Иначе днес, на поредното раздаване на ключове за нови патрулни автомобили, беше май първия път, в който Румен Петков не си позволи да се изгаври с журналистите. Разбира се, тръгна да си ходи без да отговаря на въпроси, но и те понякога си вършат функциите. Та изведнъж се подава микрофон със синьо кубче и се чува: "Та, кога, г-н Петков, ще си подадете оставката? След като имате 3 големи грешки, не следва ли да напуснете поста?". И следва 20-секундна пауза, която едва ли е попаднала в централните емисии. Отново песоглавска физиономия. И после оправдания като виновно дете пред майка си и молби да се изчака вотът на недоверие. Малко по-късно той, очаквано, не мина.

И така цяла България вижда вмирисаната глава на една отдавна прогнила институция. МВР е прогнило е чак до най-тънките костици - дори и най-ниските звена в полицията. И когато си получат заслуженото за наглостта, стават скандали. А когато Росен Цветков от БНТ най-накрая зададе неудобен въпрос, всички си мълчат.

Та, другарю Петков, "Оставка?"

11.04.2008

/Фили/ Две убийства в мафиотски стил, осъществени през изминалата седмица в София, се превърнаха в епизод от продължаващата в България криза, която засегна ръководството на Министерството на вътрешните работи и стана повод за искане от опозицията на пети вот на недоверие към кабинета.

В неделя вечерта бе убит изпълнителният директор на “Атоменергоремонт” Борислав Георгиев, а ден по-късно, посред бял ден беше застрелян и писателят Георги Стоев.

Борислав Георгиев е известен като човек от близкото обкръжение на енергийния бос Христо Ковачки. Макар бизнесът на Ковачки да изглежда публичен и “чист”, източници говорят за негови предишни сложни взаимоотношение с хора от подземния свят като създателя на групировката ВИС Васил Илиев, застреляния в Холандия наркобос Константин Димитров – Самоковеца, както и скандално известния бизнесмен Васил Божков – Черепа.

Георги Стоев пък, определян от мнозина като “писателят-мутра” стана известен първоначално като главен информатор на покойния Христо Калчев, автор на поредица романи за създаването и дейността на бандитските групировки в България, а после, след смъртта на Калчев, сам написа и издаде десетина романа с такова съдържание. Самият Стоев твърдеше, че години наред е бил част от силовите подземни структури и по-специално в обкръжението на Младен Михалев – Маджо.

В поредица интервюта, които даде напоследък, Стоев твърдеше, че “няма жив или мъртъв бос, който да не е сътрудничил на спецслужбите. Всичките бяха вербувани още от Държавна сигурност”. Той настояваше също, че бившият български дипломат и генерал от Първо главно управление на ДС Любен Гоцев е един от основните Кръстници на българската мафия, и че сегашният вътрешен министър Румен Петков е пряко свързан именно с Младен Михалев – Маджо.

Изразяват се сериозни съмнения, че и двете убийства, както това стана с много други през последните години в България, ще останат с неразкрити извършители, да не говорим за поръчителите. Междувременно обаче представители на управляващото мнозинство в страната отново не взеха решение за отстраняване на вътрешния министър Румен Петков от неговия пост и, очевидно консолидирани за пореден път от искания вот на недоверие, поставиха собствения си политически интерес на преден план.

- Пламен, означава ли това, че вътрешният министър Румен Петков за пореден път спечели битката за оцеляването си на този пост, като – също за пореден път – постави премиера Сергей Станишев в невъзможност да реагира адекватно на засилващите се критики както вътре, така и извън страната?

- Ситуацията наистина изглежда патова, Фили, но не мисля, че в действителност е такава. Смятам, че по-скоро Румен Петков, с последните решения както на ръководството на БСП, така и на преставителите на управляващата тройна коалиция, спечели някакъв вид отсрочка. Тя се дължи най-вече на внесеното от опозицията искане за нов вот на недоверие към кабинета, което веднага предизвика силен самозащитен рефлекс. Най-важната цел на управляващите в момента се казва “оцеляване на управлението” и това засенчва всички други възможни съображения. Включително адекватния отговор на засилващите се, но все така абстрактни критики от страна на редица важни фактори в Европейския съюз.

Другото нещо, което доказва отсрочката, е, че Румен Петков разполага с наистина силни козове, които все още не са изиграни докрай и представляват опасност както за управлението като цяло, така и за отделни водещи фигури в него.

Иначе, ако се вгледаме внимателно в изявленията, направени и от президента Георги Първанов и от премиера Сергей Станишев през последните дни, изявления, които на пръв поглед защитават министър Румен Петков, ще се види, че на втори план в тях напълно се запазва възможността когато пряката политическа буря, предизвикана от опозицията, отмине, да бъдат наистина предприети мерки за отстраняването му.

- В последните изявления по повод дейността на Петков специално се подчертава готовността му да извърши реформи в МВР. Дали наистина обаче докладът за положението в МВР, с препоръките за подобряване на работата в системата, изготвен от самия него, е изиграл решаваща роля и за съхраняването му като министър?

- Съмнявям се, Фили. Докладът има няколко очевидни цели.

Първата от тях е да се тушират в някаква степен опозиционните критики, като обвиненията за неуредиците в системата се пренасочат към предишните управления, най-вече това на Иван Костов.

Втората цел е с предложените мерки за реформи, като например - да бъдат извадени от опеката на МВР и обособени в отделна агенция специализираните служби за подслушване и следене, затягането на подбора и контрола на служителите в МВР и редица други, да се хвърли прах в очите както на българската общественост, така и на европейските партньори, които все по-ясно демонстрират раздразнение от развитието на ситуацията в София.

Съмнително е, че тези мерки ще проработят в действителност, даже на практика е сигурно, че няма да проработят. Защото още от митологията е известно, че Авгиевите обори никога не се чистят от самия Авгий, а винаги се търси някой си Херкулес. Те обаче могат да помогнат точно за временното забавяне и отлагане най-вече на европейските очаквания за бързи ефекти в борбата с организираната престъпност в България. Това е отлагане, което в момента може и да изглежда в полза на Румен Петков, но всъщност е от полза за премиера Сергей Станишев, който така или иначе ще има последната дума и правото да избере момента, когато да я произнесе.

Конфликтът между двамата стана вече толкова публичен, че преди два дни кореспондентът на ВВС в Брюксел директно заяви: “Противоборството между премиера Станишев и вътрешния министър Петков спира борбата срещу престъпността в България”.

- Това изявление беше направено във връзка с някои европейски реакции на двете последни мафиотски убийства в София. Освен че станаха повод за нови критики, има ли по-дълбока връзка между убийствата и кризата с ръководството на МВР?

- Без съмнение има, Фили, и тази връзка може да се търси в няколко направления. Първо, начинът, по който са извършени самите убийства се вписва в твърде добре познатата схема на всичките около сто и петдесет други подобни актове през годините на прехода. Второ – имената и на двамата убити, къде завоалирано, къде пряко, се свързват с имена на знакови фигури от организираната престъпност в България. Трето – убийствата се случват в разгара на скандала и по един или друг начин стимулират неговото развитие. И четвърто – смятам че поне 90 процента от българите са готови в момента да се обзаложат, че убийците така и няма да бъдат разкрити. Което говори за нещо повече от безсилието на МВР да се справи с подобни задачи, говори, според мен, за наличието на някакав чадър, на пряко или непряко замесване на хора от системата във всичко случващо се.

Тоест, кръгът се затваря и отново се връщаме към обвиненията, които така или иначе публично се отправят напоследък към МВР – обвинения за незаконни връзки на негови служители с организираната престъпност. До какво ниво стигат тези връзки, замесени ли са в тях например временно отстраненият главен секретар на министерството Валентин Петров и самият министър Румен Петков, това прокуратурата ще трябва да каже след провеждане на разследването. Но така или иначе сериозни съмнения съществуват - дотам че председателят на парламентарната комисия по вътрешен ред и сигурност Минчо Спасов, депутат от НДСВ, тоест, представител на управляващата коалиция, каза в прав текст: “За мен има укоримо поведение от страна на вътрешния министър. Ако аз бях на негово място, бих си подал оставката”.

- Всъщност единият от убитите през тази седмица, писателят Георги Стоев, също твърди, че престъпните групировки в страната са не само създадени, но и контролирани от спецслужбите.....

- Като човек с лична и журналистическа памет, Фили, а също като свидетел и участник в някои от събитията, разиграли се през последните години и особено през последните месеци преди падането на комунистическия режим, аз мога да потвърдя това негово мнение. Например, може би не са все още толкова малко хората, които си спомнят за побоя, нанесен над представители на опозицията в градинката пред “Кристал”. Само че не са пък толкова много хората, които знаят, че там не полицията, тогава милиция, а група млади и здрави момчета се нахвърлиха да бият протестиращите. По това време, макар и твърде крехка, опозицията вече имаше информация, че властите са организирали и поддържат в готовност две групи провокатори за подобни случаи – групата на “борчетата” и групата на “каратистчетата”. Предполагам, че информация за създаването на тези “цивилни бойни отряди” може да бъде потвърдена и сега от архивите както на МВР, така и на някои от по-активните по онова време западни посолства. Гребците и разни други спортисти, привлечени от службите, бяха прикрепяни или към едната или към другата група. Точно тези момчета впоследствие се превърнаха в гръбнака на организираната престъпност и, както всеки може да се убеди, ако прочете биографиите на сто и петдесетте жертви на гангстерски куршум, за които вече стана дума – те до един имат спортно минало. Някои от тях, по-умните, станаха босове, други си останаха обикновени биячи.....Но общото между всички е тяхната зависимост от различни хора, служби, направления на бившата Държавна сигурност. От ДС те получиха пари, от ДС получиха каналите за контрабанден внос и износ на какво ли не, каналите за наркотици и бели робини, както и задължението да се отчитат финансово, а вероятно и с различни видове услуги пред определени хора. И аз твърдя, че ако Държавна сигурност беше по някакъв начин останала единна структура, вероятно между тях нямаше да има и войни. Но всъщност истината е, че гангстерските войни в България са пряко отражение на противоборствата и войните между отделните кланове и значими фигури от бившата Държавна сигурност.

И ако човек се зарови внимателно в информацията за случващото се напоследък около скандала с МВР, ще забележи и една нишка, която води към идеята, че то има доста силна връзка с неотдавнашното създаване на Държавната агенция за национална сигурност /ДАНС/, което доведе до особен вид двувластие под повърхността на обществения и политически живот в България.   

07.03.2007 

/Фили/ Свободни избори, свободен пазар, свободни медии, свобода на съвестта, свободно движение на хора, стоки и капитали.....След пълната несвобода по времето на комунизма в България, през годините на прехода подобни изрази от цел и стимул на общественото развитие постепенно се превърнаха в рутинно всекидневие.

По принцип теоретиците на демокрацията по света тълкуват такава рутина доста противоречиво.

Според едните, които разглеждат процеса като положителен,  достигането до такова състояние означава, че базисните демократични принципи са станали истинска част от тъканта на общественото мислене и развитие, започнали са да се вкореняват дълбоко и това е гаранция за дълготрайност и необратимост. Те смятат, че когато гражданското общество в действителност живее според тези принципи, то няма нужда хората постоянно и да говорят за тях – също както никой не повтаря постоянно на майка си, че я обича.

Според другите обаче динамичната природа на общественото развитие, смяната на поколенията, бързо изменящия се свят наоколо и редица други фактори всъщност изискват свещените крави на демокрацията да не бъдат заключвани в обора, а да бъдат впрегнати в ралото, да бъдат неизменно пред очите на всички.

В България подобни спорове все още не се водят и това изглежда като една от особеностите на демократичния преход в страната, който продължава вече почти двадесет години. За разлика от сравними страни като Полша, Чехия и Унгария например, българският преход някак си успява да се развива на едно чисто практическо, някой би казал - инстинктивно, ниво, без да теоритизира върху самия себе си. Причините за това са многобройни, но също така многобройни са и последствията от него. Те се проявяват като странности, а често пъти и като парадокси, вплетени в тъканта на българската демокрация.

В две последователни седмици с Пламен Асенов, политически коментатор на радио SBS в Пловдив, разговаряме за българските измерения на свободата като един от основните елементи на демократичното развитие и се опитваме да се докоснем  до противоречията, свързани с тази тема.

След като миналия петък акцентирахме върху механизмите, които пречат на българската журналистика да се реализира пълноценно и да бъде възприемана от обществото като наистина свободна, днес продължаваме с други аспекти на темата. 

- Пламен, ясно е, че в която и да е система не е възможно само един от елементите да накуцва, а останалите да се движат перфектно. Каква е връзката в случая между журналистиката и други сфери на обществения живот? 

- Всъщност, Фили, истина е, че накъдето и да погледне човек, може да забележи елементите, които в една или друга степен изкривяват, а понякога и напълно обезсмислят съществуващите по закон свободи.

Фрапиращ пример от последните седмици. В Бургас се провежда местен референдум по въпроса дали да се допусне изграждането на петролния терминал и съответния тръбопровод по проекта Бургас-Александруполис. Това е един напълно законен референдум и по принцип подобни референдуми имат сериозна тежест, като дори могат да наложат на централната власт да промени териториалните и административни граници на дадена община. В случая обаче правителството предварително заяви, че няма изобщо да се съобрази с резултатите от референдума, т.е. с мнението на бургаските граждани, каквото и да е то, а ще спази постигнатите с Русия договорености, за които, впрочем, кабинетът получи много критики, че са постигнати на тъмно и не са съобразени със стратегическите интереси на страната.

Втори пример, не по-малко фрапиращ. Става дума за един от последните най-актуални и засягащи българските интереси международни въпроси като обявяването на независимостта на Косово. Събитието беше предизвестено и затова поне месец и половина преди то да се случи и президентът, и министър-председателят, и външният министър в различни ситуации казваха - “България има своята позиция по въпроса”. През цялото това време обаче, въпреки настойчивите питания, никой от тях не обясни каква точно е тази позиция. Така не само на и без това берящото душа гражданско общество беше отнета възможността да дискутира ефективно темата, но на практика настрана от оформянето на българската позиция беше държан и българският Парламент, включително комисията по външна политика. Когато това се случи по-късно, Парламентът беше поставен в ситуация да взима решения постфактум.

Нещо повече, в самия ден, когато Хашим Тачи обяви косовската независимост, правителството отново не каза и дума, а заяви, че българската позиция ще бъде изложена.....едва на следващия ден, по време на провеждащата се в Брюксел среща на външните министри. Така Европейският съюз на практика чу само мнението на управляващите в България, но не и на българската общественост. А самата българска общественост пък би трябвало да е чула сериозна обида от своето собствено правителство, което за пореден път се отнесе към нея като към човек с ограничени умствени възможности, както, по политически коректен начин, се наричат в днешния свят хората, които в един по-стар свят се наричаха просто малоумни. 

- В случая обаче някой може да възрази, че подобни решения засягат въпроса за реализацията на свободите в България само по косвен начин..... 

- Аз не бих се съгласил с подобно мнение, но вместо да навлизаме в теоретичен спор, предпочитам да припомня как съвсем конкретно и индивидуално се погазват същите тези свободи с масовото нарушаване на закона за защита на личните данни. Или какво предвижда наскоро приетият закон, който дава възможност на вътрешното министерство да следи цялата комуникация в Интернет, а оттам – да нарушава безнаказано свободата на мнение и тайната на личната кореспонденция на българските граждани. Или как с обикновена заповед на министъра на образованието бяха забранени религиозните символи в българските училища, но се оказа, че на практика забраната засяга само мюсюлманските забрадки, но не и християнските кръстове. Или шаманските татуировки например.

Подобни примери съществуват наистина твърде много, при това във всички сфери на живота тук, което сочи, че вероятно има грешка в базисните принципи, а не сме свидетели просто на случайни пробиви в системата на свободите в демократична и европейска България.  

- Какви според теб са причините за това? 

- Може би е правилно, но нямаме достатъчно време, Фили, да се върнем по-сериозно назад в историята и да коментираме такива понятия като “робска психика” или по-модерното – “психология на оцеляването”. Нито пък да проследим веригата от събития, донесли поредица национални катастрофи на страната само в рамките на последните стотина години, катастрофи, които са оставили своя сериозен отпечатък както в народопсихологията на българина, така и във вътрешно присъщите на обществения организъм йерархични структури, включително държавнотворческите принципи и отношения.

Не могат обаче да бъдат пропуснати някои фактори, които са свързани с годините след Втората световна война и чието влияние е твърде силно и днес.

Първият от тези фактори е комунистическият режим, който продължи цели 45 години. Колкото и да казваме, че той беше наложен отвън, от сталинския Съветски съюз, трябва да се признае, че режимът оцеля и се разви, защото бързо намери благоприятна почва в самото българско общество. Неслучайно именно България бе сочена – и с право - като най-близкия сателит на Съветския съюз през годините на Студената война. И неслучайно ако някъде в Източния блок практически нямаше вътрешна съпротива срещу режима, това беше България.

Това, което се случи през комунистическите години обаче, не бяха единствено убийствата и кражбите, узаконени като държавна политика, не беше просто духовното опустошаване на поколения хора. Случиха се всъщност промени в самата тъкан на обществото. Мнозина повярваха, че не те самите, а държавата или някой друг трябва да се грижи за тях, включително и да мисли вместо тях. Мнозина повярваха, че всички сме равни, защото никой през тези 45 години не им каза, а те не се сетиха, че това е равенство единствено пред закона и пред човешката съвест. Мнозина повярваха, че престъпленията могат да се оправдаят с добри намерения и че интересите на деня около нас са по-важни от интересите на вечността вътре в нас. Тези и много други подобни трансформации, които се случиха буквално на подсъзнателно ниво, разбира се, не могат да бъдат преодолени лесно и до голяма степен именно затова вече близо двадесет години продължаващия преход върви  мъчително.

Втори ключов фактор, който, макар да е елемент от комунистическия режим, доби и самостоятелна роля в българския преход, е съществуването, дейността и развитието на хората от специалните служби на режима. Зловещата Държавна сигурност продължава съвсем пряко да доминира българския публичен  и частен живот, както стана ясно и от последните изнесени данни, че всеки четвърти човек от правителствата на прехода е бил свързан с нея. Естествено, сега ДС не е единна структура, а е разделена на кланове според различни икономически и властови интереси, тези кланове често воюват, дори се избиват помежду си, но това не променя особено същността на нещата. Факт е, че превръщането на бившите ченгета в най-богатите бизнесмени или във водещи политици не ги накара да забравят методите на действие, в които са обучавани, а оттам и не намаля чувствително заплахата за реализация на демократичните свободи, която те носят.

Така или иначе обаче, в исторически план тези две заплахи за свободата на българското общество като цяло и на всеки български гражданин поотделно са обречени да изчезнат. Бавно, много по-бавно, отколкото е желателно, но все пак необратимо, със смяната на поколенията тези регресивни сили ще си отидат.

Не така стоят нещата с третия фактор – външния интерес от страна на Русия за поддържане на високо ниво на влияние в България. Този интерес съществува много отдавна, но отчетливо може да се проследи в българската история от около двеста години насам и няма никакви индикации, че в следващите двеста години  неговата интензивност ще намалее. Съществуващата в момента почти стопроцентова енергийна зависимост на страната от руските доставки е само модерна форма на неговото проявление. И макар на пръв поглед подобен външен интерес да не изглежда  толкова пряко свързан с темата за свободата, която обсъждаме, не бива да се забравя, че зависимостта може да има модерни форми, но нейните мотиви са дълбоко атавистични, а ефектите от нея - разрушителни.     

Нама обичним смртницима остаје само да нагађамо зашто је уопште битно коме ће се поделити први пасоши. Једино што ја могу да помислим је да је "значај" повезан са маркетингом за предстојеће изборе, као уосталом и изјава о укидању виза.

Поред заоштравања плајваза, додао је и да је већ и "резервисао авионску карту", а на питање новинара да ли је у питању карта у једном правцу, одговорио је да ће све да обрадује радосном вешћу да се враћа у Србију јер "има још толико посла". Хе-хе-хе.

04.05.2007 

/Фили/ Какво е общото между една картина, един исторически мит и едно научно изследване? Общото е, че, поставени в определена връзка помежду си, през последните дни в България те доведоха до сериозно раздвижване на различни обществени пластове – като се започне от тъй наречените “обикновени” хора, мине се през политическите и научните среди и се стигне дори до представители на бившите специални служби.

Картината е на един полски художник – Антони Пиотровски, рисувана е в края на 19 век и се казва “Баташкото клане”. В момента е собственост на българската Национална галерия за чуждестранно изкуство.

Историческият мит е този за баташкото клане. И тъй като думата “мит” е прекалено многопластова и се използва по един начин например в литературата, по друг – в историческата наука, по трети – в политическата практика, по четвърти е вградена в масовото съзнание, то точно тази дума стана нещо като център на възникналите спорове.

Научният проект, който предизвика споровете пък, е на германеца Улф Брунбауер и българката Мартина Балева от Берлинския свободен университет. Балева и Брунбауер изследват как рисуваната от полския художник Антони Пиотровски картина "Баташкото клане" е въздействала върху историческата памет на българското общество. Според тях Батак се превръща в мит И благодарение на картината, макар случилото се там да не отстъпва по жестокост на драмата на други населени места по време на Априлското въстание. В края на краищата обаче изследването стига и до обобщения, че героизацията на събитията, специално по отношение на случилото се в Батак, е пресилена и впоследствие се използва за насаждане на омраза към мюсюлманите.

Вместо да се разисква или оспорва на чисто научно ниво обаче, въпросната теза доведе буквално до избухване на вулкан от негативни реакции, стигащи включително до заплахи за разправа с авторите, а също с искане да бъде отнето българското гражданство на Мартина Балева. Тези реакции напомниха за най-лошите патриотарски страсти от времето на тъй наречения Възродителен процес в България и показаха също, че някои митове продължават да са все още твърде силни в българското общество, а това означава – и лесни за политическа експлоатация. 

- Пламен, как стана така, че едно научно изследване се оказа в центъра на водовъртеж от страсти, в който се включиха заедно и редовия гражданин на Батак и президентът на републиката? Толкова ли са страшни изводите в проекта на Брунбауер и Балева? 

- Доколкото имам представа от самото изследване, което наистина е твърде специализирано, Фили, то се опитва да погледне от нов ъгъл на исторически събития и факти, свързани с епизода от Априлското въстание, известен като “Баташкото клане”. Авторите не отричат, както сега се опитват да внушат мнозина, че клането е факт. Като използват интердисциплинарен подход обаче те стигат до тезата, че клането е следствие не от масовото включване на батачани в Априлското въстание, а по-скоро въстанието е използвано като повод да бъдат те изклани от помаците в околните села заради съществуването на чисто местни, социални и икономически конфликти.

Авторите смятат също – и се опитват да докажат - че клането се превръща в част от българската митология, свързана с Априлското въстание, едва през 1892 година и че впоследствие поколения наред е използвано от различни политици за насаждане на етническа и религиозна омраза.

В случая за мен е не просто трудно, а напълно невъзможно да отсъдя прави ли са Брунбауер и Балева в техните заключения или не. Във всеки случай, не виждам нищо страшно, което да следва от техните изводи, дори и да са прави. Страшното, което виждам обаче, е на първо място в това, че мнозина, които също като мен не разполагат с необходимите дълбоки познания в историческата наука и нейния инструментариум, с лека ръка се произнасят по темата, като безапелационно осъждат авторите и твърдят, че проектът им е антибългарски и обслужва чужди интереси. Нещо повече, те правят това на базата на представата, която имат за Априлското въстание от учебниците по история в малките класове, учебници, които не само по комунистическите времена, а и досега са пълни с неточности, предпоставени или напълно измислени тези, както и с откровени фалшификации на историята, направени най-вече в името на патриотичното възпитание.

Още по-страшното е, че по същия начин – с обикновено заклеймяване, а не с обосновани исторически аргументи - подхождат към темата и някои водещи или поне твърде публично известни историци. Имам предвид например шефа на Националния исторически музей Божидар Димитров и Шефа на Института по история към Българската академия на науките професор Георги Марков. Те и двамата се опитаха да придадат на скандала европейски измерения – Димитров като заяви, че авторите на проучването всъщност отричат холокоста, защото според него баташкото клане е български холокост, а Марков – като разви тезата, че чрез подобни изследвания едва ли не самият Европейски съюз се опитва да наложи това, от което се нуждае - “забравяне” и “размиване” на старите конфликти, с цел да не влияе отрицателно на новите реалности. Разбира се, в този случай трябва да се има предвид факта, че споменатите двама учени са колкото известни историци, толкова и нереализирани политици и вероятно това има значение, би казал някой.

Но обратният вариант също е налице. Президентът Георги Първанов, който пък е успешен политик, но нереализиран историк, също реагира така, сякаш историческото му образование се свежда само до учебника за трето отделение. Или може би така, както той смята, че мисли и желае неговия електорат, което е по-вероятния случай. 

- Всъщност искаш да кажеш, че скандалът до голяма степен е раздухан от чисто политически интереси? 

- Ами като вземем предвид, че началото му почти съвпадна с откриването на кампанията за избор на депутати в Европейския парламент и като погледнем кои политици се възползват най-пряко от спекулациите с темата, не може да не стигне човек до този извод. Още повече, както стана ясно, статия за самото проучване на Балева и Брунбауер и неговите резултати е публикувана преди повече от една година във вестник “Култура” и оттогава досега тя е предизвикала цифром и словом един, при това настина твърде специализиран отзвук. И сега изведнъж – скандал. Тъй наречените патриотично настроени среди вкупом се загрижиха за историческата истина.

Цялата история предизвика и някои изключително екстравагантни реакции.

Как иначе, без да се прескачат границите на добрия тон, би могло да се окачестви например предложението на партия Атака да бъдат приети промени в Наказателния кодекс, според които “проповядването на антидемократична идеология, която поставя под съмнение или се опитва да опровергае по какъвто и да е начин геноцида над българите в исторически обитаваните от тях земи по време на турското робство, да бъде наказвано с лишаване от свобода от една до пет години или с глоба от 5 до 50 хиляди лева”.

Още по-интересна информация обаче излезе откъм средите на бившите специални служби. Цвятко Цветков, бивш главен секретар на МВР, още по-бивш служител на Държавна сигурност и понастоящем член на Висшия съвет на Българската социалистическа партия обяви, че между 1975 и 85-та година българската Държавна сигурност е разработвала професор Стефан Трьобст заради неговите антибългарски и промакедонски позиции. Оказа се, че Стефан Трьобст е един от рецензентите на проекта на Улф Брунбауер и Мартина Балева и по този начин очевидно продължава своята целенасочена антибългарска дейност.

Цвятко Цветков се опита да вкара случая в тезата “колко са героични бившите български специални служби и как сега са несправедливо обвинявани, а пък те ето каква патриотична дейност са вършили”, макар да не каза нищо по въпроса по какъв точно начин е ставало разработването на един германски професор.  

Например за мен, а вероятно и за цялата българска общественост, би било любопитно да разбера дали смелите български разузнавачи с риск на живота си са се ровили по прашните горни стелажи на някои немски книжарници, за да се докопат до скъпоценните трудове на професора и после нощем, с голяма лупа и българо-немски речник в ръка, са превеждали под юргана, на светлината на фенерче, открития скъпоценния текст. Или просто са  следили човека цели десет години от бирария в бирария, за да впишат в досието му, че е един морално разложен човек.

Интересно би било също да се разбере колко пари на данъкоплатците са похарчени през тези десет години на самоотвержена партиотична дейност от съответните служби и каква е реалната полза от това. Освен че – както каза Цвятко Цветков – “налице са достатъчно материали, които говорят за спекулиции на германския професор по македонския въпрос и по някои други етнически въпроси на Балканите”.  

- Пламен, а как реагира българската научна общност по този случай..... 

- Аз вече споменах имената на някои хора от научните среди, които реагираха повече като политици с очевидни интереси, отколкото като учени. Подобни реакции имаше и още сред хората, които са не просто учени, а и заемат някакви административни постове. Например председателят на БАН – академик Юхновски, забрани провеждането на предвидената за 18 май конференция, на която трябваше официално да бъде представено пред научната общност изследването на Улф Брунбауер и Мартина Балева.

В същото време обаче – за радост – намериха се и редица достойни хора от научните среди, включително историци, които, въпреки несъгласието си с някои от техните заключения по конкретната тема за баташкото клане, защитиха правото на своите колеги да работят спокойно и без намеса на политически аргументи, страсти и фактори.

"Обявяваме се срещу политическата цензура и административния натиск върху свободния научен дебат, наложени от държавните институции и академичните ръководства. Не приемаме съществуването на монопол върху историческата "истина", най-малко на такава “истина”, която прикрива груба манипулация с политически намерения", декларираха голяма група учени в своя петиция. Те започнаха и подписка в защита на правото на научна свобода.

Разбира се, за да е кръгът пълен, съществува и обратна подписка, макар че нейните автори не си признават да искат ограничения на научната свобода изобщо, а само в частност за конкретния българо-немски проект. А пък иначе свободомислещият професор по политически науки Драгомир Драганов по този повод призова българския народ да не купува никакви уреди от немската марка Бош, защото.....въпросния спорен проект се финансира от немската фондация “Роберт Бош”. Един призив, който очевидно има повече връзка с шаманизма, отколкото с политическите науки – дори и тези, изучавани в България.   

14.12.2007 

/Фили/ Във вторник българският Парламент прие Закона за Държавната агенция за национална сигурност. Агенцията се създава по идея на премиера Сергей Станишев и предвижда обединяването в обща структура на три от досега съществуващите самостоятелно или към различни ведомства служби – Националната служба сигурност, Финансовото разузнаване от състава на Министерството на финансите и Военното контраразузнаване от състава на Министерството на отбраната.

Като основни функции на новата Държавна агенция за национална сигурност се предвиждат борбата с тероризма и справянето с корупцията по високите етажи на властта. Службата ще има правото да събира информация по всички възможни канали, включително и чрез използване на специални разузнавателни средства, както и достъп до информационните масиви на Министерството на вътрешните работи. Тя ще може да извършва и арести за срок от 24 часа.

Законът за новата Държавна агенция за национална сигурност влиза в сила от 1 януари 2008-ма година. До края на януари - от президента по предложение на премиера - трябва да бъде назначен нейният председател, а до края на март трябва да е приключило преназначаването на съответните служители и ДАНС да започне реално да действа.

Създаването на новата структура за национална сигурност предизвика сериозни полемики, включително разгорешени парламентарни дебати. Лансирана първоначално от премиера като вариант за създаване на своебразно българско ФБР, с оформянето на закона тя започна да се сравнява - най-вече от опозицията, но също и от коментатори и граждански структури - по-скоро с въстановяване в някаква степен на бившата Държавна сигурност от мрачните времена на комунизма.

Основания за това дават не само заложените в закона доста широки правомощия за служителите на ДАНС, не само механизмите за назначаване на ръководител на службата и начините за ползване на събраната от нея информация, но и ограничените възможности за граждански и най-вече парламентарен контрол върху  дейността и.

Съществуват съмнения също, че ДАНС на практика до голяма степен ще дублира дейността на основни звена от Министерството на вътрешните работи и това ще доведе до противопоставяне, а оттам и неефективност в работата и на двете ведомства. 

- Пламен, по време на парламентарните дебати във вторник лидерът на ДСБ Иван Костов каза, че със създаването на Държавната агенция за национална сигурност България, най-бедната страна в Европейския съюз, на практика ще издържа две вътрешни министерства. Той определи ДАНС като “безполезна агенция”. Доколко основателно изглежда това негово мнение? 

- Сещам се веднага за Нийл Робъртсън, Фили. Той е австралиец, който напоследък е сред елита в един от традиционните британски спортове – снукър. Снукърът се играе на билярдна маса с шест джоба, като в играта участват петнадесет червени и шест други топки с различни цветове. Всички те се удрят с една бяла топка, като трябва да се вкарват в джобовете по определен ред. Бялата топка е напълно достатъчна, за да се реализират целите на играта.

Сега да си представим, че докато Нийл Робъртсън играе мач за световна титла, някой пусне на масата втора бяла топка. Каквито и правила да се въведат по този повод, сблъскванията между двете бели топки са неизбежни и това със сигурност ще доведе до объркване и хаос, на практика до невъзможност играта да се играе. То напълно ще я обезсмисли.

Позволих си това сравнително дълго отклонение, Фили, за да илюстрирам възможността да се реализират най-крайните съмнения по отношение дейността на ДАНС – да се стигне дотам нейните служители и служителите на МВР да започнат игрички, или дори съвсем сериозни игри, един срещу друг. Това включва, както припомни и депутата от СДС Йордан Бакалов, възможността в определени моменти те да започнат да се избиват един друг по невнимание или съвсем целенасочено, вместо да се занимават с основната си работа – борбата с престъпността във всичките и форми.

Този потенциал е заложен в самия закон за създаването на новата служба по много начини.

От една страна това е припокриването на функции, тъй като ДАНС има правомощията да извършва не само чисто контраразузнавателни, но и типично полицейски акции. От друга страна това са недобре регламентираните въпроси за споделянето на информация между двете ведомства. И от трета страна – неяснотите, свързани със законовото изясняване и регламентиране на такива абстрактни понятия като “национална сигурност”. Или по-скоро със законовото им неизясняване – което означава, че на практика по субективна воля всичко може да бъде поставено под етикета “предмет на националната сигурност”.

Това е също както по времето на комунизма например в журналистиката можеше да бъде цензуриран всеки текст и всяка дума, точно защото нямаше закон за цензурата, който да регламентира ясни правила. 

- А защо бе допуснато законът да се приеме в такъв вид? 

- Не са много ясни задкулисните движения, които се извършваха по времето на подготовка и гласуване на законопроекта, затова е трудно да се отговори на този въпрос.

Например стана известно, че редица депутати от мнозинството, включително от основната управляваща Българска социалистическа партия, имат сериозни възражения и критики към закона. Тези техни критики обаче останаха само в кулоарите на Парламента, а когато се стигна до гласуване, те очевидно реализираха представата си за партийна дисциплина и подкрепиха закона масово.

Стигна се дотам например, че Татяна Дончева, която е известна като един от най-отявлените вътрешни критици в БСП, като депутат, който се противопоставя включително на действията и позициите на президента Георги Първанов, сега изведнъж се оказа един от най-силните защитници на закона за ДАНС. Дори в онази негова част, която на практика предоставя непредвидени от Конституцията допълнителни правомощия на президента, като му дава правото да назначава председателя на агенцията.

Мнозинството от управляващата тройна коалиция се противопостави също на едно от най-важните предложения на опозицията, свързано с възможностите за контрол над дейността на Държавната агенция за национална сигурност. Това беше предложението създаващата се за тази цел специална парламентарна комисия да бъде изградена не на квотен, а на паритетен принцип между управляващи и опозиция, като председателят на комисията задължително да бъде представител на опозицията. Това бе виждане, което наскоро застъпиха и експерти по време на един граждански форум – семинара “Риск монитор”. Това бе позиция, която споделя и най-голямата извънпарламентарна опозиционна сила в страната – партията ГЕРБ на столичния кмет Бойко Борисов.

Мнозинството я отхвърли, като не прояви в случая дори естествен рефлекс за самозащита, защото нали след време, когато се смени управлението и представителите на същото това мнозинство станат малцинство, те няма да се чувстват никак удобно без въпросните механизми за контрол в ръцете си. 

- Вероятно точно липсата на реални механизми за контрол подклажда най-вече съмненията, че новата агенция, вместо в българско ФБР, може да се превърне в нещо като дубльор на българската Държавна сигурност..... 

- Така е, макар че това не е единственото основание за подобни съмнения. Оказа се например, че не бе прието и друго предложение на парламентарната опозиция – на работа в агенцията да не бъдат назначавани хора, свързани със структурите на  бившата Държавна сигурност. Така се отваря възможност онези от бившите служители на ДС, които през последните години не успяха да намерят топло място в бизнеса или политиката, сега да го намерят в ДАНС. И като казвам топло място имам предвид наистина топло място - както от гледна точка на невижданите за български държавни служители условия на труд, така и като многобройни допълнителни привилегии, които законът предвижда за служителите в агенцията. А съвсем немаловажни в този смисъл са също информационните и властовите възможности, до които бившите ченгета отново ще имат достъп.

Нещо повече. Законът предвижда възможност служителите на Държавната агенция за национална сигурност да могат да се кандидатират за всякакви изборни длъжности в държавата, като при това мястото им в агенцията ще се пази за времето, докато изтече мандата им. Тази възможност не важи единствено ако те бъдат избрани за президент или вицепрезидент на страната, но утехата от това е малка.

Съвсем спокойно можем да си представим например в недалечно бъдеще ситуация, при която цялото правителство, от премиера, та чак до министъра на младежта и спорта, се състои изцяло от представители на ДАНС. Това би означавало не една специална служба да бъде поставена в услуга на партията-държава, както беше по времето на комунизма с Държавна сигурност, а обратно – държавата да бъде поставена в услуга на една специална служба, да се превърне в неин придатък. Това би бил толкова огромен парадокс за едно демократично общество, че е трудно човек дори да си го представи. И в същото време е напълно възможно той да се случи, при това с нищо няма да противоречи на закона в този му вид.

И ако сега отново се върнем към играта на снукър, която започнахме в началото, Фили, това означава всички топки на масата да станат бели и с тях да има право да играе само един играч. Така нашият приятел, австралиецът Нийл Робъртсън, лесно може да стане световен шампион. Само че аз не съм сигурен дали той изобщо би се съгласил да играе такава игра, защото в нея няма никакъв смисъл.

Още повече когато нещата опират не до някаква си игра, а до обществения живот, липсата на смисъл е твърде опасно нещо. И определено застрашава националната сигурност.          

09.03.2007 

/Фили/ Въпреки че България вече е пълноправен член на Европейския съюз, съществуват, а понякога на различни нива и открито се изразяват съмнения по отношение реалната готовност на българското общество, включително политическата класа в страната, да мисли и действа по европейски правила и критерии. Това са съмнения, които засягат не толкова формалната страна на присъединяването, съдържаща изисквания за постигане на определени икономически и политически стандарти, а се отнасят до самата основна тъкан или другояче казано - до духа на публичния български живот. Колкото и относителни да са споменатите европейски правила, а още повече критериите, те все пак присъстват като неделима част от общата история на европейските демокрации и проекциите им ясно личат в начина, по който самият Европейски съюз функционира в момента. Главните механизми, на които той се основава, са постигане на съгласие чрез диалог и широк обществен дебат по основните теми.

 Именно липсата на нагласа за водене на диалог, за чуване, а не просто изслушване на противното мнение, както и способността да се формулират и провеждат истински сериозни обществени дебати, са елементите, които карат някои наблюдатели да са скептични и да казват, че не е достатъчно да се обуят европейски обувки и да се облекат европейски дрехи, за да стане човек  европеец.

Днес във второ поредно предаване на радио SBS с нашия политически коментатор от София Пламен Асенов се спираме на въпроса кои са необходимите, но непроведени дебати в българското общество през тези седемнадесет години на прехода от тоталитарна към демократична система и особено през последните десет от тях, когато се динамизираха отношенията с Европейския съюз.

Миналият петък стигнахме до липсващия в България дебат за разширяването на Евросъюза и по-специално  - по въпроса за присъединяването на Турция. 

- Пламен, ти спомена, че дебатът за присъединяването на Турция би могъл да се възприеме особено болезнено в България. Това ли е причината той да не се случва? 

- Сигурно, Фили, ако въпросът се разгледа от някаква народопсихологическа гледна точка, може и така да се окаже – примерно, българите все още ги боли от тъй нареченото петстотингодишно турско робство и колективното подсъзнание изтласква всеки въпрос, свързан с Турция, някъде надълбоко в народната душа.

Чисто политически погледнато обаче ситуацията е подобна на тази около дебата за отношенията с Русия. Опозицията се опитва да го предизвиква понякога, но управляващите не искат и ако някой ги попита директно, отговарят уклончиво.

Те са уклончиви, защото темата не им е удобна и то от няколко аспекта. Първият е, че може би българските политици наистина се страхуват от разгаряне на националистически страсти вътре в страната покрай един такъв дебат. Вторият – че  вероятно не са твърде добре ориентирани в детайлите на общия европейски политически живот и се опасяват като млада страна-член на съюза да не сбъркат. Въпроса за присъединяването на Турция е доста сложен и различните европейски държави имат разнопосочни гледища по него. В този случай възможността България наистина да се набърка там, където атовете се ритат, не изглежда особено привлекателна за сегашния управляващ екип, който и без това се чувства малко самотен по европейските приеми.

И третият аспект е пряко следствие от втория, но на практика отваря една нова, самостоятелна тема за дебат. Това е фактът, че ако има страна, която най-много държи на приобщаването на Турция към Европейския съюз, това са Съединените щати.

Тук вече нещата се сплитат в наистина труден за разсичане възел. Защото, както е известно, редица страни от Евросъюза проявяват сдържаност по отношение на задълбочаване на партньорството със Щатите. Някои дори не биха приели турското членство само заради това, че американците лобират за него. Има и такива като Полша пък, които, въпреки че са сред най-проамерикански настроените държави в съюза, не искат да се допуска Турция по други свои съображения. И така нататък. Специално от гледна точка на сега управляващия в България екип пък въпросът за отношенията със Съединените щати е пряко свързан и с въпроса за отношенията с Русия. Затова - къде е мястото на България, каква е българската позиция в този сложен възел, в момента не може да се каже по никакъв начин, защото по темата просто не се говори.  

- И все пак има ли индикации за това? 

- Засега правителството на Сергей Станишев с активната помощ на президента Георги Първанов се опитват да балансират двустранните отношения със САЩ, без обаче изобщо да изразяват мнение за развитието на Европа като едно блюдо от везните на презокеанския баланс. Те допуснаха например разполагането на американски тренировъчни бази на територията на страната, като изядоха за това оглушителен шамар от руския президент Владимир Путин. От друга страна – напоследък много интензивно са се впуснали да предоставят на руснаците силни икономически позиции в ключови сфери като енергетиката, нещо, на което американците не възразяват, поне не публично и грубо. Така или иначе, ако не бъде притисната до стената от някакви обстоятелства, малко вероятно изглежда управляващата в момента левица доброволно да даде по-ясна информация за политическата си визия по въпроса. Още по-малко вероятно изглежда тя да е сходна повече с визията на страни като Полша и Великобритания, които се застъпват за силно сътрудничество със Щатите, отколкото на страни като Франция, в които антиамериканските нагласи са традиционни.  

- Като спомена конкретно някои европейски страни, искам да те попитам - обсъждат ли се в България например възможни по-близки партньорства в рамките на Европейския съюз, които да подпомогнат постигането на специфичните български политически интереси или приоритети по основни въпроси? 

- Може би някъде по коридорите на Външно министерство или в президентството да се обсъждат подобни теми, но засега те също са извън общественото внимание и политиците сякаш нямат нужда да преценят какви са нагласите по тях. Ясно е обаче, че на полския пример, който се свързва със заемане на повече или по-малко активна, но при всички случаи категорична и ясна позиция по основни вътрешни и външни за евросъюза въпроси, в България не се гледа с особено добро око. Такова държане неизбежно напомня за един от последните съвети, който преди години бившият диктатор Тодор Живков отправи към българската политическа класа, като по повод перестройката в тогавашния Съветски съюз каза, че България трябва да се сниши, докато бурята отмине. Друг е въпроса доколко в новите условия, в които се намира страната, този съвет е наистина приложим и полезен. 

- Пламен, като говорим за тези нереализирани дебати в България, досега постоянно засягаме външнополитически теми. А какви са чисто вътрешните измерения на въпроса?    

- Мисля, Фили, че поне два от незасегнатите или поне недокрай реализирани разговори в самото българско гражданско общество са ясни за всички. Те са свързани с темата за освобождаване от зависимостите на миналото и включват пълното отваряне на архивите на бившата Държавна сигурност и разкриване на разрушителната роля, която комунистическото управление изигра спрямо принципите и устоите на цялото българско общество. Частичните стъпки за разкрития в тази посока, които се правят и в момента, поне за моя лична изненада не водят да сериозни промени в нагласите и мисленето на хората. Манипулациите със живота и съдбата на мнозина, които станаха известни от поне досега отворените досиета, или пък фактите, изнесени напоследък от вестник “Труд”, за невероятното по мащаби облагодетелстване на комунистическата върхушка за сметка на “обикновените” българи, не станаха повод за преосмисляне и освобождаване от миналото. Тук отново се връщаме към темата за апатията, обхванала по една или друга причина българското обществено мнение, особено през последните седем-осем години.