Но има и един пасаж в посланието на Галатяните, от който можем да си направим изводите какъв е добрият плод, който трябва да притежава християнин с жива вяра:

 "А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеобуздание; против такива няма закон" (Гал. 5:22-23).

За отбелязване, че това е „плодът", а не „плодовете" на Духа. Тоест тези категории не са отделни, всяка за себе си. Те са част от едно цялостно действие и промяна в характера в резултат на приемане на Духа на Господа в живота на вярващия.

Категориите в „плода на Духа" могат да се групират по следния начин:

1. Любов, радост, мир - вътрешно състояние на хармония с Бога;
2. Дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеобуздание - характеристики в душата и поведението на човека, който има жива връзка с Божия Дух.

Първата категория е вътрешно състояние, втората - външно изразено поведение, основано на вътрешното състояние. Казано по-ясно, ако вие нямате любов, радост и мир, то няма как да имате дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост и себеобуздание.

В тази връзка поведението на вярващите християни въобще, а особено един към друг, трябва да бъде белязана от практично прилагане и проявление на тези категории. Ако този плод на Духа не присъства в живота и делата на вярващия, трябва да си зададем въпроса, дали наистина вярата на този човек, мъж или жена, е истинска. Все пак тези категории не са някакви отвлечени, философски понятия, трудни за разбиране. Всеки нормален човек, дори невярващ, дори никога да не се е сблъсквал с тези категории, може при замисляне да си представи поне какво те означават.

Но аз ви предлагам следното упражнение - вземете лист и молив, в лявата колонка напишете горните катогерии от "плода на Духа". Отдясно, срещу всяка дума, напишете нейното определение - какво думата означава според вас. Ако можете, направете това упражнение с приятел. Това практично духовно упражнение ще ви даде възможност да размишлявате върху същността на духовния плод в Христос и да добиете по-ясна представа какво е той.

Дали имаме плода на Духа  в нашия живот? По плодовете ще ги познаете.

За всеки Християнин думата разпятие има едно ултимативно значение: спасение. Но спасението чрез Христовата смърт на кръста носи повече от едно значение. То е изпълнение на пророчествата за Месия, доказващо Божето суверенно присъствие в драмата на човешката история и безпрецедентен политически манифест за силата на вярата.

Практиката за разпъване на кръст води начало от асирийския цар Шалманезер (9 в. пр. Хр.) като наказание за престъпници, при което осъдените са намушквани на кол, разпъване на кръст, и още живи издигани на високо, за да бъдат видени от тълпата. Подобна практика е практикувана и с пленниците на завладени градове, чиито тела били разпъвани по стените на града като символ на асирийската сила.

Това публично наказание има за цел не толкова, за да покаже жестокост, колкото да всее страх у всеки който би дръзнал да се противопостави на волята властващите. Ефективността на този метод за контрол се състои не в причиняването на смъртта, а в изтезанията и агонията които я предшестват.

След падането на Асирия, практиката продължава във Вавилон, където през 552 г. пр. Хр. по заповед на цар Дарий са разпънати 3000 политически противника на империята. При завладяването на остров Тир през 332 г. пр. Хр., Александър Велики убива над 10000 от неговите жители, а оцелелите 2000 разпъва на кръстове, поставени върху каменен мост, построен навътре в морето специално за целта. До възникването на Римската империя, смъртта чрез разпъване носи със себе си не само мъчителното умиране на кръста, но страшното послание на всемогъщата империя, чиято силата може да пречупи на кръст всеки човек и всяка нация.

През 71 г. пр Хр, след неуспешния робски бунт, 6000 пленници от войската на Спартак са разпънати по пътя от Капула до Рим. До това време империята е превърнала практиката на кръсторазпъване в наука за изтезание. Въведени са два вида кръстове: тау (наречен така заради приликата с еврейската буква тау, приличаща на кръст с формата на буквата Х) и латински (класическа форма на кръст). Осъдените са принудени да носят широката горна талпа на гърба си по улиците до мястото на разпятие, като символ на надмощието на империята и нищожеството на личността. Целейки бавна и мъчителна смърт, римските войници бичуват жертвата с камшик от кожени върви, чиито краища завършват с парчета метал, кост и стъкло. Всеки удар се забива в плътта и раздират кожата до месо. Тялото остава без достатъчно кръв за да подържа органите. Ударите натъртват белите дробове и бавно и мъчително спират дишането. Картината е брутална. Мъчението пълно.

В това състояние тялото е приковано към кръст от груби, дървени талпи с 15 см. Гвоздеи, забити в дланите и стъпалата, след което бавно и мъчително е издигнато във въздуха. В някои случаи разпънатият е прикован с главата надолу.  Жените са поставяни с лице към кръста. Смъртта настъпва в период от 3-4 часа до 3-4 дни. Нито зловещата картина на пречупено и прикованото към дървеният кръст голо и обезобразено тяло, нито агонията на разпнатия могат да останат незабелязани от тълпата, която наблюдава екзекуцията. Престъпникът отдавна вече не е само престъпник. Той е жертва на имперската машина за мъчения.

Християнският апологет Тертулиян пише, че именно в това се състои „специалната жестокост на кръста”. Римският историк Цицерон го нарича „насилствено и безпардонно наказание”, а Йосиф Флавий го описва като „най-жалката смърт”. Но за всемогъщият Рим, разпятието е пример за наказание, което носи грозното послание на терор и смърт за онзи, който си позволи да наруши реда, мира и начина на живот, основан от езическата държава. Всеки, който се опълчи срещу империята, умира така ...

В началото на първи век, за да спре масовите въстания в Юдея след смъртта на Ирод, римският легатът на Сирия - Варий, разпъва на кръст над 2000 евреи. Историята, разказана от очевидците, става част от легендарния епос на Израел и е неминуемо чута от самият Исус Христос. Но Той вече знае, че такава ще бъде неговата смърт. Така повеляват пророчествата. Така трябва да умре истинският Месия.

Четиримата евангелисти описват в детайли осъждането и разпъването на Христос. Фарисеите, нямащи друг начин да Го спрат, освен чрез това да го убият. Предателят Юда получил своята заплата, а с нея и своята вечна присъда. Синедрионският съд, в който свидетелите не могат да намерят съгласие. Понтий Пилат, измиващ ръце пред разярената тълпа, не успял да намери вина в Него. Бичуването от войниците. Разделянето на дрехите Му. Венецът от тръни. И последните стъпки към Голгота под тежестта на кръста.

По тясната ерусалимска улица личат следите от кръвта Му. Тълпата от хора бавно се стича през портата към хълма извън Йерусалим. Онези, които са близо, виждат покритото с кръв тяло, държано върху грубия дървен кръст от римските войници. А по-далечните, които не мога да Го видят, чуват ударите на чука по гвоздеите, раздиращи плътта. И след всеки удар вик, след вик, след вик ...

Римските войници се изправят. Тълпата затихва. Въжетата около кръста са опънати до краен предел. Дървото бавно се вклинява в пресния изкоп докато удари във дъното и кръстът застава изправен. А на него, разпъната между небето и земята е прикована причината за нашата вяра, изворът на нашето спасение, отреченият Месия, нараненият Изцелител, Царят, осъден от царете и Господ, убиван от господарите.

Ръцете и нозете му са приковани към кръста. Тръненият венец е впит в главата Му. Тялото Му е потно и кърваво, и голо. Кръвта Му се стича по грубото дърво на кръста и пада върху прясно изкопаната пръст в нозете на римските гардове. Защото така Бог трябва да умре за спасението на света.

Но от Своя кръст, през пресъхналите устни и с последния дъх на пречупеното до смърт тяло, Словото не спира да говори за вечността. „Отче, прости им”. „Още днес ще си в Рая”. „Жено ето сина ти”. „Лама савахтани”? „Жаден съм”. „Свърши се”. „Отче, в ръката Ти предавам духа Си. В тъмнината на деня, завесата на храма се раздира за да приобщи наранените, отхвърлените, бедните и безполезните към мястото на Неговото присъствие. И краят е само ново начало.

Пет от апостолите, Андрей, Вартоломей, Петър, Филип и Симон Зилот, умират от смърт на кръст като Христос. Хиляди от ранните християни са разпъвани на кръст край каменните пътищата на империята. Джон Фокс, в своята Книга на мъчениците, пише: „кръстове, отрова и глад са използвани навсякъде, за да разпръснат Християните и всяко налично умение е използвано до край, за да изобрети мъчения срещу онези, които не са извършили никакво престъпление, освен това, че мислят различно от обречените на суеверие”. Кръстът се превръща от символ на мъчение в знак на мъченическа смърт и вярност към вярата.

През втори век анти-Християнските аргументи споменати от апологета Минуций Феликс в съчинението му „Октавий”, асоциират кръста с Християнството. В началото на трети век, Климент Александрийски нарича кръста „знака Господен” заимствайки от апокрифното Евангелие на Варнава, а Тертулиян описва Християните като „crucis religiosi” (лат. посветени на кръста). Киприян в „Свидетелства” и Лактантий в „Божествени повеления” разказват как знакът на кръста е поставен върху челата и гърдите на вярващите в защита срещу демони.

Но по-важното е това, че ранното Християнство издига кръста срещу империята, която разпъва на кръст. Историята не познава подобен прецедент и по-силен политически манифест. Символът на Римското надмощие става символ на Христовата вяра. И не толкова самият кръстен знак, а неговата символика с кръстната смърт и свръхестественото възкресение на Исус Христос.

Посланието на Ранната Църква е повече от ясно. То е политически антипод, който твърди че езическата държава няма власт над Онзи, Който разпнат от държавата, възкръсва над смъртта, над ада, над всяка империя и над всеки властелин. Разпятието носи и социално послание, защото съди с правда, възстановявайки социалната справедливост. Там, при Кръста, болният оздравява, слепият вижда, куцият ходи, сиракът намира Отцовство, а бедният получава даром това, което богатият не може да купи с пари. То е неминуемо и икономическо послание, защото зависимият от робски труд Рим остава без роби. И как може държавата да пороби онези, които са били освободен при Кръста? Но най-вече, посланието на Кръста е духовно послание. Защото държавната власт е безсилна да разпъне онези, които са се съразпнали за вярата в Бога заедно със Сина Му.

Много вероятно е в началото на този век, светската държава отново да опита да даде пример за своята сила и власт, жестоко разпъвайки инакомислещи, инакоискащи и инаковярващи на кръста на своята законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Много вероятно е и да успее. Но това е само опит, неспособен да устои на изпита на времето и доказващ това: Словото на кръста е сила която покорява всяка земна и неземна власт. Защото Великден е празник на вярата, която побеждава с оръжията, използвани от враговете й и против самата нея.

Публикува се с разрешение. Оригиналът тук:
http://www.evangelsko.info/show.php?id=307

Плодът на праведния е дърво на живот; И който е мъдър придобива души (Притчи 11:30).

 Народът е казал, че не всичко, което хвърчи се яде. Ако трябва да перифразирам тази народна „мъдрост" за християнските условия, мисля, че би следвало да звучи така: „Следва да бъдем мъдри по отношение на учението, което приемаме, дори когато то е в църквата и от външно добронамерени и популярни учители".

Сам нашият Господ ни заръча да правим разлика между истински и лъжливи пророци.

Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители. От плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репеи?  Също така, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове. Не може добро дърво да дава лоши плодове; или лошо дърво да дава добри плодове.  Всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огън.  И тъй, от плодовете им ще ги познаете (Матей 7:15-20).

Да обърнем внимание на два факта от цитирания стих. Първо, вълците не идват сред стадото облечени с вълчите си кожи. Ако това бе така, никакво разпознаване нямаше да е нужно. Всички овце щяха да са наясно, че вълци има сред тях. Естествено вълците обличат овчи кожи, за да могат да се „реализират" сред овцете. А тази реализация можем да са досетим каква е - изяждане на колкото може повече овце. В духовен смисъл това „изяждане" е разрушаване на светостта и вярата на „овцата", последовател на Пастиря -Христос.

Ако вълците изглеждат като овце, това означава, че трябва да имаме признак, по който да ги различим от истинските овце. Така че, кои са истинските Божии пророци и кои са само ползуватели на благата, които предлага живот сред Божия народ? Не е лесно да се каже...Но Христос ни дава критерия. Той е „плодовете" на тези хора.

„Плод" е естественото продължение на израстването на дървото или храста, което може да бъда отделено и ползвано след като е откъснато, без това да нарушава живота на дървото. Тоест, плодът е придатък.

Ако приложим тази дефиниция за духовния живот, то плодът е трябва да е нещо, което животът на дадения човек произвежда в духовен смисъл, което остава извън тях, и въздейства върху живота на другите и след като човекът, който е „дал плода", вече не е наблизо.

От книгата притчи виждаме, че под „плод" Библията подразибра „дърво на живот": „Плодът на праведния е дърво на живот; И който е мъдър придобива души" (Притчи 11:30). Спечелването на душа за вечен живот в Христос е добър плод. Интересно, че обикновено дървото дава плод, а тук - плодът е дърво! Кое това „дърво на живот"? В същия стих четем, че праведният „придобива души"... В книгата Откровение четем за „дървото на живота" в глава 22:

И от двете страни на реката имаше дърво на живот, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец; и листата на дърветата бяха за изцеление на народите (Откровение 22:2).

Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота, и да влязат през портите на града (Откровение 22:14).

...ако някой отнеме от думите на тая пророческа книга, Бог ще му отнеме дела от дървото на живота и от светия град, които са описани в тая книга (Откровение 22:19).

Дървото на живота е свързано възкресенския живот, живота с Бога, живота в, който грехът, злото, дявола и смъртта са победени. Така духовните добри плодове, плодовете на праведността в Христа, е именно състояние, което води човешката душа до това желано „дърво" - вечен живот с праведния Бог.

 Добрите плодове, са плодовете на възкресенски и правeден живот, даден ни от Бога чрез вяра.

Това определение можем да потвърдим и с един пасаж от 1 Коринтяни 15, където апостол Павел обяснява за възкресенското тяло на вярващите.

35. Но някой ще рече: Как се възкресяват мъртвите? и с какво тяло ще дойдат? 36. Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре. 37. И когато го сееш, не посяваш тялото, което ще изникне, а голо зърно, каквото се случи, пшенично или някое друго; 38. но Бог му дава тяло каквото му е угодно, и на всяко семе собственото му тяло. 39. Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите. 40. Има и небесни тела и земни тела, друга е, обаче, славата на небесните, а друга на земните. 41. Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка. 42. Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; 43. сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; 44. сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. 45. Така е и писано: Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух. 46. Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното. 47. Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е от небето.

В този пасаж също виждаме сравнението на възкресението и вечния живот с процеса на засяване на зърно, тоест една селскостопанска метафора. Зърното изглежда по един начин, но когато се превърне в плодоносно растение, то вече има съвсем друга форма. Духовната работа произвежда едно или друго състояние. Едното е добър плод, другото - лош.

Един от синовете ми получи следното видение по време на молитва: Две дървета, растящи едно до друго. Едното даваше обикновени ябълки, то растеше на обикновена почва. Другото дърво, беше обляно в светлина, растеше на мека почва и плодовете му бяха златни ябълки.

Тази картина попада много добре като илюстрация на нашата теза. Ябълките са символ на духовните плодове, които произвеждаме - възкресението и вечния живот. Златните ябълки обаче са плод, в който е съсредоточена божията слава - златото в Библията обикновено е символ на Божията слава. Факт е че двете градини имаха едни и същи условия - те бяха една до друга. Но явно качеството на плода зависеше от почвата. Почвите бяха различни. Но тук не говорим за плодове на пророци и лъжепророци - дърветата бяха еднакви в тази картина.

Исус ни учи, че дървото само по себе си, същността на дървото, презадава дали плодът ще е добър или лош. Лошо дърво, не може да дава добър плод; и обратно доброто дърво не дава лош плод. Тоест има едно драматично разграничение между двете дървета, доброто и лошото, нищо че растат едно до друго. Лошият живот дава лоши духовни резултати. Лошата мотивация дава лоши и нечисти отношения и води до неморални избори. Овцата и вълкът, който се представя за овца ходят на същото събрание, пеят същите песни и се молят или проповядват един до друг. Но единият води към Исус и дава плод за вечен живот и възкресение, а другият дава плод, който не води до Исус и възкресенски живот.

Лъжливият пророк няма за цел да заведе, чрез мислите, думите и делата си, другите при Исус. На пръв поглед ще изглежда сякаш това е целта му, но всъщност дълбоко в него мотивите ще са различни - лична облага. А мотивацията рано или късно проличава. Дали в критични ситуации, дали в течение на времето същността на човека бива разкрита, дали по друг начин става ясно, че плодът на тези овци не води към дървото на живота, което е добрият плод, за който говори Исус.

Плодът отнема време, за да узрее и да проличи.

Берат ли се смокини от репеи и грозде от тръни? Това/този, което/който в същността си не е докоснато от съживителното действие на Святия Дух и прошката на Бога остава под проклятието на липсата на мир с Бога.

Лъжепророкът не разпознава, не признава и не проповядва кръста на Христос. Съответно, без кръст няма и възкресение. Това е плод, който води към ада.

Господ ни завеща молитвата, в която следва да се молим: „Да дойде царството ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята." Тоест самото ни естество на хора, които имат връзка с Бога е определено от нашето желание да видим Божието царство и Божията воля реализирана на земята. Кое тогава ни кара да бягаме от тази основна истина?

Цената, която трябва да платим за това, да живеем в Неговата воля.

Исус три пъти се моли в Гетсиманската градина, ако може горчивата чаша на кръста, срама, болката, самотата и греха, които трябваше да понесе да Го отминат. Направи го веднъж. После още веднъж. След това още веднъж. С всяко искане напрежението в Него с покачваше, дотам, че да тече пот смесена с кръв по лицето Му. Но винаги завършваше: „Но Татко не моята, а Твоята воля нека бъде." Той бе готов да преживее страдание, срам и смърт, но да изпълни възложеното му от Бащата.

Исус е нашият пример. Не от всички нас, християни, ще се иска да стигнем до крайност, до която стигна Господа. Дори много малко от нас ще се доближат до крайното страдание, което Той преживя. В същото време обаче, Божият призив е да понесем кръста си, което означава да се подчиним на Неговата воля и водителство. А това е един вид смърт и отричане от себе си.

 Как практически това може да стане, да извършим Божията воля?

 Отговорът е в Римляни 12:2:

И недейте се съобразява с тоя век (Или: Свят), но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, - това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.

 Ако се преобразяваме като обновяваме ума си ще познаем Божията воля. Само е нужно да не се съобразяваме с този свят и това, което светът ни натяква по отношение на Господа и вярата през цялото време - че са по-маловажни от светските проблеми и обещания. Когато се освободим от робството на това светско натякване ние ще започнем да виждаме ясно Неговата воля и ще имаме сила да я вършим.

Дотолкова вършенето на Божията воля е обвързана със спасението ни, че в Матей 7:22-23 четем че който не върши волята на Бащата, дори да е имал служение с пророчество и чудеса остава непознат за Бога:

Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата.В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не в Твоето ли име направихме много велики дела? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.

Дори духовните дела, които вършим без да се интересуваме от това, което е Божията воля са беззаконие. Боже, дай ни мъдростта и силата да вършим Твоята воля и да съгласуваме нашата воля с Твоята като ти се покорим! Амин.

Когато човек живее в определена среда тя го формира. Това, което ти казват от дете, че е право ти възприемаш като право. Това, което ти казват, че е криво, за теб изглежда криво. По този начин, ние сме формирани и във вярата си като християни. Моделите на подражание около нас, на по-зрелите и възрастни християни са тези, които ни дават представа за зрели и израснали християни. Но когато зрелостта я няма, но има претенция за такава, ние се чудим и започваме да наричаме зрелост, нещо, което всъщност е наглост.

Наглостта е много типична българска черта. Нагъл е човек, който не зачита това, което истинно и право, някой който в името на собствения си интерес изопачава всичко, за да го сведе до параметрите на собственото Аз с голямо „А". Ще дам само три тривиални житейски, и дори дребнави, примера (от хиляда възможни). При опит за завой водач на автомобил ми отне предимството, почти направи катастрофа, и в същото време гневно крещеше срещу мен сякаш аз съм причинителя на опасната ситуция. В един друг случай, служителка на летището се опита да ни натрапи (въпреки, че сме клиенти на компанията, а не служители!) с отговорност за грижа на пътници, без да ни попита, а ние пътувахме с малки деца! След като й възразих, тя се развика, за това, колко не желаем да помогнем на хората! Бях в магазин за обувки, и след като няколко чифта не отговаряха на стандарта, продавачката, и собтвеничка на магазина ме увери, че стоката й (внесена от Пакистан) е наред, а аз трябва да отида на ортопед да си прегледам краката! Комично и трагично едноврменно. Но в такава среда се раждат и възпитават в ценности децата.

Такива хора живеят в своя собствен свят, но с претенцията, че останалият свят трябва да се съобразява с измислената реалност на техния свят. Техният свят е малък, дребен и дребнав. Но те не биха го характеризирали така. За тях той е велик, славен и най-желания в света. Защото е светът на тяхното Аз. Голямото Аз с голяма буква. Те са в центъра на своя живот, на своята реалност.

Това, преди време Кампъс Крусейд фор Крайст - американска християнска евангелизаторска  организация, илюстрираха с една малка брошурка - „Четирите духовни принципа". В нея невярващият човек бе представен като престол на който седи това голямо Аз, егото на човека. Някъде встрани стоеше малко кръгче под името „Бог". Брошурката после обясняваше, че когато човек се новороди, тогава положението се променя. На престола на човешката личност (мисли, поведение, решения) застава Бог. Азът в тази втора схема беше някъде в страни, по маргините (белите полета на книгата). Изводът на този нагледен урок е прост - новороденият християнин има мисли и поведение, в които не неговият интерес и важност изпъква на челно място. Напротив, в новородения християнин интересите и характера на Бога са тези, които са видими преди всичко. Колкото новороденият християнин е по-близо до Бога, толкова повече от характера му и поведението му се излъчва тази близост. Колкото по-незрял е един християнин, и колкото по-повърхностно е отношението му/й към Бога, толкова повече виждаме едно голямо човешко Аз, с ниво на голяма чувствителност към себе си, своето удобство и нужди и пълно незачитане на хората и нуждите около него/нея.

В момента говорим за християни. Но представете си един свят, в който всеки е решил, че неговата истина е най-важна, че няма външен стандарт, който да го задължава към отговорност не само към личния интерес, но и този на хората около него. Умножете тази житейска философия по броя на хората, които участват в обществото. На какво ще прилича това „общество" и взаимоотношенията в него? Една близка картина е група деца хванали едно чердже, и заедно всеки го дърпа към себе си, за да го обсеби и да се възползва от него. Всъщност картината не е толкова невинна. Думата, която описва обществото от тренирани егоисти е „хаос". В хаоса има толкова истини и „правди", колкото човешки Аз-а има. И всеки е прав. Всеки е велик. Никой не е слуга, всички са директори. Няма други важни, аз съм най-важния; моята е истина е единтсвената истина. Хората от този тип разговарят един с друг, но това е просто по навик. Разговорът всъщност се води, за да можеш да изкажеш своето мнение, и да чуеш своите проблеми. Другият човек е просто  фон за твоя живот. Ти всъщност не се интересуваш истински какво той има да ти каже или каква точно е неговата ситуация.

Това мислене е плод на греха на дявола, гордостта или по-скоро завършената себичност. Мислейки всеки себе си за най-оригинален и уникален всъщност всеки става част от тълпата на безличните егоисти, обсебени от себе си като най-велики. Но те не съзнават, че са най-велики в собствения си ум, но не и в реалността. Защото истинският успех съществува само там, където е разпознат от обществото, от другите, от хората с изработен критерий, а не в собствения ти самотен мисловен процес.

Но когато всички около тип мислят и действат с категориите на себичността, и собствената правда, (която всъщност е неправда, именно защото е „собствена") за теб това ненормално съществуване става НОРМАЛНО. Лудият е прав, нормалният е глупак, вместо да е обратното.

Точно обратното е вярно за хората, които се борят със своя егоизъм и го подчиняват на вярата си в Бога и на истината, че Бог е велик, а ние можем само да Му благодарим, че не ни е унищожил за греховете ни. Когато имаме тази правилна перспектива, тогава очите ни се отварят за Бога, и за хората около нас. Виждаме колко прекрасно е всичко, което Той е създал, и колко потенциал има във всеки един...не непременно само в нас самите. Но за всеки, който „прогледа" по този начин, поставяйки себе си на второ място, а Божията истина на първо, стои важна дилема. Тя е: дали да реша да бъда възприеман като ненормален от „нормалните", за които живота в неописуем егоизъм е стандарт за реалност.

Българското общество, сравнено с истината и Божия стандарт е ненормално общество. То е пропито с неправда, наглост, грях, перверзия, безчестие, егоизъм, предателство, алчност, лъжа, нелоялност и т.н. На всяка крачка се сблъскваме с тези и други грехове. Това е така, защото Бог е отречен от повечето хора (освен някои вражески проявления на „вярата" като суеверия, екстарсенси и поклонничество към окулта). Така грехът и заблудата са стандарт за това кое е нормално. Натискът на мнозинството е да бъде наложен този стандарт и е трудно да му се противопоставиш. Но пък всеки, който е Христов ученик, е длъжен да се противопостави на този стандарт.

„Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто" (Римляни 12:21).

Това е нормалният стандарт: този, който е наложен от Бога, за последователите на Исус. Той остава истинен за всички времена и той ще бъде мярката, по която всеки човек ще отговаря в деня на Страшния съд. Затова е важно като ученици на Христос да не си правим илюзии, че вярата ни може да остане жива дори когато „сдадем багажа" и се предадем на този морал, който светът около нас ни налага като нормален. Библията категорично говори за това, че нечестието води прогресивно от оглупяване до пълна загуба на разсъдъка (Еклесиаст 7:25). Не е нужно да търсиш някакво „служение" дори. В свят на мрак като този, в който живеем само устояването на стандарта на Библията пред натиска на света, вече е служение. Но, за да има такова устояване, трябва да си готов да бъдеш видян като „ненормален" от мнозинството, и да си силен и мъдър да стоиш на позицията, която е единствено нормална - стандартът на Исус Христос и неговото учение. Затова нас не средата ни формира, а връзката ни с Бога, която имаме чрез вяра в Христос. Но за целта, тази вяра трябва да е жива в нас. А дали е жива става явно когато църквата е място на общност където живеем един с друг и един за друг, а не за себе си и лична изгода. Такава ли е църквата в която живеем и служим?