Но всъщност смисъл във всичко това имаше. Целта бавно започна да се избистря в замъгленото от недоспиване съзнание. Теснолинейката! Индианското влакче! Наречете го както щете, но този тип влакове в червената книга на изчезващите видове носят един особен чар, някакъв положителен заряд, който те кара да се чувстваш безгрижен и развълнуван или развълнувано безгрижен... Не знам...

У нас има вече само една такава линия. Маршрутът й започва от град Септември и завършва в село Добринище.Започва да се строи през далечната 1921 г., когато започва работата по построяването на “жепейката” от тогавашните селища Сарамбей (Септември) до Лъджене (днес квартал на Велинград). Другата съществувал до скоро теснолинеен железен път е стигал до Оряхово. Но все пак принципът ”трошете, чупете, всичко е държавно” е лайтмотив в живота на не един и двама българи в нашата страна, преди дори да узнаят какво означава тази дума от рекламата на Кока-кола Лайт. Но млъкни сърце...

Возейки се в колата по магистралата от София към отправната точка на моето пътешествие, в главата ми кънти една маршова соцпесничка на име “Пожарът на бунта гори”. Понеже в нея се пееше нещо за септемврийците, тя беше моят постоянен съпровод в едночасовото състезание с тунингованите пазарджишки голфове на широкия път.

Не очаквах да се случи нищо интересно. Представях си деня като поредния опит за бягство от столичното еднообразно многообразие. В София, където въпреки наличието на огромно количество хора, възможностите за забавления и интензивния живот, всичко добива някакви сивкави краски и започва да те натоварва психически. Но дори и напускането на големия град за определен период от време не носи достатъчно удовлетворение. Тогава осъзнавам, че причината е в начина ми на живот и никой освен мене не може да промени това.

И когато пристигнах с киселата си физиономия на гара Септември, веднага в мене нещо трепна. Вече беше се изсипала тълпа от петдесетина фотографи, а прииждаха и още. Всички бяха потребители на един сайт за артфотография и спонтанно във форума им се появила идеята да организират пленер с едно пътуване с ретро-влакче на БДЖ. И почти нямало човек, който да не иска да дойде. Знаех, че ще срещна през този ден много хора, чиято страст е фотографията, но винаги съм си представял нещо различно, щом чуя думата любител фотограф. Това бяха хора, всеки от които носеше със себе си апарат с обектив, дълъг минимум една педя.

При вида на толкова “аматьори” в началото дори ме досрамя да извадя от чантата на врата ми моята скромна видеокамера. Но постепенно, потопен в приятната атмосфера фотосуетата, където всеки се опитваше да щракне по-добре от другите реновирания полския парен локомотив от 1941 г., започнах все повече да кипя от желание да се включа в суматохата. Направих го и сякаш снимките оставаха запечатани не само на мемъри-картата на камерата, но и директно се впиваха в някоя от мозъчните ми гънки с намерението да останат там задълго.

И всред облака от саждите от пращящите в локомотивната пещ въглища разгледах трите произведени преди повече от 80 години вагончета, които бяха готови да накарат своите пътници да почувстват една странна носталгия по време, в което никога не са живели. По едно време локомотивът изсвири гръмко три пъти потегли, съпроводен от гъсти кълба пара.

Влакът бавно пъплеше покрай пътя с характерния си тракащ звук, който беше съпътстван от щракането на десетките фотоапарати около мене. Едва на един ж.п. прелез забелязах обаче с как хората от спрелите коли ни гледаха. Атракцията беше не само за нас пътниците, но и за онези, които ни гледаха отстрани. Рядко можеше да се види физиономия, по която да не можеше да се забележат поне наченки на усмивка. Децата махаха приветствено ръце, макар че в техните анимации подобна странна пуфтяща машина не би се появила измежду звездните рейнджъри и ю-ги-о схватките и те едва ли биха познали без родителска помощ какво е това. Да, отдавна беше преминало времето на една от любимите ми песнички “Черна съм машинка, пускам аз искри”.

Влакчето продължаваше да се движи покрай Чепинската река. Машинистът се хилеше радостен, че са му поверили ценната антика. Той беше облечен със синя рубашка и с нахлупена шапка, на която още блестеше ярка червена звезда, пътеводна за железничарите допреди осемнадесет години. Локомотивът спираше на всеки половин час, за да позволи на фотографите да направят поредната серия на някой елемент от ретро-влака или да заснемат някой детайл от заобикалящия ни планински пейзаж. Слизайки на малките гарички по пътя към Велинград, у мен се засилваше чувството, че часовникът бързо се върти назад. Табелките, написани на френски, паметните плочи на партизаните от отряд “Антон Иванов”, “смесените магазини”, привличащи клиентите си с ярки букви, които образуваха думата “Пивница”... Беше нещо невероятно.

Достигнахме крайната си точка – Велинград – за около два часа. Тук за ретро атмосферата допринесе украсяващия стената на гарата призив към другарите граждани да влагат парите си в ДСК. Слязохме от влака и след поредната фотосесия машинистът вече спокойно можеше да отдели време за себе си да похапне. Но не надениците, които той си носеше в найлонова торбичка бяха интересното, а начинът им на приготвяне. Надениците се разрязваха през средата, нареждаха се на изплакнатата лопата за изгребване на въглища и се пъхаха в локомотивната пещ. Това било стара машинистка традиция.

Време беше за разходка из Велинград. Имах на разположение 3 часа свободно време преди тръгването обратно към изходния пункт. Докато се движех към центъра на града не видях нещо, което да ми хареса от пръв поглед, но пък зърнах няколко неща, които много ме подразниха. Най-неприятното беше да забелязваш навсякъде около тебе изписано името на местните феодали Бееви, които очевидно владеят цялата икономика на града – медии, транспортни фирми, бензиностанциите, дървопреработвателните предприятия. Но това е положението. Върнах се на гарата при моя оазис на душевната наслада и наблюдавах как всеки завърнал се фотограф хващаше апарата си и започваше наново да търси перфектната снимка, която в масовката едва ли щеше да се появи точно в този момент.

Трите часа изтекоха. Трябваше да потеглям. Локомотивът отново изсвири три пъти, за да ни призове към качване. Нямаше как, започнах да крача бавно към вагончето от 26-та година, също както пияната лелка-съдържателка на гаровата тоалетна, която отиваше да пнибере тридесетте стотинки от посетителя на “офиса” й. Пътят на обратно мина без почивки. Всички оживено разговаряха и се хвалеха с направените снимки. Други пък бяха подхванали странни теми като военноезерните сили в Охридското езер на Македония и военноязовирните на Грузия. Но така или иначе денят вече изтичаше, а с това и ретро пътешествието. Локомотивът ни заведе до Септември, изсвири три пъти и спря. Всички слязоха и се отправиха към колите си. Аз също го сторих, макар и с нежелание. Качих се в колата и тръгнах към София.

А утре беше понеделник...

                                  и днес йощ Балкана, щом  буря захваща,                                            

                                  спомня тоз ден бурен, шуми и препраща                                                                    славата му дивна като някой ек                                                                                                  от урва на урва и от век на век!                                                    Скоро в един мрачен и дъждовен следобед се гушнахме и усетихме малките капчици , ръсещи лицата ни докато впивахме страстно устни. Сякаш на този един дъх минаха месеците до лятото. Няма да ги забравя с един прекрасен рожден ден , в който усетих какво е да държиш жена в обятията си и чувствата ти да са споделени. Обичав я и неисках да оставя място на земята, където да не разцъфтят цветята.      Минаха 3 прекрасни години, по - бързо от лятото злочесто, изпълнени с любов, места и случки, за които няма да забравя само ако спомена. Парковете всичките , Перник, Варна и горичките, Кладница и куп рождени дни, аз защо се тъй смрачи Дупница и Нели, двата обира и звездите бели на катастрофата ужасна.                           Не искам да го сторя,                          

                             как да й го обясня,    

                        не искам да се моля,   

                        от болка аз кървя.