Виждам хората, обгърнати в самотата си.
Как бързат със слепите си очи.
Към една лъжа за щастлив живот.
Танцуваме във кръг. Аз и тя.

Стъпвам на ръба. Никой не ме спира.
Обръщам се назад. Прощавай свят.
Няма надежда в теб. Музиката умира.
Защо?

* * *

Дълго търсех сред сивотата едно лице.
Истината в мен. Забравена си от всички.
Мое есенно момиче.
Намирам те тук, във мен.

Докосвам косите ти.
Потъвам в очите ти.
Твоите устни върху моите.
Завинаги.

Усмихваш се.
Викаш ме със смеха си.
Протягаме ръце, за да се докоснат два свята.
Не бягай! Ще те настигна!

Ще бъдем заедно във Синя тишина.
Далеч от този грозен свят.
И никой не ще ни раздели.
Никога вече.

* * *

Аз и ти.
Танцуваме във кръг.
Мое есенно момиче.
Завинаги.

Цял ден Слънцето е бдяло над Земята. Държало е Денят в топлата си прегръдка, радвало е със светлината си Небето. Време е Слънцето да се прибере у дома и да си почине, за да има сили за следващия ден.

Спиш ли, любими?
Спи, не се буди, не напускай омая, сладкия си сън. Аз съм тук, до теб, любими, спи спокойно.
Аз съм тук.

галя косите ти, лицето ти... колко приятно боцка брадата ти, доближавам лицето си до теб, усещаш ли в съня си топлия ми дъх, как гали кожата ти, целувам те по челото, ти си в мислите ми и аз в твойте, целувам те по клепачите, сънувай ме, така както аз те сънувам всяка нощ, устните ми по лицето ти, оставят следи, устните ми върху твойте, нежно, едва докосвам те... обичам те
ръката ми гали тялото ти, колко е топло, обичам топлото, топлото ти тяло, обичам да ме прегръщаш, да те докосвам, но сега спи, обичам те, спи до мен, докосвам те, целувам те по врата, да по твоя врат по който съм направила толкова много смучки, обичам те, целувам раменете ти, миглите ми те докосват, усещаш ли ги или сънуваш пеперуди или как листа или вода по раменете ти те докосва, гали те в съня ти, това съм аз, любов, аз, целувам гърдите ти, сърцето ти, нежно, внимателно за да не те събудя ухапвам кожата ти, слушам как тупти сърцето ти, моето сърце, ритъмът ни, моето сърце в твоите гърди, докосвам сърцето ти, целувам те, обичам те, спи любими, аз ще се сгуша до теб, защото ти си моето слънце, обичам те, обичам ръцете ти, които ме усещат дори в съня ти,
прегръщаш ме и ми прошепваш, обичам те,
нима не си спял любими...

Нощем,
когато цветовете на черешата падат,
листата подгонени от вятърът
се разпръснаха в нея,
като подплашени птици...
търсим се...

Появих се на гарата навреме. Влакът й беше дошъл по разписание, но докато съм се оглеждал за нея, тя е минала покрай мен и скрила. Видях я едва, след като на гарата не остана нито един човек. Тя беше застанала точно зад мен, скръстила ръце и сложила единият си крак пред другия, усмихваща се самодоволно, облегнала се на стената. И пак, както преди, тя стоеше и ме гледаше как вървя към нея. Винаги съм се питал, какво ли мисли в тези моменти.
- Как беше пътуването ? - предварително знаех какво ще ми каже. Тя обожава да пътува. Луда е. Обича да пътува рано сутрин с автобуси и да гледа как слънцето изгрява. Обича да хваща влакове късно вечер и да заспива в тях. Обича да спира коли на стоп само за да може да се запознае с някой. А понякога, просто върви, докато не излезе от града, не стигне до някое поле и не легне в него, за да гледа облаците. Ляга винаги на най-шарените скамейки в парка и гледа небето през клоните на дърветата. А любимото й време е онова, ужасното, когато през пет минути вали и грее слънце. Тя обича вятъра в косите си.
-Беше прекрасно! Невероятно! - само за миг самодоволната й усмивка изчезна. Тя пак беше онова въoдушeвено дете, което е видяло как фокусникът е извадил гълъби от ръкавите си. Започна да подскача около мен, да говори бързо и жестикулира настина много опасно за здравето ми. Такавa си беше - развълнува ли се, трябва много да се постараеш, за да си в крачка с нея. Понякоgа си мисля, че е влюбена в гласа си и изпитва истинско удоволствие да се слуша как разказва нещо или чете.

Обикаляхме цял ден градът. Бях й обещал, че когато пристигне тук, ще й покажа всички красиви места. Носеше фотоапарата си и я виждах как си отбелязва в главата, да се върне тук и да снима някой по някакъв начин. Обичаше да прави снимки, макар, че много рядко ги харесваше. Но това не я спираше да снима. Беше се обадила предварително на всичките си познати и на всеки час и половина имаше среща с някой. Цял ден обикаляхме градът и се срещахме с познатите й. За миг не беше моя, постоянно хвърчеше сред приятелите си. Всичките ми планове за това как ще прекараме денят бяха разбити на пух и прах за отрицателно време. Поне вечерта щеше за малко да е моя - щеше да спи у нас.

- Ако завали, ще си сложа лилавата шапка. - ми беше казала по телефона, преди да пристигне. Нямаше как да завали. Очакваше се слънчево, с лек вятър време. Но тя си беше една аномалия. Мъничка, но все пак аномалия. И затова не се учудих прекалено много, когато изведнъж заваля. Тя се засмя и извади лилавата си шапка, с която, според нея прилича на френски художник експресионист, рисуващ на брега на Реката. А след това застана под дъжда, затвори очи и остави капките да пада по лицето й и да се стичат към брадичката й, от където капеха върху шалът й. Да, тя носеше шал и през лятото, Не дебел зимен… не точно зимния си шал носеше, с който се загръщаше като с пончо, когато й станеше студено.

- Гладна съм… - това беше първото нещо, което ми каза, когато влезе в апартамента ми. - Направи ми палачинки… - прошепна достатъчно ясно, докато се стрелна покрай мен и се залепи на библиотеката ми. Докато й правех палачинки, тя не изгуби интерес към книгите ми. Накрая, когато вече поставях бурканчето със сладко от шипки - любимото й, тя вече си беше избрала книга и четеше от нея.
- Ако искаш я вземи.
- Наистина. - тя се усмихна като малко дете, стана и се доближи до мен, сякаш иска да ме помирише. Очаквах да каже поне едно “благодаря”. Но всъщност не ми трябваше. Само като гледах с какво удоволствие унищожава всичките палачинки, се чувствах възнаграден за труда ми.
- Няма ли да опиташ? - попита ме с пълна уста, преглътна и ми подаде една палачинка. Седнах срещу нея и набързо си изядох палачинката. А след това и още една, и още една, и още една… много вкусни палачинки бях направил…

След това гледахме филм. Или по-точно аз гледах филм, а тя дремеше на рамото ми. Беше станала много рано, за да успее да бъде преди обяд тук. Накрая се опитах да я пренеса до леглото ми, но тя се събуди, измънка, че ще спи на дивана и се остави да я заведа в леглото ми. Съблече се по най-измъчения начин, който някога съм виждал. Поне половин час се бори с блузата си, а чорапите бяха истинско премеждие, едва не се уби, докато не си събуваше дънките. Заспа в мигът, в който главата й докосна възглавницата. Завих я, върнах се да разбера, дали няма да убият най-накрая главния герои, а на вън валеше все по-силно.

Филмът свърши. Апартаментът ми тънеше в мрак. Само една улична лампа осветяваше стаята, в която тя спеше. Реших да погледна как е, преди и аз да си легна. И останах до леглото й, гледайки я как спи. Изведнъж тя се стресна в съня си и се събуди. Понякога, когато спяла, имала чувството, че спира да диша. Сигурно и така се беше случило, защото започна да си поема дълбоко въздух. Отвори очи и погледна право в мен. В първия момент не ме видя, все още блуждаеше в съня си. А после се усмихна смутена. Стояхме и се гледахме мълчаливо. Виждах, как постепенно усмивката й изчезваше, а на нейно място застава едно напълно непознато лице, което ме изучаваше, като изплашено животно. Премигна няколко пъти и отново си беше тя. Сякаш нищо не се е случило. И преди съм виждал подобни вцепенявания. Случвало се е, в един миг да се смее, да е невероятно щастлива и само за миг да се загледа в нещо и да стане съвършено тъжна.
-Легни до мен. - ми каза, отново усмихвайки се. Нищо не й отговорих. На свой ред я изучавах, но без този неин страх. - Легни до мен, обичам, когато усещам, че си до мен… чувствам се… спокойна…
Тогава легнах до нея. Тя не ми даде да се завия, а се уви още по-плътно с одеялото. Обърна се към мен и се сви на кълбо. Главата й беше до гърдите ми и знаех, че сега е с широко отворени очи и се опитва да запомни този миг и разбере всичките си усещания. Знаех, че след малко ще ги затвори и ще издаде онзи, характерен за нея звук, който издаваше, винаги когато беше доволна. Казваше, че неволно го издава. Знаех всичко това, нищо, че лицето й беше скрито от косата й. Всъщност косата й беше едва ли не навсякъде. Изчакаш дишането й да се успокой и да заспи и отместих всички непокорни и своенравни кичури коса от лицето й.

Тогава, в този миг, я видях за първи път, такава, каквато беше. Не онова щастливо дете, което реагира на света, все едно го вижда за първи път. Не беше онази самоуверена жена - мъжеубийца, на каквато се правеше, която знае как да постига целите си. Не беше изгубеното облаче, носещо се накъдето вее вятъра. Беше себе си. Едно дете-жена, имащо нужда от закрила и сигурност, което се страхува от бурята навън. Което имаше нужда някой да бъде до нея, докато спи, за да я пази от кошмарите. Обичах я повече от всичко. И ме болеше, че тя ме обича, но не така, а както би обичала по- големият си брат, който я закриля. Прегърнах я силно, тя въздъхна в съня си и затворих очи. Навън бурята се усилваше.

Следващите дни минавах по главната улица. Следобедите прекарвах на терасата ми, пиейки чай и наблюдавайки го. Две седмици по- късно любопитството ми надделя и аз реших да отида при него.
Застанах до него, облягайки се на дървото. Той рисуваше оградата с бръшляна.
- Какво рисуваш ? – сякаш не знаех. Но все някак трябваше да започна разговорът ни. Сега, когато си спомням този момент, си мисля, че нямаше нужда да говорим. Да казваме каквото и да било. Думите просто не са били от значение. Както и имената ни. Така и не научих името му. Както и той моето. Не ме беше попитал, а аз го наричах Клауд. Той нямаше нищо против това, макар и да го намираше за безсмислено.

* * *

Наричах го Клауд, защото, винаги когато бяхме заедно гледахме облаците. А и неговата мечта беше да го докосне. Протягаше ръка към тях и се опитваше да ги хване.
- Ако се научиш да летиш, ще можеш да ги докоснеш.
- Някой ден ще се науча.
Тогава не исках да вярвам, че този ден наистина ще дойде. Денят, в който Клауд ще напусне живота ми. Знаех, че това ще се случи, както той е знаел, че ще отида при него. И просто е чакал, това да се случи. Чакал е да събера смелост.

Макар и да знаех, не можах да се подготвя. Едва ли някога бих могла. Дори денят не беше по- различен от другите. С нищо не ми подсказваше, никакъв знак, че ще сбъдне най- големият ми страх. Както стояхме един до друг, той дори не се обърна към мен, когато заговори :
- Аз ще тръгвам. – Нямаше смисъл да го питам къде ще отива. Много добре знаех. Той искаше да се научи да лети. Да докосне облаците. А аз не можех да го науча на това.
- Може ли да дойда с теб ?
- Не.
- Защо… - не исках да плача. Той така и не ми отговори. Само стоеше до мен, мълчеше и гледаше към облаците. Не издържах на мълчанието. Така и не се научих, че думите не винаги са от значение. Дори в повечето случай е по- добре да не се говори.
– Аз… няма да те забравя. Винаги ще те пазя в сърцето си. –гласът ми трепереше. Не смеех да го погледна, защото се страхувах, че ще заплача. А Клауд стана и застана пред мен. Държеше една от рисунките си. Подаде ми я и аз я взех.

А след това той се обърна и тръгна по пътечката.
Без да ми каже нищо.
Дори и едно “Довиждане”.

* * *

Минаха няколко дни. Аз още не бях погледнала какво представляваше
рисунката. Единственото което правих, беше да стоя на терасата и да гледам дървото. Може би още не осъзнавах напълно, че Клауд е напуснал живота ми. Осъзнах това, чак когато отсякоха дървото, под което се срещахме. А на негово място сложиха една лампа.
Бързо реших проблема с натрапващата й се светлина. Сложих си по – плътни пердета. И вече не ми пречеше. Но дори след това не можех да спя както трябва. В една от тези безсънни нощи, забелязах как един лъч от светлината на лампата беше успях да премине през пролуката между двете пердета. И той осветяваше рисунката на Клауд, която бях оставила на масичката до леглото.
Станах и взех рисунката му. И на светлината на лампата, на тънкият й лъч аз видях какво ми беше оставил той.
Беше ми нарисувал една поляна. Не каква да е, а тази, за която му бях разказвала много пъти. Една поляна, в измислена от мен гора, в която му обещавах, че някой ден ще го заведа. А в единият ъгъл на рисунката беше написал с много ситни букви “Благодаря ти, че ми позволи да се разходя в твоята Гора…”.

На една пейка в Градския парк едно момиче слушаше музика. И гледаше в земята. Няколко измъчени от борба за живот плевелa се протягаха към слънцето. Една смачкана хартия не се оставяше лекият вятър да я отмести от мястото й. И затова само се мърдаше напред- назад.

Въпреки музиката тя чу гласът му. Въпреки, че гледаше в земята видя ръката му, протегната към нея. Въпреки, че се беше затворила в своя си свят, тя усети, как той внезапно се беше появил в живота й.

- Ти ме питаше как се плаче. – продължи той.
- Съжалявам, но не мисля, че се познаваме. – отвърна му тя, без дори да го погледне. Той се засмя и тя чак сега се реши да вдигне очи към него.
- И мен си забравила, нали ? Не само, че не си спомняш как се плаче, но дори мен не си спомняш. А някога ми обещаваше, че няма да ме забравиш… че винаги ще ме пазиш в сърцето си. – той сложи протегната си ръка на гърдите си, точно там, където се намираше сърцето му.

Не беше важно.
Нито пък съдбоносно.
Това, че погледите им се срещнаха.
Така или иначе това щеше да се случи.
Зелените му очи отправиха своето си предизвикателство.
А нейните с цвят на кафе го приеха.
И това стана, преди още те да го осъзнаят.

- Знаеш ли… как мога да плача отново ? – попита го тя. А тя се казваше Никол. Но това не е толкова важно. Нито това, че той се наричаше Клауд. Имената им нямаха значение.
- Знам. Ела с мен. – той отново й подаде ръката си. А тя я прие. Подаде му своята. И тръгнаха. През дърветата. Към една поляна, която само те знаеха къде се намира.

- Облаците са красиви… - започна той, след като легнаха на меката трева. – Ето, виж този прилича на…
- Прилича на дракон. – довърши тя. Засмяха се. И спомените започнаха да се промъкват изпод сенките на дърветата. – Имаше ли смисъл да идвам при теб ?
- Не… никога не е имало.
- Но аз отидох. Но тогава беше различно. Тогава твоето любимо дърво беше на мястото си. Знаеш ли, малко след като си тръгна го отсякоха. За да сложат на негово място една лампа. Изобщо нямаше смисъл в това. Само ми пречеше вечер да спя спокойно.
- Наистина ли лампата беше виновна ?
- Не точно... Ти си тръгна така внезапно. И изгревите вече не бяха същите.
- Нито залезите.
- Научи ли се да летиш?
- Да.
- И какво е усещането ?
- По - красиво от всичките ми мечти...
- Разкажи ми.

А на поляната заваля дъжд. Тих, пролетен дъжд.

- Защо си тъжна ?
- Не съм.
- Виж, природата плаче вместо теб.
- Това е глупавата ирония на живота.
- Защо си тъжна ?
- Защото те обичам, но не съм и никога не съм била влюбена в теб. Какво е да си влюбен ?
- Не мога да ти кажа. Това е нещо, което не може да бъде разказано в приказка. Нито обяснено в стихове. Ако не го разбереш сама, никога няма да разбереш и любимите си стихове за любовта.
- Аз ги разбирам !
- Не… не ги разбираш.
- Какво знаеш ти… толкова време те нямаше… аз вече не съм същото наивно дете.
- Знам как можеш да плачеш отново. И знам, че си същото наивно дете. Ела с мен...

Беше важно.
Може би съдбоносно.
Това, че тя този път го последва.

А на поляната валеше.