И точно в доста тъмен и почти бурен ден, по Великден, цъфна един амарилис. Червен по Великденски, с бели жилки и огромни цветове.

Христос воскресе, българи!

(Монти Пайтън, "Животът на Брайън", ако някой не знае)

Предстоят няколко почивни дни.

За мен и семейството ми Великден, наистина означава много.

Празнуваме възкресението на Исус Христос. Благодарение на това възкресение за всеки човек има вечен живот в рая. Нужно е само да се покае за греховете си и да повярва, че Исус Христос е Бог, част от Светата троица.

Преди 14 години майка ми получила брошура за Исус Христос от свой ученик . На последната страница имало примерна молитва. Тя се помолила една вечер, за това Бог да се разкрие в живота й. В къщи имахме картина на Исус. Същата вечер моята майка вижда силна светлина да излиза от картината и при допир усетилa топлина. От картината се появява мъжка ръка, която приканва към себе си.

Учен съм да се отнасям със респект към духовните неща. Когато на сутринта с брат ми чухме историята, знаехме, че не е измислица или преувеличение. От тогава семейството ни се опитва да живее според Божиите принципи. Те са записани в Библията.

Християнството не е мъртва религиозност, правила или историческа традиция.

Христос живее днес чрез всеки, който вярва в него. Няма други алтернативи, богове или форми на висш разум. Самият Христос подчертава това  в евангелието на Йоан 14 глава : 6 стих

„ Аз съм пътят и истината и животът; никой не идва при Отец, освен чрез мене.”

Това е същината на празника !

Голяма работа, че от 40 яйца, 16 са се счупили при варене.

Какво от това, че цените на агнешкото и салатите са се повишили с 30 %

Забравят се задръстванията в навечерието на празника.

Всичко избледнява при сравнение с вярата във Всемогъщия Бог.

Нека Възкръсне у Вас всичко добро и христианско!

Ние вече си боядисахме яйцата:) Рано, рано!:)

Пачуъркът е наистина завладяващо хоби, интересен занаят и благодатно изкуство :)

Ето как малко хартия може да се превърне в симпатична Великденска картичка.

Малка, симпатична, уникална и ръчно изработена. Все неща които харесвам.

Тази картичка е изработена за миналия Великден.

Скоро ще покажа и картичките за този.

13.04.2007 

/Пламен/ Отмина най-светлият християнски празник Възкресение Христово или Великден, както е известен по българските земи. Казвам това, защото например по полските земи празникът е известен като Велька ноц или Велика нощ, но тази разлика в случая не е толкова важна. Свещениците във всички църкви изпяха “Христос возкресе из мертвих, смертию смерт поправ”. Хората, стекли се масово в храма, се прекръстиха колкото пъти беше необходимо, чукнаха се с предварително боядисаните червени яйца и, скрито в шепа, се опитаха да отнесат по домовете си пламъчето на духовността, кацнало на върха на тънка свещ.

Не е известно колко от тях наистина успяха. Но по-важният въпрос в случая изглежда е - колко от тях наистина чуха и разбраха смисъла на посланието, особено неговата втора част, онази, в която се казва, че Спасителят се е опитал със смъртта си смъртта да поправи. Да надмогне. Да преодолее.

За мнозина темата е твърде метафизична и вероятно затова те предпочитат да се придържат към простите житейски страни на празника - изяждането на агнеца например, съпроводено с изпиването на определено количество вино, без дори и да подозират, че с тази традиция, която следват, нагазват в едни не по-малко метафизични води. В това няма нищо лошо, защото всеки празник е същество с много лица и всички тези лица трябва да бъдат погледнати. Или да те погледнат.

В Евангелието на Йоан има думи на Христос, които сравнително рядко се цитират, а те са ключ към разбирането на много от събитията тогава и събитията сега. Това е един въпрос към неговите последователи, който звучи като вопъл – “Защо не разбирате моето говорене?”

 Просто и ясно. Нищо метафизично няма в този въпрос – “Защо не разбирате моето говорене?”

Ако трябва да му отговорят, мнозина българи от средното и по-възрастното поколение обикновено търсят обяснение в годините на комунизма, когато въпросите на вярата, които по принцип са метафизични, а също на религията и църквата като обществен феномен и институция, бяха изтласкани в периферията на живота. Тези от по-младото поколение пък намират обяснение в относителната самоизолация на православната църква, която не търси пътеки към душите на хората, а чака те да потърсят пътя към храма. И когато го намерят, им предлага не общуване, а неразбираем от съвременна гледна точка ритуал. 

- Пламен, когато в България се обсъждат религиозни въпроси, покрай другото  често се подчертава ролята на Българската православна църква за оцеляването на националния дух в превратностите на историята. Последните седемнадесет години на преход от комунизъм към нормално, демократично общество, бяха един от примерите за такъв тежък период. Може ли да се каже, че и сега църквата изпълни мисията си да бъде крепител на духа? 

- За съжаление, Фили, вероятно малцина са хората в България, които с чисто сърце биха се подписали под положителен отговор на твоя въпрос. Имаше един момент в последните месеци от времето на комунистическия режим и началото на преходния период, когато изглеждаше, че това може да се случи, че българската църква може да намери в себе си сили да направи няколко неща едновременно. Първо - бързо да очисти и реформира самата себе си, второ – бързо да възстанови скъсаната през годините на комунизма връзка с изоставеното си и обезверено паство и трето – бързо да заговори на езика на съвременната религиозна мисъл, да демонстрира визия за обществен напредък, която да е в съзвучие с модерното развитие на християнската цивилизация. 

- Имаш предвид времената на огромните бдения със свещи по площадите на София, които станаха един от знаците на зараждащата се българска демокрация и които хората все още помнят като символ на надеждата..... 

- Да, само че има и много от тези същите хора, за които онези бдения вече са се превърнали в символ на разочарованието. И до голяма степен с основание, защото на практика нито едно от очакванията не се сбъдна.

Вместо да демонстрира покаяние – най-общо казано - за сътрудничеството си с комунистическия режим, или поне за мълчанието си през годините, което беше своеобразно предателство към самата същност и смисъла на вярата, тогавашното църковно ръководство, начело с патриарх Максим, което е и сегашно ръководство, затъна в разпределяне на църковните имоти и приходите от свещоливници. То отлагаше належащите легитимни избори и използваше това време на отлагане, за да притиска не особено многобройните така или иначе свещенослужители, които се застъпваха за по-сериозни реформи. В резултат се стигна до създаването на тъй наречения алтернативен синод на Пимен, което обаче доведе на практика до още по-големи усложнения, защото допълнително отблъсна хората от църковните дела...... 

- Но все пак, въпреки всички проблеми, хората сякаш масово се завърнаха в храма, църквите в България сега са доста пълни, при това не само на големите празници..... 

- Разбира се, такъв процес има. Само като щрих към твоите думи ще добавя, че аз лично никога няма да забравя онзи твърде натрапчив репортаж по националната телевизия някъде от началото на деветдесетте години, който показа първото официално черкуване на тогавашните най-влиятелни другари Андрей Луканов и Александър Лилов. Не помня само дали това беше преди Българската комунистическа партия, на която те бяха лидери, да се преименува в Българска социалистическа партия или беше след това. Но както и да е.....Та такъв процес наистина има и той е естествен. За политиците е ясно – на тях им е достатъчен ритуала, външната страна на нещата, за да печелят влияние. Но за връщането в храма на тъй наречените обикновени хора имаше няколко различни причини.

Първата вероятно беше – да се вкуси забраненият дотогава плод, да се види що е то религията и какви чак толкова тайни се крият в нея. Втората – и при това по-съществена – защото хората наистина имаха нужда от духовно общуване, от вяра, която да запълни празните приказки от атеистичните времена. От духовна утеха също, защото духовната утеха е необходима на душата дори когато светът наоколо е спокоен, а още повече – когато светът наоколо се разпада.

Храмът обаче не е само сграда, пълна с икони, свещи и неразбираеми ритуали. Успяха ли свещенослужителите да покажат това на всички жадуващи също е въпрос, чиито отговор се намира под много сериозно съмнение. Впечатлението ми е, че хората, имам предвид тези, които не го правят чисто ритуално или показно, си ходят в църквата като място за лично общуване с Бога. А свещениците са доволни просто ако те идват и затова гледат да не им се бъркат много в това лично общуване.  

- Искаш да кажеш, че се реализира онзи библейски израз – срещнаха се и не се познаха..... 

- Да.....Или както преди повече от двадесет години в едно свое стихотворение писа пловдивският поет Петър Анастасов – “С народа сме, но той дали е с нас?” Тогава, въпреки че беше някакъв номенклатурен кадър, този негов стих се отнасяше до комунистическата партия. Сега той спокойно може да се възприеме и като свързан с отношенията между православните християни и православната църква в България. Както и да звучи това. 

- И все пак защо тази скъсана връзка между църква и паство не успя да се възстанови? 

- Причините са много. Споменах вече, че на първо място църквата не успя да се реформира, с което продължава да поддържа недоверието към себе си. Тя проявява, както впрочем е характерно не само за българската, а и за православните църкви изобщо, удивителна липса на гъвкавост по отношение на възможните форми за общуване, контакти, привличане и религиозно образоване на хората.

Втората причина е до голяма степен в ниското ниво на подготовка на самите духовници, особено по-възрастните от тях, които може и да носят много духовни стойности вътре в себе си, но не знаят как да ги предадат на хората, особено на по-младите.

И третата причина е, че църквата сякаш отказва да се занимава и да вземе отношение към глобалните въпроси на съвременния свят, както твърде последователно прави това например католическата църква. Често пъти погрешната позиция е по-добра от липсата на каквато и да било позиция, но това сякаш все още не се осъзнава от представителите на православната църква в България, които сякаш живеят с рефлекса от старите времена – по-добре да мълчим, за да не сбъркаме.

Всъщност това поведение ми напомня за един друг цитат от Евангелието на Йоан, в който Христос казва: “И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”. За съжаление, напомня ми за този цитат, защото ми се струва, че църквата постоянно го забравя, въпреки че постоянно го чете.