Опитвам  да си представя какво е на Главната улица. Панаир. Усмихнатите млади хора тръгнали за никъде; отегчените от принудителното седене вкъщи майки с бебета; избягалите от контролното по химия тийнейджъри. Модните задимени кафенета, в които се споделят съкровени тайни. Влюбените улици със стотици целувани жени. Обърканите мъже, които разбират, че ще стават бащи и изглеждат глуповато, но по сладкия начин. Един шарен град, който с гръм и трясък излиза от зимната си деменция. Сякаш никога не е дишал и обичал и сега има да наваксва. Пулсът му бие със страшна сила. Точно както сърцето ми, когато мисля за новия живот вътре в мен.

Тази вечер тя е прекрасна.
Прищипала е небрежно част от косата си с невидима шнола, като нарочно е оставила няколко кичура  да обрамчат продълговатото и лице. Носи огромни обеци, които се залюшват всеки път щом плисне смеха си срещу мен.

Говори разпалено през цялото време. Спира само за да отпие от виното, а пръстите и елегантно преливат в прозирността на чашата.
Лакомо преглъщам хапките щастие и я гледам. В паузите си поемам дълбоко дъх като след гмуркане. Искам да и кажа "знам за какво говориш", като в глупавата реклама на Колдрекс. Но си мълча и се намествам по-близо до нея.  
Вади мобилния от чантата си и ми показва снимка на чернокос симпатяга.
Хубав е. Христовата възраст му придава чар и някаква суровост.

Мъжете на тази възраст приличат на онези плетеници от думи, които не можеш да прочетеш по нормалния начин. Трябва да ги погледнеш под определен ъгъл и да присвиеш леко очи, за да разгадаеш закодираното послание. И пак няма гаранция, че ще успееш. Преминали са през мелницата на много любовни битки и са изградили защитен рефлекс за оцеляване.

Поръчваме още вино и продължаваме да бъбрим.
Разказва за плановете им за посрещане на Нова година навън, в шикозен хотел, подправени от пикантната мисъл за срещата с приятелите му на които трябва да направи добро впечатление. “Просто бъди естествена”-чувам се да казвам и веднага разбирам безсмислието на думите си.

Как да бъдеш себе си с толкова химия в кръвта? Коктейл от ендорфини, от който полудяваш, качва те в небесата и едновременно те кара да гориш като в седмия кръг на Ада. Можеш да бъдеш фаталната кучка, будуващата нощем неврастеничка, пияната след първата чаша глупачка, но не и рационално мислещо същество. Не и това. Няма нужда.

Защото началото винаги е дразнещо нетърпеливо като хлапе по Коледа, алчно като иманяр намерил съкровище. Началото се ръководи от инстинкти, диви и препускащи. Късчета натурално щастие, без правила и хирургична намеса.

Прибираме се. Замаяна съм и малко ми се спи, а тя продължава да разказва.
Лека нощ, прекрасна! Макар че, едва ли...

Мразя чадъри. Когато вали никога нямам чадър подръка.  И дори нямам романтична история, свързана с чадър. Най-ненужната вещ. Ако прикапва леко, няма защо да се крия, не съм от захар. Ако ме настигне порой, ще се сгуша под козирката на някой вход и тихо ще съзерцавам танца на умиращите капки в локвите вода. Лебедовата им песен. Ако ми се върви под дъжда, ще си сложа качулка.

Купих си това палто точно заради качулката. Голяма ескимоска качулка, поръбена с пухкави косми, които гъделичкат носа ми. Големите качулки са ми слабост още от времето когато даваха "Тримата мускетари". Придворните дами носеха разкошни наметала с огромни качулки. После в техникума си купих черно вълнено палто тип пелерина точно с такава качулка. Струваше ми няколко стипендии.

Интересно е  да си с качулка на главата, различно. Има някаква мистичност, която перфектно си импонира с дъждовното време. Стеснява хоризонта, като  лишава от периферно зрение, но отваря друга врата с чудовищни размери. Рисувам дървета, измислям къщи, творя хора без усилия,  само с едно намигане. Струва ми се, че е истинско,  усещам как пулсира и диша. 

Най-обикновено замайване, което ще изчезне веднага, щом спре да вали. Тогава ще отметна назад моята качулка и ще отворя широко очи за добрия стар свят.

Ето го и моето поетично късметче, като искам да вметна,че потъмнените думички аз съм си ги измислила. Това е идеята на играта. Много е забавно и зарибително. :)

Мили мой,

Не прочете ли в сънищата си?
Там писмо ти оставих.Все ще те срещам на разсъмване, уж че случайно

Вечно скитащ се вятърът и той
шепне моите думи.

боса радост в очите ми,
тъй ми е писано, гоня следите ти.

Хехе, чак и смисъл има!

Обаждат се, за да те поканят на рожден ден и крадеш от обедната си почивка, за да не пропуснеш тренировка. Заклещваш се между две коли и отстрани изглежда сякаш някой те е спуснал отгоре с кран.

Почти на косъм пукаш гумата, до болка опряна в бордюра. Разкарваш напразно любимия, който си зарязва работата и хуква като един  рицар в бляскави доспехи да те спасява, макар че не е имало нужда от подобна грижа.

После, въпреки идиотската ти постъпка, ти пожелава хубав ден и те изпраща с усмивка. А на теб ти идва да го задушиш от целувки още тук, на улицата.                    И го правиш.

След това по обратния път към службата няма задръстване и всички светофари светят зелено. И е топло, топло.

Понеделник ли казахте? :)

Царица

Принцу не придётся краснеть за вас перед высшим обществом, потому что вы – истинная Царица. Помните, как у Пушкина: «Правду молвить, молодица уж и впрямь была царица: высока, стройна, бела, и умом и всем взяла...» С такими данными, вы сможете управлять королевством, даже без помощи этого самого Принца. Вам любое царство будет маловато, будь то карьера или единоличное обладание мужчиной.Вам важен престиж и внешний облик, которые скрывают ваши истинные переживания и внутренний мир. Люди не всегда воспринимают вас именно такой, какая вы есть. Они откликаются только на ваши внешние резкость и холодность. А о том, что в душе вы «белая и пушистая» знают только самые-самые близкие. А может, не стоит всегда скрывать свои истинные чувства?

Пройти тест "Какая вы принцесса?"

Хм, оказва се, че нещо съм позабравила руския. Все пак с малко усилия успях да направя теста и излезе, че не само съм принцеса, ами направо царица.

Отивам да си премеря короната. :P

Почти полунощ е. Градската градина пустее.
Няколко двойки влюбени използват услужливото прикритие на нощта за изследователски цели.
Групичка табладжии, скупчени около улична лампа, лекуват старческото си безсъние.
Дърветата съпричастно ги наблюдават и си шушукат нещо, развълнувани от хладния полъх на вятъра.
От колко време не сме вървели така?
Сънени, цветята ни се усмихват и пак се сгушват едно в друго.
Отнякъде се чува флейта. Мелодията е лека, приказна.
Плавно смекчава очертанията на самотните пейки.
За къде бяхме тръгнали?

Започнах да работя по един разказ, случка, която ми се е запечатала в главата. Не храня големи надежди, да видим какво ще излезе. Някой да помогне с идея за благозвучно женско турско име? Както и да е.

В понеделник ходих на аеробика на друго място, не както обикновено. Не беше зле, раздвижих се след две седмици пауза.
На връщане минах да пазаря така, както си бях по време на тренировката, по клин и маратонки. Хвърлих в кошницата пакет замразена сьомга, картофена салата и кофичка кисело мляко, а касиерката тръгна да слага рибата в отделна торба. Казвам и че няма нужда и че искам всичко в една чантичка, а тя пак напъва "ама рибата омирисва!" Айде да видим сега кой е по-инат!  Усещам как хората на опашката почват да нервничат и да ме гледат въпросително "тая сега какво се прави на интересна?!", плащам набързо, грабвам торбето и се изстрелвам от магазина.

Вчера пък, къде ми е бил акълът не знам, забравих си ключовете за вкъщи в аптеката. Установих липсата им пред входната врата и след кратък размисъл, съпроводен с бурен сърцетуп и пресмятане броя врати, чийто брави ще трябва да се сменят, се сетих, че в обедната почивка ги вадих, за да отключа на доставчика.
И въобще...на който му е къс акъла, са му дълги краката!

И днес и вчера, между впрочем както и много дни назад,  last.fm върти изцяло музика, сходна с тази на Enigma.

Днес чета в "Медитация Изкуството на екстаза, Ошо" :" Суфи дервишите са използвали като техника, като сред­ство, танца. Ако се потопиш в танца, не може да продължиш да си интелектуален, защото танцът е нещо трудно. За него е нужно цялото ти същество. И задължително настъпва един момент, в който танцът се превръща в несъзнателен. Колкото е по-жизнен, по-енергичен, колкото повече си в него, толкова по-малко участие взема разумът. В един момент няма да танцуваш, а танцът ще те е завладял, ще те е поел."

При аеробиката, която си е вид танц, много енергичен и изтощителен, изпадам в нещо като транс. Преставам да мисля рационално и се отдавам само на удоволствието от движенията на тялото. Това, предполагам, се случва след като престана да мисля кое движение след кое следва и целия процес става механичен. Тогава идва насладата от танца. Най-интересното е, че въпреки тежката умора, след приключване на тренировката усещам огромно удовлетворение и съм пълна с енергия.

Това си е моят начин да медитирам, ще се радвам да разбера дали и вие се опитвате някак да достигнете нирвана. :)

И да вали цяла нощ, монотонно и равноделно.

И миризмата на дъжд и рохка земя да нахлува на глътки през прозореца.

Да ме облива на струи прохладния аромат на този толкова дълго чакан дъжд.

Като милувка от суров любим. Като шепот от далечна пролетност.

Като маяк във тъмна бездна есенна. 

Ще съм заспала може би, но в съня си ще вдъхвам неповторимата свежест на всяка капка.

Всяка капка ще измива зачатъците на тленност и ще ми носи безсмъртие.  

Аз ще съм в капката, която се стича по стъблото и попива дълбоко в земята.

Дълбоко, много дълбоко.

"I feel something falling from the sky
I'm so sad I made the angels cry."

Край реката, в гостоприемната прохлада на ореховата сянка, тази пеперуда ме намери. Разходи се хубавичко върху мен, сякаш изследваше новозавзета територия и ме нагъделичка безпардонно с пипалцата си. Изглежда и беше страшно удобно върху ръката ми, защото никак не бързаше да си ходи. Само пърхаше кокетно с крилца, като че ли осъзнаваше по някакъв тайнствен начин своята неповторима очарователност. И точно когато си помислих, че искам да остане при мен завинаги, тя отлетя...

А имам за какво да пиша-теми колкото щеш, направо с лопата да ги ринеш! Като се започне от срещата ми наживо вчера с Веси след 6 месечна пауза и сладката раздумка, която си организирахме вечерта, премине се през нейните патила при прехвърлянето и в Италия и мистериозното изчезване на целия багаж и се стигне до уникалната и усмивка, с която разказваше за всичките си преживелици по пътя до България. (Да си напомня за Коледа вместо подарък, да си пожелая позитивно мислене!) Ние пък с Мона се оплакахме  със зверска мускулна треска(поне аз де), поради интензивните тренировки на които ни подлага инструкторката ни по аеробика, заради предстоящия й отпуск. Щом и тя (треньорката) изрева, че едвам ходи, значи работата е сериозна.

Мислех също така да напиша един пост за дамската чанта и нейното съдържание, стигащо до абсурдни величини понякога. И хоп, опит да се попари вдъхновението ми още в зародиш с информацията, че публикация на тази тема има. Парирах веднага  източника в типично блогерски стил с репликата  "Аз не претендирам за оригиналност", но някак си ми се отщя да пиша на тази тема. Не че не мога да предложа особено виждане по въпроса, но темата някак си не можа да отприщи в мен творческа енергия за изкачване на нов литературен Еверест. ;)

Теми за писане винаги ще има, дори и ако трябва да ги изсмуквам от кутрето на лявата си ръка. По-важно е желанието, меракът, ищахът дори да се пише. Засега е налице, не знам докога... Хм, тази нощница е вече за пране!