на черното като  липса  е нещо, чиято валидност е ограничена до физическата страна на явлението бяла светлина и чернота? Както езикът, така и митологията, религията и науката приемат бялото като отражение на интегрираност, цялост или завършеност, а черното отразява тяхната липса. Многосетивният човек директно вижда, че всяка от тези представи отразява едно и също нещо.            

Многосетивната личност вижда Божествеността, Господ, Божествения Разум или каквато и друга дума да предпочита да използва за това като Светлина. Вижда онези, през които Божественото протича съзнателно – хора като Христос, Буда и Кришна, като светли същества, същества цялостни, единни и завършени. Следователно в бялото от гледна точка на науката многосетивният човек вижда едно отражение в рамките на времето, пространството и материята на целостта, единството и съвършенството на вечната Божественостт. Вижда злото, гнева, отчаянието, разрушението и яростта като липса на светлина. Следователно в черното, от гледище на науката, многосетивният човек вижда отражение в света на физическите явления на незавършеността, на липсата на Светлина.            

Накъдето и да се обърне многосетивната личност вижда едни и същи връзки, всяка отразяваща един и същи свят. Петсетивната личност не може да види нещата по този начин и затова нейната логика и разбиранията не са така пълни. Природата на целостта и нейната липса, както и ефектът от тях не могат да се проумеят, когато физическите явления се изследват от личност, неспособна да види, че както физическите явления, така и връзките между тях са едновременно части и отражения на по-големите жизнени модели.            

Незавършената личност живее в състояние на разкъсаност, също както отделните цветове и комбинациите между тях. Нераздвоената личност живее  в състояние на цялостност, като бялата светлина. Личността, която е загубила връзката си със своята душа, която е изгубила източника на своята Светлина, е способна да върши злини, които ние представяме с черното.            

Онова, което наричаме зло, е липсата на Светлина или при всички случаи – на Любов. Когато говорим поетично за Светлината, ние я свързваме с чистотата, с прозрението и Божественото вдъхновение. Както ще видим, този вид Светлина не е просто поетична. Тя е истинска. На душата може да и е трудно да следва пътя на Светлината през цялото превъплащение. Може да открие, че да се научи да живее в Светлина е трудно начинание. Посредством решенията, които взема, докато е на земята – чрез избора на гнева вместо прошката например или на порицанието вместо разбирането, душата натрупва отрицателна карма. Когато напуска тялото си, тя остава обвита от Светлината, която е добила при престоя си на Земята. Когато душата трябва да създаде нова самоличност, тя трябва да почерпи от този кладенец. Така тя ще създаде самоличност с повече ограничения.            

Личността с по-ограничено съзнание ще е по-склонна към онова, което наричаме зло, отколкото личността с по-широко съзнание. За първата личност изкушенията да тръгне по този път ще са повече. Всички души са обект на изкушения, но навлизането в магнитното поле на страха ще се стори по-привлекателно за индивидите с ограничено съзнание, защото те няма да разберат каква е същината му. Те ще го възприемат като нещо друго, като нещо естествено за Живота.            

Ето защо е много важно да разпознаваме злото. Злото трябва да се разбере правилно – то е динамична сила, в която липсва Светлина. То не е нещо, срещу което трябва да се борим, нито да бягаме от него, нито да го обявяваме за незаконно. Когато разберем, че злото е просто липса на Светлина, ние автоматично ще посегнем към това, което наричаме Светлина.            

Светлината на съзнанието е равносилна на Божествения Разум. Там където Божествения Разум липсва, върлува мракът. Просто настъпва тъмнина и ние се спъваме. Съществуването в мрака не е вечно. Всяка душа рано или късно ще бъде напълно проСветлена. Душата, за която няма Светлина, винаги ще достигне до Светлината, понеже във всеки един момент всеки един от нас получава неимоверно голяма помощ. Има много Светлина, която непрекъснато обгражда тази душа, макар да не успява директно да проникне в нея. Дори душите, които упорито живеят в мрак, получават подкрепа. Те постоянно са насърчавани да насочат дори само една своя мисъл към Светлината. Рано или късно те винаги успяват.            

Да се разбере злото като липса на Светлина не означава, че не трябва да му обръщаме внимание.            

Каква е подходящата реакция срещу злото?           

Липсата се лекува с наличие. Злото е едно отсъствие /на Светлина/ и следователно не може да се изцери с отсъствие. Като мразите злото или този, който върши злини, вие допринасяте към липсата, а не към присъствието. Мразенето на злото не помага за неговото намаляване, а за увеличаването му.            

Липсата на Светлина кара личността да страда. Болезнено е. Когато мразите, вие си навличате страдание. Омразата към злото се отразява на  човека, който мрази. Тя го превръща в озлобен човек, в човек, който се е разграничил от Светлината.            

Да разбирате злото като липса на Светлина не означава, че трябва да станете пасивни или да не обръщате внимание на злините и озлоблението. Ако видите например как тормозят дете или как потискат някакви хора, важно е да направите всичко възможно да защитите детето и да окажете помощ на хората, но ако в сърцето ви няма състрадание и към онези, които тормозят и потискат – към онези, на които липсва състрадание, нима и вие ставате като тях? Състраданието се събужда от сърдечните постъпки и от енергията на любовта и  е устремено към тях. Ако въстанете срещу мрака, без да изпитвате милост, вие самите навлизате в мрак.            

Да се разбира злото като липса на Светлина е едно предизвикателство към възприемането на силата като нещо външно. Нима една липса може да бъде победена? Един лош човек може да бъде арестуван, но нима може да арестувате злото? Една престъпна група може да бъде вкарана в затвора, но нима злото може да лежи в затвор?  

Едно състрадателно сърце би свършило повече работа в борбата със злото, отколкото една армия.

Армията може да победи друга армия, но може ли да надвие злото? Състрадателното сърце се насочва право към злото – то може да хвърли Светлина там, където тя липсва.              

Да се разбере злото като липса на Светлина изисква да осъзнаваме решенията, които вземаме във всеки един момент – дали те ни водят към Светлината, или ни отдалечават от нея. Това позволява да погледнем със състрадание онези, които вършат злини, дори онези, на чиито злини се противопоставяме, и така да се предпазим от лошата карма. Това ни позволява да видим, че мястото, от което ще започнем да изкореняваме злото е в самите нас. Ето го най-подходящия начин да отвърнем на злото.            

По-висшето ниво на логиката и разбиранията, които характеризират многосетивният човек, му позволяват да учи много по-бързо, отколкото петсетивният човек успява посредством информацията, предоставена от сетивата и обработена от интелекта. Достигнали сме пределите на интелекта. Изучили сме обхвата и дълбините на петсетивната реалност и сме открили ограниченията на външната сила и външната власт. 

Следващата стъпка в нашата еволюция ще ни отведе към многосетивността и природата на истинската сила. 

Това изисква сърцето.

Още по темата Умът или сърцето

Автор:Д

І част

Цвят – Душа.

Сигурно всеки един от нас си задава хиляди въпроси, относно предпочитанията, които имаме към определени хора. За способностите на някои личности да ни издигат, да ни правят щастливи, а други просто да ни манипулират. Има много и различни теории – верни, доказани, недоказани...

Преди известно време ми хрумна нещо, което бих желала да споделя с вас.Писано е много за цветовете, за влиянието им върху здравето, психиката и духовно състояние на хората. Според специалисти, влиянието на цветовете върху човека се осъществява от епифизната жлеза. В зависимост от светлината, уловена от нашето око, тя секретира мелатонин, а мелатонинът е фундаментален регулатор на цикличните ритми на човешкото тяло.  И по-точно: “Мелатонинът се произвежда в епифизата – малка жлеза в мозъка, под диригентската палка на серотонина - един от най-важните невротрансмитери. Мелатонинът се появява в кръвта само нощем и изчезва денем.

На здрачаване епифизата започва постепенно да засилва мелатониновата секреция, която достига своя максимум при пълен мрак.Сутрин светлината активира зрителния нерв, като генерираният импулс преминава през гръбначния стълб и висшите проводни пътища и достига до епифизата, която блокира синтеза и секрецията на мелатонина.

Така на практика работи един метроном, регулиращ и дейността на централната нервна система. Получавайки непрекъснати импулси, епифизата вероятно е в състояние да регулира активността на различни органи и системи и да стимулира преминаването към “икономичен режим” когато е тъмно, с което намаляват значително енергийните разходи на организма.

Основен елемент в този регулаторен механизъм е мелатонинът.“ Слънчевата светлина съдържа в себе си всички дължини на вълната от видимия спектър Когато светлината достигне до очите или кожата ни, тя предизвиква възбуждане в нервните окончания и импулси, които се предават до епифизата. Слънчевата светлината е специфичен, но не и единствен активатор на жлезата и осъществява контрола на множество биоритми в организма.

И така различните цветове, които също са светлина,  носят различна енергия, имат различна честота и дължина на вълната, което води до различно влияние върху физическото и психично състояние. Множество изследвания и наблюдения са показали, че различните цветове водят до установяване на равновесие в нашите физически и емоционални функции.

Ще направя лек завой, ще пропусна хилядите зависимости, определения, тълкувания и пр. за цветовете и нашата способност да поглъщаме и/или пропускаме определени цветове, като ги “харесваме” или “не харесваме”, например. Ще продължа смело към една по-деликатна връзка между финото същество в нас и цветовете на светлинното енергийно поле около живите същества наречено аура.

Както е известно аурата на човека е свързана пряко с дейността на енергийните центрове – чакри, и отразява индивидуалното ни състояние. Цветовете на аурата ни дават информация за нивото на съзнание, за емоциите, мислите, способностите и жизнената енергия на даден човек. Вярно е, че аурата е невидима за очите, освен, разбира се, за т.н. “хора със свръхсетивни възприятия”.

На някакво друго ниво,  вътрешната ни същност ни подтиква да се привържем към някого, да негодуваме или да се страхуваме от друг, да се чувстваме несигурни от трети или щастливи с четвърти. На какво се дължи това? За мен, това е процес на взаимодействие на това “фино” в нас, което улавя трептенето на цветовете, излъчвани от другите  и в зависимо от състоянието (цвета), в което е то поглъща това, което “харесва” и отблъсква / отразява това, което “не харесва”. И колкото по-чиста, по-фина е вътрешна ни същност тя ще се стреми да поглъща цветове излъчвани от личности с такива качества.

Това е една зависимост, игра между цветовете – създаваща настроения, влияния, връзки, жажда или непоносимост, предизвикана имено от стремежа на нашата вътрешна същност.

Това за мен обяснява и факта, че дори и човек да няма по-възвишени идеи и желания веднъж попаднал сред хора с такива стремления и попие от техния цвят се издига на друго ниво...“.... Помниш ли? Всичко беше червено през червеното стъкло и освен това си говорихме за цвета на цветята. Спомнях си добре. Бяхме светили с фенерче през червено стъкло и от другата страна беше излязла червена светлина. Защо светлината приемаше цвета на стъклото и оцветяваше всичко в червено? С помощта на призма бяхме видели целия цветови спектър, после бяхме събрали цветовете и това, което се получи, беше белият цвят, не-цветът или всички цветове, взети заедно.

Бях обяснил на Анна, че жълтите цветя на масата отхвърляха цвета си и само затова можехме да видим, че са жълти.- Добре, сега аз нещо ще ти кажа, Фин. Ако онези цветя там отхвърлят жълтото, значи не го обичат, Запазват всички други цветове за себе си, само този единия не. Трябваше й един ден, за да ми обясни новата си философия. Всяко нещо, всяко живо същество получаваше етикет при създаването си и на него пишеше "добър" или "лош", например.

Хората четяха тези етикети и се ориентираха по тях. Те разглеждаха нещата през цветни стъкла и всичко изглеждаше различно: тъмно, светло, червено, зелено, грозно или красиво. Само Мистър Бог не правеше така. На него не му трябваха никакви етикети. Цвете, което не приемаше жълтия цвят, ни изглеждаше жълто. Само че това не важеше за Мистър Бог. Защото той приемаше всичко и не отхвърляше нищо. И защото това беше така, не можехме да го видим. Всичко беше ясно. Но що се отнасяше до нас, то ние искахме да го видим и разберем и дори да му приличаме и затова трябваше да добавим, че Мистър Бог е съвсем празен.

 Не истински празен, разбира се, но празен, защото приемаше всичко и не връщаше нищо. Сложно, а? Можехме да се залъжем малко, ако го гледахме през цветно стъкло или четяхме етикетите "Бог е добър", "Бог е мъдър". Но така не научавахме нищо за истинската му същност....”[1]