Според версията на филма „Вчера" думата произлиза от израза sans noblesse.

Според авторитетен речник - от наименованието за обущар в жаргона на Кеймбриджкия университет: един обущар решил да се прави на благородник и започнал и за себе си да прави такива обувки, каквито правел за благородниците - белким го вземат за благородник. И в двата случая идеята е една съща: да се правиш на това, което не си или което не ти е присъщо. Или да носиш обувки, които ти правят мазоли по краката, но ги носиш само защото някой твой авторитет ги носи.

Предлагам заедно да се направим на Теофраст и опишем кои са тези обувки за хората на науката.

Явор Дачков и Валентин Вацев подеха по ТВ7 много интересна тема във връзка с откриващия се музей на леля/баба Ванга с претенции да стане Баба Ванга. И изобщо по повод явлението „българска пророчица" и окултизма в България. Подписвам се под всяка дума, която Валентин Вацев каза по тази тема, характеризирайки разпространението на този култ. Особено под сентенциално звучащото „Европа има Сартър и Хайдегер, а България - Нора Ананиева и Нешка Робева".

Аз искам само да добавя нещо, което В. Вацев умишлено или неволно пропусна.

Началото на 70-те години на 20. век се характеризира с приемането на Тодор-Живковата конституция, която стана основа за изграждане по същество на деспотство от източен тип в България. Вече забравих на кой конгрес Тодор Живков стана и генерален секретар на БКП, което утвърди окончателно абсолютната му власт. Вицът за правешкия болярин Живко имаше своите реални основания в действителността, както е с всеки читав виц.

Така че явлението „Людмила Живкова" всъщност не беше никаква аномалия, а пълна закономерност. Тогава хора като Светлин Русев и Александър Фол получиха своя златен шанс. Тогава се опита умиращата комунистическа идеология да бъде заменена с тържествата около 1300 години от създаването на българската държава. Малшанс - в апогея на тържествата почина Людмила Живкова. Ако не беше починала, щеше да ми е любопитно докъде може да стигне всичко това. Без нея - изроди се в т. нар. „възродителен процес".

Всеки деспот - това е известно - се нуждае от своя пророк, който да легитимира неговата власт и който да изпълнява ролята на народен глас. Когато Римската република започва да се превръща в парламентарна монархия и монарсите започват да си служат с евфемизма "император" ("върховен главнокомандващ" по съвременному), всеки кандидат-монарх започва да има вземане-даване с оракула я в Делфи, я в Куме. По същество България след 1971 г. бе почнала да се превръща в източно деспотство и затова целият партиен елит бързаше да се допита - къде явно, къде тайно - до баба Ванга. А тя беше чудна за такава роля, най-малкото с това, че не цепеше никому басма - поне публично. И беше проводник - както се изразяват Илф и Петров - на „шаячната правда".

Как е било непублично - не зная.

Носталгията на Светлин Русев, Нешка Робева и С-ие по баба Ванга и по тези времена изобщо е обяснима - те се чувстваха прекрасно в условията на Тодор-Живковия източен деспотизъм с неговото кастово разделение на обществото (активните борци против капитализЪма и фашизЪма в тогавашните условия бяха нещо като камарата на лордове в Обединеното кралство; дори удостояването им със званието АБПФК твърде напомняше на посвещаването в рицарски сан от страна на британския монарх), като се мъчеха да направят от Тодор Живков просветен монарх. А когато в крайна сметка той не се превърна в просветен монарх (възродителният процес беше най-яркото доказателство за това), му спретнаха дворцов преврат и го свалиха от власт. Но не отчетоха кой всъщност е Андрей Луканов и на какво е способен той.
Това е.

Аз твърдя, че нашата отличителна черта като българи е мимикрията, без да имам намерение да обиждам нито себе си, нито своите сънародници. Смятам, че мимикрията е нашето най-добро качество, защото ни прави добри посредници. За съжаление, твърде рядко (за да не кажа “никога”) ние умеем да се възползваме от това свое качество, за да просперираме (за разлика от евреите например, които са другият мимикриращ народ, но те го правят по-зле от нас поради юдаизма). Умеем да използваме това свое качество само за да оцеляваме.

Има ли емпирични данни, които подкрепят това мое твърдение?

Борис Христов (българин по рождение и българин като самоидентификация) направи световна оперна кариера, защото беше по-добър Борис Годунов от Фьодор Шаляпин (руснак) и защото беше по-добър от Шаляпин в западноевропейския оперен репортоар. Един от албумите на Борис Христов, издаден от EMI, носи многозначителното заглавие Boris Christoff: Tzar e re (Борис Христов: цар и крал). И наистина: на оперната сцена (а май и в живота) той беше перфектен руски цар и перфектен испански крал.

Трупата на Софийската опера нееднократно беше канена навън, защото беше еднакво добра както в руския (и дори по-добра от оперната трупа на Балшой театър), така и в западноевропейския репертоар.

Преди години българката Райна Кабаиванска беше обявена от Италия за перфектната италианка не само заради оперните й успехи. За сметка на това светът винаги мислеше за оперната прима Мария Калас преди всичко като за ексцентрична гъркиня, “оплела” в своите мрежи най-напред индустриалеца Менигини, а след това дори и самия Онасис. Един факт, който като че ли опровергава изходната теза: с цел мимикрия Мария Калас промени истинското си фамилно име от Калагориопулос на Калас; нещо, което не направиха нито Борис Христов, нито Гяуров, нито Кабаиванска. В случая с Мария Калас обаче става въпрос за повърхнинна мимикрия и за дълбинна не-мимикрия. За десерт оставям случая с Камелия Тодорова. От момента, в който тя се преобрази в Кеми Тодороу, говореше зле на български, а когато отново се преобрази в Камелия Тодорова, заговори отново на чист български.

Общо взето няма българин с чисто съдебно досие, който – излизайки навън – да не е успял успешно да се впише в местния пейзаж и не само да не е загинал от глад, но дори да го смятат там (а не тук у нас) за преуспял.

На второ място идва леснината, с която българинът усвоява чужди езици. Моят колега В.А., родом от място, известно със своя характерен диалект, идвайки в София, вече беше успял да изчисти всичко диалектно от своя говор и не проявяваше характерния билингвизъм офrциално – домашно. По-късно беше успял сериозно да впечатли англичаните с английския си, сътворявайки каламбур, за който и те на са се били сетили: на въпрос от тяхна страна каква е неговата оценка за един техен проект, той им отговоря: It’s UK!

Често обясняват този факт с това, че българският не е световен и волю-неволю българинът е принуден да се учи да употребява чужди езици, ако иска да успее. Но има твърде много езици, които не са световни, но техните носители не научават толкова лесно да си служат с международните.

На трето място българинът с леснина сменя религии и разсъждава върху проблеми от вида на следния: коя религия е по-изгодна за нас.

На четвърто място: българинът беше привидно добър поданик на българските царе, добър поданик на султана, добър поданик на съветската империя и по този начин успя да запази това, което всъщност го интересува най-много: себе си, дома си, семейството си и рода си. В този смисъл за българина в по-голяма степен (отколкото за британеца) е верен изразът Моят дом е моята крепост, защото въобще не е ясно за околните какво наистина той си мисли в дома си и какво точно се случва след прага на къщата му.

Дано наистина ви свърши работа.

ВОДЕЩ: В “12 плюс 3” – минутите с нашия редовен консултант по въпросите на българския език доц. д-р Борислав Георгиев. Добър ден, доц. Георгиев.

Б.Г.: Добър ден,…Добър ден, уважаеми госпожи, госпожици и господа. През уикенда думата “народ” - една от възловите думи в нашето културно и политическо пространство, както и нейните производни като “народен”, се реактуализираха. Съюзът на демократичните сили идентифицира себе си на 13-та си конференция като “народна партия”, а някои вестници писаха, че бившият министър-председател и бившият лидер на СДС Иван Костов се отказва от народа. До приемането на сега действащата конституция България беше “народна република”. След 1990 г. много неща, които бяха “народни”, станаха “национални”. Например Народният дворец на културата стана “Национален дворец на културата”, но Народният театър си е все още “Народен театър”. В политическото говорене думата “народ” започна да се употребява като контекстов антоним на “общество от граждани” и едно от обвиненията срещу сегашния министър-председател от страна на политическите му опоненти е, че иска да обърне процеса и да превърне все още оформящото се у нас гражданско общество отново в народ, т.е. в маса.

ВОДЕЩ: Има ли основания за такова противопоставяне между народ и гражданско общество в политическото говорене?

Б.Г.: Другояче зададен, въпросът би изглеждал така: има ли основание да смятаме, че думите “народ”, “тълпа” и “маса” (в смисъл на “хорска, човешка маса”) са синоними. В електронния архив на Института за български език направих справка какви регистрирани употреби има на думата “народ” във функцията на подлог, т.е. като вършител на действие, като активна или инициираща страна в някакво действие. Разбиран по този начин, народът по-скоро става синоним на “общество от граждани”, а не на множество от хора, обединени от общ език, вяра и територия. Когато разглеждах извадения материал, разбрах, че правилният въпрос всъщност е “Какво обикновено прави народът според българина” поне според данните от български словоупотреби.

ВОДЕЩ: И така какво прави обикновено народът според езиковите данни?

Б.Г.: Народът преди всичко казва. Казва мъдрости. Цитирането на народните мъдрости обикновено се въвежда с израза “както казва народът”. Със своя вроден демократизъм – казва един друг пример - народът не гледа с добро око на привилегированите класи, на титлите, ордените и униформите. Народът жертва всичко – гласи трети. Доста често също така народът ликува, но и гладува. Народът също така страда, запасява се, губи вяра, очаква, но също така яде, пие и се весели. Една от основните дейности на народа е да “откърмя”: откърмил е хайдути, храбри поборници, народни будители, интелигенция, партизани. Народът също така мечтае. Според някои народът се налива, но също така народът се раздвижва, бунтува се, вдига се обикновено на въстание или на бунт. И разбира се винаги народът храбро защитава независимостта на България, а за да се предпази от беди народът, ханът бил убиван - обикновено бил удушаван с въже.

ВОДЕЩ: А какъв обикновено е народът?

Б.Г.: Народът е още патриархален и живее наивно в своя бит, в нравите, обичаите и вярванията си - неговото национално съзнание не отива по-далеч от това чувство – това е цитат. Друг цитат: народът ни е още твърде прост.Други твърдения обикновено са, че народът е уморен от нещо конкретно, а не изобщо уморен, че народът е изтерзан както изобщо, така и в частност от нещо, казва се, че народът е жесток като дете и, разбира се, библейски звучащият постулат, че народът е вечен.

ВОДЕЩ: А добрува ли народът?

Б.Г.: Той добрува винаги в желателна модалност: казва се народът да добрува, народът ни да заживее достойно. Няма в нашия архив случай, в който народът добрува и живее достойно. Разбира се, в този архив не е включена партийната преса в периода от 1944 до 1990 г.

ВОДЕЩ: Какъв е изводът от този колаж от изречения, който направихте въз основа на данните на електронния архив на българския език?

Б.Г.: Изводът е, че народът е не само жесток като дете, но си е и едно дете, за което непрекъснато се полагат грижи. Нашата идеята за народ рязко се различава от съвременната идея за гражданското общество, в което всеки сам е отговорен за това как ще протече животът му. Тоест наистина има основание да определим като контекстови антоними “народ” и “общество от граждани”.

ВОДЕЩ: Благодаря Ви, доцент Георгиев.

©Борислав Георгиев. Всички права запазени!

Б. Г.: Добър ден,… Добър ден, уважаеми госпожи, госпожици  господа. Често можем да срещнем написано или изречено следното съждение: Българинът може и да е недодялан, но е хитър и практичен. Докато квалификациите “недодялан” и “практичен” са по-скоро ясни, не така стои въпросът с квалификацията “хитър”. Кого определяме като “хитър”? Кои са проявите на хитростта? Върху тези проблеми смятам да поразсъждаве днес, следвайки типичните днешни употреби на думи като “хитър” и “хитрост”.

ВОДЕЩ: Хитър Петър е положителен персонаж в българското съзнание?

Б. Г.: Безспорно. Българинът уважава и цени хитрината, хитростта. В този смисъл прочутата Елин-Пелинова фраза Хитрец си ти, Андрешко, хитрец си! се възприема по-скоро положително, въпреки че става въпрос за измама на държавата. Точно в съзвучие с хитрината, която май че всички практикуваме при слизане от обществения градски превоз, като си даваме продупченото билетче на друг човек.  Ето защо целта ми е да покажа какво точно ние като българи ценим тъй високо. Една от фразите с въпросните думи, които съм събрал, е знаменателна: Когато една хитрост се прилага често и има успех, тя се нарича стратегия. Друга знаменателна фраза е следната: Той хитрува, но доста наивно, за да не се превръща тая хитрост в лукавство.

ВОДЕЩ: Съществуват съчетания като женска хитрост, селска хитрост. Съществуват ли според вашите данни съчетания като мъжка хитрост и градска хитрост?

Б. Г.: Не, не съществуват въпреки Хитър Петър, Андрешко и Бай Ганю. Хитростта в едно от значенията си се смята като качество, аналогично на лукавството, но от по-ниска степен. Обикновено управникът, човекът с власт е лукав, а зависещите от него са хитри, като по този начин се мъчат да се предпазят от неговото лукавство. Нека не забравяме, че едно от евфемистичните назовавания на Сатаната е “Лукавия”. Изобщо хитрината, хитростта са белязани от това, което се нарича “здрав разум” и който е една от стратегиите за оцеляване.

ВОДЕЩ: “Наивност” и “здрав разум” синоними ли са в този случай? Имам предвид фразата Той хитрува, но доста наивно, за да не се превръща тая хитрост в лукавство.

Б. Г.: Така изглежда, макар че хитростта не предполага наивност, а здраво стъпване на земята. Като заговорихме за съчетанията с думата “хитрост”, ще спомена още две много разпространени съчетания: военна хитрост и животинска хитрост. Учебниците по история например ни казват, че, цитирам: В битката при Одрин цар Калоян си послужил с хитрост. Много е интересно и съчетанието животинска хитрост, което отново набляга върху първичността, естествеността на хитростта за сметка на нейния цивилозован аналог – лукавството, което е и атрибут на Сатаната. В този смисъл знаменателна е следната констатация: Ако си много хитър пък, обясняваш на властника как може да се лъже народът най-елегантно.

ВОДЕЩ: Може ли да се каже, че хитростта е способността на човек практически да се оправя в разни заплетени ситуации, без от това да губи прекалено много?

Б. Г.: Съвсем сигурно. Човек провява хитрост, опирайки се на своите инстинкти. Хитростта е не съвсем легален, но не и незаконен начин да излезеш сух от водата. Хитростта изначално не предполага стратегия, а по-скоро практически усет да му намериш колая. Както е в случая с трамвайните билетчета. Тоест хитростта е нито положително, нито отрицателно качество. Човек е по-скоро добронамерен към хитростта, защото тя е стратегия за оцеляване.

ВОДЕЩ: Имате ли някоя фраза, достойна за финал?

Б. Г.: Има и тя гласи следното: Във времена на лична несигурност хитростта, силата, остротата на сетивата и физическата похватност се оформят като понятия за умност и мъдрост. Определено хитър човек не означава “мъдър” или “умен човек”. Обикновено неуките са по-хитри от образованите, защото това е тяхната единствена стратегия за оцеляване. Хитростта компенсира необразоваността, компенсира незнанието и в практически план върши доста по-добра работа, защото хитростта винаги има краткосрочна и практическа насоченост. Хитростта не предполага проект за решаване на проблема, а краткосрочно замазване на проблема. Хитростта е освобождаване от следствията, без причината да бъде премахната.

ВОДЕЩ: Благодаря ви, доцент Георгиев. Текстът на този разговор можете да прочетете, уважаеми слушатели, в Българската виртуална библиотека “Словото” на познатия ви адрес slovoto.orbitel.bg

Мисля - никъде не съм срещал някой да се съмнява в мита, че Зевс във вид на златен дъжд опложда Леда и така се ражда Елена - този символизиран casus belli. По времето на Сталин мнозинството е ВЯРВАЛО, че той наистина е новият Месия. Когато Хрушчов изнася прословутия си доклад, той казва някаква полуистина, но преди всичко става причина да се породят куп циници, които наистина нямат в какво повече да вярват и остават без ориентири в живота.

Навремето не се съгласих с акцията на колегите историци срещу Хайтов по повод на обявеното от него откриване на гроба на Левски. Хората ВЯРВАХА, че в Св. Петка е погребан Левски, но историците разрушиха тази им вяра. Затова сега имахме комедията с препогребването на Калоян, защото най-накрая на някого му хрумна, че това са важни неща. Препогребването на предполагаемите останки на Калоян е отново израз на нездрав позитивизъм - знаем, че в гроба има кости и дори ВЯРВАМЕ на учените, че това наистина е скелетът на Калоян...

Та, моята гледна точка по тези въпроси е следната.

Ако съм вярващ християнин, аз ВЯРВАМ и не се нуждая от никакви емпирични доказателства.

Вярвам в непорочното зачатие на Богородица, вярвам в кръстната смърт на Исус, вярвам във възкресението му на третия ден, вярвам, че той е Помазаният (Христос).

Когато Символът на вярата приема окончателния си вид, никой не е смеел да го подлага на емпирична проверка. Там се казва "Вярвам в еди-какво си" и аз наистина започвам да вярвам.

Богословието е рожба на съмнението в Символа на вярата и с измисления през ХVІІІ век позитивизъм се стреми да разсее съмнението, обземащо все повече християни. Впрочем съмнението също е рожба на тези времена. Проблемът за истинността на нещата се появява доста късно и за съжаление май по повод съмнения в истинността на християнската догма...

Аз обаче им обърнах внимание на факта, че Одисей е балкански мит и поради това освен официалната, има и неофициална версия, която най-често е истинската. Тази версия никъде не съм я прочел и затова ме гъделичка суетата, че аз пръв съм се сетил за нея. Признавам - сетих се, когато гледах филма на Кончаловски "Одисея" .

Какво виждаме там? От една страна - свят, "екшън", красиви жени (ах, Ванеса Уилямс като Калипсо!!!), пътешествия, непрекъснати поводи Одисей да задоволява суетата си... От другата - консервативната майка на Одисей Антиклея, обезумялата от къщна работа Пенелопа, останала 20 години "на сухо", селската пасторалност на Итака.

Е, как един герой от войната да се прибере и всъщност отново да стане селянин и земеделец?

Затова Одисей се прибира в продължение на 10 години в Итака. Само че му трябва алиби. И алибито е Посейдон. Измисляш, че си разсърдил Посейдон и той затова току пред Итака ти е запокитил кораба на другия край на света. Трябва да оправдаеш някак си престоя си при Калипсо, където в рамките на тоталната не-свобода цари либерален дух с всякакви сексуални удоволствия.

Та това е. Така Одисей се оправдава защо се прибира на десетата година след края на Троянската война при твърде скучното си традиционно патриархално семейство. Прибира се, когато недвижимата му собственост е реално застрашена от женихите. Прибира се, когато Телемах е достатъчно пораснал и няма нужда от дундуркане.

Балканска му работа.

Малко въведение към текста:

What's in a name? that which we call a rose
By any other name would smell as sweet;

PS: Поради характера на изданието в официалния текст има кавички. Но всъщност тях не би трябвало да ги има. Затова направих това уточнение в заглавието тука.

01.pdf