Галактиката-от-Боклуци « WordPress.com Tag Feed

Искаш ли..?

diversamente — Fri, 22 Aug 2008 19:46:35 +0000

Как го направи?
Защо го направи?
Знаеш, не това искам..
А какво искам?
Теб искам..
Ти искаш ли ме?

22.08. 2008

Писмо

diversamente — Wed, 30 Jul 2008 05:04:42 +0000

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
                 с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
                по Филипините,
по едрите звезди
              над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
                     полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
        в доброто
                  и в човека,
в романтиката,
              в празните
                        копнежи?
Ти помниш ли как
               някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
             Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
         и молеха пощада.
А бяхме млади,
            бяхме толкоз млади!...
И после... после
               някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
         разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
        и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
                  тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...
А там –
високо във небето,
               чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                 като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
                 всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
           своя
              слепоочник.
То злобата в сърцето
                   трансформира
в една борба,
           която
                днес
                    клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
              над Фамагуста,
и радостта
         помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
                 припява
                        и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
          празните
              химери...
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                      тъмен,
да, нашто
        ярко
           слънце
                ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
         опърли най-подире.
Не ще проклинам,
              няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                   ще се умира.
Но да умреш, когато
                  се отърсва
земята
     от отровната си
                   плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
           да, това е песен!

Никола Вапцаров - Песен (Моторни песни)
На Саламандъра, който тъкмо полетя, и бе ударен в крилото..

от Другата страна на огледалото

diversamente — Sun, 27 Jul 2008 20:09:29 +0000

Приятелстовото е винаги Ревност, не внимание или търпимост.
Приятелството е Суета и Самодоволство.
Себелюбие и Властност.
Обида и Престъпление.
Приятелството е Нетърпение и Омраза.
То е винаги да изискваш прошка.
То е винаги Лъжи и никога искреност.
То е да си готов да накараш другия да изтърпи Всичко.
Приятелството е вечно Съревнование.
Приятелството е Гордост и Предрасъдъци.
Приятелството е всеки път да Нараняваш.
То е да плетеш Паяжина, в която другият да се задуши.
То е да Откраднеш най-близките му хора.
То е да Изпревариш "гаджето" му.
То е да опиташ да Вземеш забивката му.
То е да си толкова конкретен, и все пак Неточен.

Приятелството е Краят на запознанството.
Приятелството е Главоболието след купон.
Приятелството е когато трябва да създадеш живота си отново.
Когато трябва да излезеш от Мрежата.
Когато трябва да се върнеш в Реалността.
Когато започнеш да виждаш неша, които не си си и представял.
Когато започнеш да се питаш неща, за които не си и помислял.
Като
Трябваше ли да напиша "приятелство" с главно П?

diversamente — Fri, 25 Jul 2008 06:17:55 +0000

Ние сме волни, красиви птици без криле.. Но не е важно какво си, а как си станал такъв. Колкото и нежни да са гълъбите, тъжно е да си гълъб. И още по-тъжно е да спреш да бъдеш гълъб. Колкото и красиви да са мимозите, тъжно е да си такова цвете. Или да не си. Не се оплитай в мимозите, котките, гълъбите, жиците... Благодаря, че ми помогна да разбера това. ГГГ

May I call you Anna-Maria?

diversamente — Thu, 19 Jun 2008 18:25:56 +0000

Слънце ли грее,
дъжд ли вали,
вятър ли вее,
бели мъгли,
сняг ли навява
преспи
тъга...
Анна ми дава
свойта ръка -

вървиме ние двамата:
аз - малкия,
тя - голямата,
пет пари не даваме -
приказки си съчиняваме...

Стефан Цанев "Малка приказка за това как се родиха тези приказки"
из "Анини приказки"

P.S.

diversamente — Thu, 22 May 2008 18:59:09 +0000

-А мен? Обичаш ли ме?
-Да...

Обичам те, колкото и да те мразя. ^^

3..2..1...снимаме!

diversamente — Wed, 21 May 2008 18:56:24 +0000

Първа сцена Герой 1 и Героиня 1:
Герой 1: Обичам те!
Героиня 1: Обичам те!

Втора сцена Герой 1 и Героиня 2:
Герой 1: Обичам те!
Героиня 2: И аз теб!

Трета сцена Герой 1 и Героиня 3:
Герой 1: Обичам те!
Героиня 3: Обичай ме!

Четвърта сцена Герой 1 и Героиня 4:
Герой 1: Обичам те!
Героиня 4: Добре

Пета сцена Герой 1 и Героиня 5:
Герой 1: Обичам те!
Героиня 5: Да бе, да

Шеста сцена Герой 1 и Героиня 6:
Герой 1: Обичам те!
Героиня 6: Аре се ебем?

Седма сцена: Няма; свършиха героините; целта на филма е постигната

Питър Пан И Аз или Детската Истина

diversamente — Wed, 09 Apr 2008 19:54:21 +0000

"Quick as thought he snatched a knife from Hook's belt and was about to drive it home, when he saw that he was higher up the rock than his foe. It would not have been fighting fair. He gave the pirate a hand to help him up.
It was then that Hook bit him.
Not the pain of this but its unfairness was that dazed Peter.It made him quite helpless. He could only stare, horrified. Every child is affected thus the first time he is treated unfairly. All he thinks he has a right to when he comes to you to be yours is fairness. After you have been unfair to him he will love you again, but will never afterwards be quite the same boy. No one ever gets over the first unfairness; no one exept Peter. He often met it, but he always forgot it. I suppose that was the real difference between him and all the rest.
So when he met it now it was like the first time; and he could just stare, helpless. Twice the iron hand clawed him."
"Peter Pan" by J. M. Barrie

Гадно е да разочароваш дете Гадно е да не знаеш, че човекът срещу теб е дете Гадно е да не знаеш, че ще го нараниш Гадно е да не ти пука Но най-гадното е ти да си това разочаровано дете А другият да не знае и да не му пука А когато забравиш и простиш, някой друг да те разочарова отново
Едно дете би жертвало много неща, за да не нарани останалите, дори и да не са никои за него Едно дете би подтиснало чувствата си, ако знае, че пречат на другиго Един възрастен би наранил останалите, за да не жертва каквото и да е Един възрастен би пречил всекиму ако така пожелае Един възрастен би лъгал, би се преструвал Би разбил детските илюзии, не защото има нужда от това, не защото неговите мечти са по-красиви, по-силни Просто защото може А детето не може да помръдне, като зайче, заслепено от фарове Гледа невярващо, безпомощно И има само два изхода Да забрави, колкото се може по-бързо (и скоро отново да бъде наранено) Или да порасне...и да започне на свой ред да наранява другите Защото, ако остане дете, то ще бъде наранявания Питър Пан прощава, той забравя всичко Но аз не съм Питър Пан И да не икам, ще трябва да порасна И по-добре до тогава да ме нараняват колкото се може по-малко Започвам да порасвам Няма да се интересувам от чуждите чувства Когато мога да взема нещо, ще го взимам Когато мога да наранявам, ще го правя Защото ще бъда възрастна А Питър Пан е дете

Гледачката на кафе

diversamente — Fri, 07 Mar 2008 21:33:31 +0000

Ето я отново На масата до моята На стола до мен Пред червения ресторант Зад колоната на пощата Нисичка, с големи очи, вечно усмихната Вечно щастлива Не е като другите гледачки, които виждат и предричат само лошо Те са тъжни, носейки чуждите беди А тя предрича красивите неща И винаги познава затова е красива не само отвън, но и отвътре

-Тази година ще се влюбиш -Хаха Не, не искам Стига де -Ще се влюбиш Очевидно е

-Три лица В триъгълник си -В триъгълник съм...

Долината на Дракона

diversamente — Sat, 23 Feb 2008 22:43:11 +0000

Драконът се разположи пред пещерата си Изпъна тяло и размаха опашка…

Като всеки Дракон, Пазител на Съкровище, и този е покрит с огнено-червени люспи, които отразяват с неописуем блясък слънчевите лъчи Ако се опитам да го опиша, може би ще успея, може би и ще си представите долината, осветена в кърваво-ррубинен цвят, всяка скала предаваща на съседната топлината, отразена от огромния Дракон Сигурно, без дори да се тормозя да ви разказвам, виждате и небето, черно като…като бурно черно небе (или като много силно кафе с оцветител), заредено с гнева на гръмотевична буря, която с часове е вилняла над други долини, но тук силата на страховитото влечуго я е спряло Светкавиците злобно шибат облаците, но не смеят да се доближат до земята, там пази Пазителят на Съкровището

Но не, всъщност картинката е съвсем различна Люспите на Дракона не отразяват топлината Все пак, знаете, топлина не може да се отрази – нито слънчева, нито душевна, нито каквато и да е, само светлина А светлината втора употреба е студена, лицемерна и зла Скалите не я обичат Не си я предават една на друга от ентусиазъм, а просто за да се отърват от нея Но не успяват Драконът пази Съкровището на входа на пещерата си, красивият му цвят привлича слънчевите лъчи….а всичко около него трябва да се задоволи с нереалния рубинен блясък Нереалният рубинен блясък, който ослепява дори гранитните очи наоколо Казва се “безчувствен като камък”, но това мнение за скалите е много погрешно Те усещат енергията около себе си, поглъщат я, запомнят я, изживяват я отново, превръщат чуждата в своя, водят свой собствен живот А Драконите ги убиват Обгръщайки ги в светлина от лъжа, те спират притока им на чувства, превръщат ги в мъртви купчини от атоми…. и по-лошо Превръщат ги в лицемери, егоисти Никакво усещане не може да съществува покрай един Дракон Дори гняв и омраза Затова и небето не е каквото си го представихте Всъщност е сиво, не студеното оловно сиво, не, този цвят е красив Небето над Долината на Дракона е мъртво, с леко покривало от безжизнени облаци, също толкова мъртви, колкото Съкровището

Да, такава е гледката през деня Няма какво да се види, няма какво да се чуе Само една малка змия се плъзга наоколо Безшумно, опитваща се да не наруши гробната тишина Никой и нищо не я забелязва Драконът е прекалено зает да се грижи за Съкровището си, скалите се къпят под струите на лицемерната светлина, облаците са картинки над долината…

Слънцето се скрива зад далечните планини Огромният “гущер” се прибира в пещерата си Здрачава се съвсем Подухва хладен ветрец Отнася праха и безвремието, довява живот Гранитите си спомнят какво е да чувстваш, да обичаш и мразиш Долината на Дракона е вече съвсем различно място, напълно противоположен свят Студеният въздух се раздвижва, носи шепота на земята, преразказва историите на камъните Огрени от наивната светлина на звездите, те стават също толкова наивни и щастливи, забравят деня и заживяват нощта Но през нощта….змиите спят Малкото влечуго не вижда този нов свят То спи и в летаргията си сънува мъртвата долина А около него се разнасят приказките на събудената земя

На сутринта слънцето отново изгрява Драконът излиза и застава на пост пред пещерата си Долината заспива Нищо не се помръдва наоколо Само дребната змия се приплъзва сред гранитите Отвратена от това място, тя бърза да го напусне Драконът обръща глава да я погледне и отново отправя поглед към Съкровището – малка златна кутийка, в която пази сърцето си…