За да си разнообразя заниманията започнах да си водя блог, да си гледам facebook акаунта и да ходя пеша - все неща, които пенсионерите от моето поколение с умиление ще правят, докато младите хвърчат из някаква Web 4.0 а ла Том Круз в Minority Report. Изкараха ме плагиат и ми омаловажиха тримесечен труд, заради което ме държа около един ден, след което установих, че всъщност грам не ме ебе за цялата работа и така или иначе човек от американци хубаво не може да очаква.

Като цяло, явно вече съм човек за рециклиране...

Тийнейджъри пушат и пият
41,3% от младежите между 15 и 24 г. са пушачи, а 70 на сто от учениците пият. Тези данни изнесоха от икономическия и социален съвет. Затова експертите съветват родителите да пращат децата си на летни лагери. Така малчуганите ще разпускат сред природата и няма да се отдават на пороци. 14% от децата страдат от диабет, астма, хипертония и други хронични болести, сочи тревожната статистика. Всяко четвърто дете пък въобще не завършва средното си образование.

Винаги много съм се възхищавал на тия смели проучвания, които без особени задръжки проверяват бройката на пушачите и пиячите в гимназиите, след което с особен авторитет констатират, че процента им бил особено висок (почти винаги - над половината пушат, повече от три-четвърти пият, трийсетина процента са и наркомани на всичкото отгоре). Традиция е тези данни, на първо място, да не се интерпретират в особен детайл - така например, ако даден ученик пуши по три цигари на седмица по купони, както общо взето мнозина правят - за единия ефелък или пък за никотиновото удоволствие, или пък е ламя на папирусното дело и пуши по повече от кутия на ден (процент, който е значително по-нисък, па макар и не толкова, колкото би ни се искало). Но като цяло за статистическа точност едва ли имам право да говоря, предвид факта, че никога не съм си играл да проучвам дълбочинно методологията на този тип изследвания, просто резултатите от тях и особено изводите, които се правят, са малко или много в противоречие с впечатлението, с което съм останал аз.

Така например, не виждам какъв е проблема във факта, че 70 процента от хората между 15 и 24 години пият алкохол. Алкохолът, при все интензивните внушения на разни северноамерикански морализатори, не е производство на сатаната и, поне по мои наблюдения, има що-годе благотворно влияние върху лицата на тази възраст, понеже ги прави по-интересни личности като цяло, облагородява им физиономиите. Като цяло, алкохолът е катализатор на младежкото (а и не само) забавление в България - статукво, което не измислено вчера от упадъчните телевизии, компютърни игри и НЕ ДАЙ СИ БОЖЕ ИНТЕРНЕТ, ами си е на място още от времето на същите тези, които сега цъкат възмутено с език и се тюхкат за смъртно застрашения умствен потенциал на нашето поколение.

А идеята пиенето и пушенето да се борят с летни лагери е повече от впечатляващо тъпа - всеки с поне малко опит в направлението ще ви каже, че това са си bona fide запои от сутрин до вечер, след които дори и най-жизнерадостния младеж с дробове като на Ланс Армстронг започва да кашля на умиране.

Друга важна за младото поколение информация обаче ми привлече вниманието и, право да си кажа, ми се стори доста по-атрактивна, понеже поне до сега това явление само бяхме предвиждали, но ето, че и то тихомълком се случи:

Входен тест за детската градина
Хлапета на по две години ще държат входен тест зa детска градина, съобщи зам.-министърът на образованието Кирчо Атанасов.
Малчуганите ще се приемат в дефицитните забавачки, след като стане ясно доколко владеят българския език, могат ли да броят, знаят ли на колко са години, различават ли цветовете. Специални екипи от учители ще следят и дали децата знаят думички на английски, могат ли да рисуват и танцуват. Последните два критерия са направени специално за да могат да се включват ромски деца в забавачките, тъй като те били по-пластични. Двегодишните хлапета ще държат изпити всяка година и ще получават оценки в бележник.

Създаването на меритокрация и измежду четиригодишните е безспорно брилянтно хрумване на МОН - сигурен съм, че практиката на разделяне на най-малките деца по способности горещо се препоръчва от всички видни психолози. Аз самият също имах удоволствието да кандидатствам, само че за училище, в най-ранна детска възраст, понеже принципът на райониране предполагаше да си прекарам първите седем образователни години в "Захари Стоянов" вместо в някоя от по-лъскавите варненски люпилни на велики люде. Отчетливо си спомням, че изпитната комисия мълчеше и ме гледаше странно, докато изпълнявах задачи като например да броя от 6 до 17, от 9 до 26 и от 42 до 35 (последното явно беше със звездичка). Също така трябваше и да разказвам приказки и всячески да впечатлявам изпитната комисия, която се беше заела да отдели най-ярките звезди на седемгодишния интелектуален небосклон от тези, орисани да станат неудачници.

В едно малко по-елитно училище - Руското, една позната дори заучила монолога на Хамлет, след което тамошните изпитващи, които още по-ревностно пазели своя храм на познанието от разни навлеци, успяли с хладни погледи и безизразни физиономии да я уплашат достатъчно, за да откаже тя да каже дори и думичка.

Въвеждането на същите прекрасни процедури и в забавачниците е поредната прекрасна стъпка напред. Сигурен съм, че концепцията за осъществяването на пред- и пост-изпитна далавера дори в най-ниските ешелони на образователната ни система блазни мнозина и с нетърпение очаквам да дойде деня, в който педагожките от разни "елитни" (или още по-добре, "езикови") детски градини умело ще прибират тлъстите пачки на паникьосани амбициозни родители. Директорките на тия институции пък ще дават подробни разяснения за желанието на тяхната детска градина да събере "най-конкурентоспособните" под един покрив. Така или иначе, винаги съм се възмущавал как изобщо се допуска някое дете да влезе в първи клас, без да може да превежда Чосър или Гьоте на прима виста.

Възниква, разбира се, въпросът, щом ние - лежерното поколение, което е кандидатствало само за основно, средно и висше учебно заведение - пием и пушим като изтървани, превръщайки България в аванпост на декаденса, то как бъдещите тринадесетгодишни юпита, които ще имат затъкнати в пояса си по няколко езика и математическите способнонсти на средна ръка гросмайстор, ще успеят да остискат фронта и да не се пропият, пропушат и продрусат като предшествениците си?

Все пак, трябва да отбележа, че поне аз на абитурентската си така и не почувствах обещавания коктейл от емоции, в който тъгата уж трябвало да заема челно място и заради която на изпращането Сульо и Пульо (всъщност по-скоро Суля и Пуля, понеже бяха предимно женски индивиди) ляха та ляха горчиви сълзи. Причината за това, надявам се, не се таи в някаква моя сантиментална непромокаемост. По-скоро абитурентската прилича на точка, която някой е решил да сложи преди края на изречението - не виждам по какъв начин животът ми ще се промени веднага след нея (не ходя на училище от горе-долу една година, изключае някакви редки сценични изяви; в същото време се виждам с приятелите си всеки ден, без да ни е необходимо да търпим даскалска простотия на 40 минутни дози за целта). Няма да видя лицата на някои от тях никога повече, но пък това няма да е понеже жестокият живот ни е разделил или понеже ведрите дни на юношеството са изтекли като пясък в ръцете ни (мога да измисля и още клишета, ама май идеята стана ясна) - ще е понеже не са ми интересни като личности и не виждам смисъл да общувам с тях.

Колкото до идеята за раздялата, която уж е заложена в тия празници в края на май, поне за мене истинска такава ще има чак в края на септември. Тогава, предполагам, цялата ситуация ще е с няколко идеи по-болезнена, но по принцип за 18 години трябва да съм се научил да се подчинявам на съдбата без да роптая, че съм онеправдан - заминаването за чужбина си е лично мой избор и съм готов да си понеса последствия, които сигурно са свързани и с разни сантиментални тегоби. В крайна сметка, промяната е жизнено необходима и и без това ми е писнало до болка както от цялото dolce far niente от последната година, така и от града, страната, пък и, малко или много, от хората в нея, така че да остана би бил по-страшен сценарий.

Във всеки случай, очакваната сълзлива история така и не се реализира. Вместо това моя култов (понеже аз си го харесвам, не щото е много популярен) лаф, че абитуренската е процес, при който се събират едни хора, които по принцип не биха се събрали, на място, на което по принцип не биха отишли, за да се държат по начин, по който по принцип не биха се държали. Цялата подготовка за бала си беше демонстрация къде на финансова мощ, къде на женски прелести, и явно до Великата Вечер™ на всинца им беше писнало от това, та нещата си приличаха на съвсем редовно напиване на хора с повече пари от обичайното. По-фрапантните сцени бяха свързани най-вече с нашето взаимодействие с учителите - подмятахме класния си във въздуха, играхме разните там хора и си приказвахме "На прощаване" с любимата ми преподавателка по литература. Само не разбрах по каква причина всичко това не можеше да стане не в пет-звезден хотел, а в предварително наета вила (както е правено) и не с костюми за по намсиколко стотин лева (виноват, виноват...), а с далеч по-подходящите за топла майска вечер къси гащета и памучни тениски.

Сега, като чета писаното по-нагоре се усещам, че звуча малко като стереотипната вечно недоволна свиня, та вероятно е дошъл момента, в който да отбележа (или по-скоро да се повторя, но тоя път в отделен абзац), че купонът си беше на ниво, че напиването беше от класа и че като цяло си изкарах повече от чудесно - просто не това беше климаксът на пет години съвместно съществуване, който явно всички очакваха.

Хобитата ми са четенето, шаха и безконтролното пиене, което означава, че съм горе-долу толкова уникален, колкото увита във вестник щафета салам. Фактът, че ги подредих по този начин пък предполага някакво желание да се изкарам по-умен, от колкото съм - Фройд би бил в екстаз. (или не)

За блога
Блог платформата не ми е съвсем непозната - преди две години блога Ежедневна простотия, който ежедневно списвах, придоби сериозна популярност и общо взето се почувствах като супернова в родната интернет галактика (галактичка? галактенце?) - бях много ярък и изгаснах достатъчно бързо, за да бъда забравен. Така или иначе, не възнамерявам този блог, на който име още не съм измислил и вероятно никога няма да измисля, да бъде тематичен по какъвто и да било начин - далеч по-забавно ми е да пиша каквото ми е на сърце, когато ми е на сърце, по каквато и да е причина, от колкото да се занимавам с разни вербални финтове, за да привличам и без това слабо заинтересованата публика към своите писаници.