14.03.2008 

/Фили/ Поредица от събития през последните две седмици стана повод за силни критики срещу правителството в България.

На 28 февруари в движение се запалиха два вагона от влак по маршрута София-Кардам, като при пожара изгоряха девет души. Разследването по случая все още не е приключило и въпреки че бяха уволнени шестима от шефовете на Българските държавни железници, конкретни виновници за инцидента няма, а предлаганите мерки за подобряване на сигурността се оценяват като неефикасни или дори като неизпълними.

Миналия петък пък беше обявено, че временно се прекратяват плащания за около сто и четиридесет милиона евро по европейската програма САПАРД, която финансира развитието на селското стопанство. В писмо, изпратено от Жан-Люк Демарти, генерален директор на европейската дирекция “Земеделие и развитие на селските райони” се казва, че “поради възникналите сериозни проблеми през миналата година с усвояването на средства по предприсъединителната програма САПАРД, които засягат мярка 2 – подобряване на преработката и маркетинга на селскостопански и рибни продукти - е взето решение да бъдат прекратени плащанията по тази мярка, докато не се изясни положението с разследването”. В случая се визира започнало през миналата година разследване във връзка с  източването на 7.5 милиона евро от група български и чуждестранни граждани. Източването е станало, като с парите е закупувана стара преработвателна техника, която е отчитана като нова, а разликата в цената е потъвала в различни джобове. В скандала се оказа замесен бизнесмен, за който се смята, че е близък до президента Георги Първанов, като е финансирал неговата кампания, а разследването по делото продължава вече повече от година.

Това спиране на финансирането от европейските източници обаче не е единичен случай. Седмица по-рано заради съмнения, свързани с начина, по който се разпределят средствата, бяха прекратени някои от плащанията и по програма ФАР, а по-рано през януари същото се случи с проекти по програма ИСПА.

Опозицията определи спирането на плащанията от страна на европейските институции като истински вот на недоверие, за който не могат да бъдат обвинявани вътрешни врагове и поиска оставки на министри.  

Освен исканите от опозицията оставки, общото между всички тези случаи, което стои в основата на критиките,  се оказа оценката, че управляващите реагират малко или много неадекватно и в обществото все повече се налага усещане за тяхното безисилие. 

- Пламен, доколко основателни са обвиненията към правителството, че се държи неадекватно и не може да се справи със ситуацията? 

- Преди два дни, Фили, един приятел, който е специалист по европейските стандарти и консултант на български фирми при въвеждането на такива стандарти каза, че правителството напоследък се държи като първокласник. От една страна много иска да изяде забранения шоколад, но не може да обясни на никого защо иска да го изяде. От друга страна не може да обясни на себе си защо го пляскат през ръцете, когато посегне към шоколада. Въпреки че е от частен раговор, позволих си да цитирам това сравнение, защото според мен то доста добре описва ситуацията.

Ако анализираме примера, ще видим, че на пръв поглед проблемът на първокласника е чисто комуникативен – той-просто не знае достатъчно думи, за да обясни нещата на когото и да било. Точно това казва за себе си българското правителство. Вече не веднъж и дваж, например по повод междинните доклади на Европейската комисия за напредъка на страната, но и многократно покрай последните случаи с европейското финансиране, то твърди, че има проблеми в комуникацията с Европейския съюз. И само се поставя в ролята на първокласника.Но проблемът не е единствено в недостига на думи. Или ако обърнем нещата – не е само в трудния за научаване бюрократичен език на Брюксел. Проблемът е, че съществуват забрани, които трябва да се спазват, защото са в полза на обществото. Например има забрана средствата от европейските фондове да се разпределят сред приятелски и роднински кръгове от фирми, както стана ясно че се случва покрай аферата с арестуваните за подкуп бивши служители от Фонд “Републиканска пътна инфраструктура” и излезлият на бял свят отчетлив конфликт на интереси на  бившия шеф на фонда Веселин Георгиев. Заради този скандал бяха спряни парите по програма ФАР.

Има също забрана да се лъже за това как точно са изразходвани средствата по дадена европейска програма, защото лъжата в такъв случай означава, че си откраднал част от тези средства. Но група безнесмени, сред които и президентският спонсор Людмил Стойков, според Европейската агенция за борба с измамите ОЛАФ, са изработили схема, при която в проектите и отчетните документи фигурират средства за закупуване на нова техника, а реално закупената е стара и рециклирана. Сигналът от ОЛАФ беше получен през февруари миналата година, води се следствие, но обвинителният акт все още не е внесен от прокуратурата в съда. Както казват от съда. Макар че вече е готов и “всеки момент ще бъде внесен” – както казват пък от прокуратурата.

Всъщност тук проблемът вече съвсем се изяснява - и той не е че не разбираш забраната, а че не се съобразяваш с нея.  

- Но някой може да каже, че такива неща стават навсякъде, че във всички страни корупцията, роднинските и приятелските връзки в една или друга степен играят някаква роля и да попита къде е пряката вина на правителството в случая? 

- Всъщност това е едно от поредицата логически твърде съмнителни разсъждения,  които мнозинството хвърля в публичното пространство, като се опитва да се оправдае или поне да замаже вината си. А тя може да се търси в няколко направления.

Първото от тях е, че въпреки немалките възможности, с които управляващите разполагат, те не внимават достатъчно за това кого назначават на висши държавни постове или с какви приятели се събират да си пият питието.

Второто направление е в механизмите за взаимодействие и контрол на институциите, които съществуват, и в които вратата насред полето изглежда по-широка от полето наоколо. Особено ако си близък с портиера.

Третото направление всъщност е най-важното. То се свежда до припомняне на въпроса - в колко поредни европейски доклада за напредъка на България липсата на готовност за усвояването на европейските фондове и неефективността на правосъдната система са записани с предупредителни червени букви като проблемни области. Правилният отговор на този въпрос е – във всичките досегашни доклади. Но резултат от това няма.

Четвъртото направление, по което могат да бъдат обвинявани управляващите е заради начина, по който те, вече традиционно, реагират на трудни ситуации. Като правило първичната им реакцията обикновено се свежда до обвинения, че някой ги мрази и иска да им направи нещо лошо, докато те непрекъснато полагат усилия. Това може да се проследи например като се започне от откритите обвинения за участие в някаква виртуална антибългарска кампания, отправени към екипите на ВВС, които снимаха филми за търговията с плът и за нечовешките условия, при които живеят децата от социалния дом в Могилино. Може да се мине през неадекватните реакции, че законът, който самите управляващи изработиха и гласуваха, е лош - при осветяването на досиетата на президента и бившите сътрудници на Държавна сигурност в управлението. И може да се стигне до сегашното, наистина, по-меко и завоалирано, отношение към европейските институции, чиито изисквания, свързани със спирането на средствата, се оказват неясни според правителството, а  в същото време те пък, европейците, не разбират ясните и разумни аргументи на българската страна.  

- Защо случилото се транспортно произшествие във влака Кардам-София, при което загинаха девет души, също се превърна в повод за остри критики? 

- Ами например защото правителството обяви национален траур по този повод едва седмица след трагедията, за да не отложи тържествата по случай 130-годишнината от Трети март и така да накърни ефекта от неотдавнашното посещение на Владимир Путин, което мина под знака на тази годишнина.

Или защото се появи информация, че в деня след трагедията президентът е ходил на лов за вълци, но убил само една лисица – информация, която бе неколкократно, но доста неубедително, отречена от самия Георги Първанов и неговата канцелария.

Или защото бе уволнено на практика цялото ръководство на БДЖ, без обаче мерките за сигурност, които се предлагат от министъра и новите шефове в железниците, да изглеждат достатъчно адекватни.

Сериозно може да се помисли и по въпроса дали министърът на транспорта трябваше да си подаде оставката две седмици след събитието, на практика в един никакъв момент. Това не стана веднага, както обикновено се прави. Не стана и след като е приключило разследването, което не е приключило все още. Стана всъщност по никое време, като при това беше съвсем ясно, че оставката няма да бъде приета. В случая не искам да бъда разбран погрешно. Аз лично познавам Петър Мутафчиев вече повече от десет години, от времето, когато беше редови политик в Пловдив и го уважавам като човек с принципи. А и не смятам, че сегашното мнозинство е способно да извади по-добър министър за неговото място. В същото време обаче съм сигурен, че ако беше подал оставката си още на другия ден след случилото се във влака, тя пак нямаше да бъде приета, но не само аз, а и други хора щяха да бъдат убедени в неговата принципност. Макар това в българската политика да е доказано без значение. 

- Може ли вълната от критики срещу правителството да доведе до нещо повече от шум – например по-сериозни промени в кабинета или дори предсрочни избори? 

- Очаквам вълната от критики да се засилва и поводите за това да стават все повече.

Вчера например беше съобщено, че само за първите два месеца на 2008-ма инфлацията е достигнала два и половина процента, което е над половината от предвидената за цялата година стойност от 4.8 на сто. Това е нещо, което не може да не остане без последствия както във вътрешен, така и във външен план.

В същото време е ясно, че някакви промени в правителството вероятно ще бъдат предприети. Те са на дневен ред отдавна, но се отлагат по различни съображения. Доколко същностни ще бъдат те обаче е друга тема, като се имат предвид начина на мислене на управляващите и характера на досегашните им действия.

В същото време смятам че все още няма чак толкова сериозен провал, който да доведе до предсрочни избори. За тях липсват също обществени нагласи, алтернативни възможности за управление, а до голяма степен вече и технологично време.       

Бързо установявам, че комукацията на английски помежду ни няма да пробъде още дълго и затова с липса на каквато и да е надежда в гласа питам, дали все пак не говори немски. Човекът с видимо облекчение потвърди. А аз с още по-видим ентусиазъм се ухилвам и изкрещявам на ум "Gott sei Dank!". Вече и двамата сме по-разговорливи.

По някое време при нас се появява нов човек - представи се като учител по философия. Казах му, че холандецът не говори български (имах си хас пък да говореше!). Третият ни спътник не ме е разбрал явно, защото застана срещу чужденеца и бавно (дума по дума) и супер съсредоточено започна да му говори на български! Попреведох това-онова, колкото да не се гледат един друг като извънземни. До тук цялата ситуация ми се струваше някак смешна, няма начин просто да не се вкарам в някой филм по време на пътуването. Никога не съм си мислила обаче, че някой ден някой ще реши, че не съм българка и когато в крайна сметка успея да го убедя в обратното, той да ми заяви, че немският ми е по-добър от българския. Ама наистина нито за миг не съм допускала, че учителят ще ме хване за слушател и накрая компетентно ще ми изтърси "Говорите български сравнително добре". То вярно, че бяхме на различни диалекти, ама чак пък толкоз?!

Но всъщност смисъл във всичко това имаше. Целта бавно започна да се избистря в замъгленото от недоспиване съзнание. Теснолинейката! Индианското влакче! Наречете го както щете, но този тип влакове в червената книга на изчезващите видове носят един особен чар, някакъв положителен заряд, който те кара да се чувстваш безгрижен и развълнуван или развълнувано безгрижен... Не знам...

У нас има вече само една такава линия. Маршрутът й започва от град Септември и завършва в село Добринище.Започва да се строи през далечната 1921 г., когато започва работата по построяването на “жепейката” от тогавашните селища Сарамбей (Септември) до Лъджене (днес квартал на Велинград). Другата съществувал до скоро теснолинеен железен път е стигал до Оряхово. Но все пак принципът ”трошете, чупете, всичко е държавно” е лайтмотив в живота на не един и двама българи в нашата страна, преди дори да узнаят какво означава тази дума от рекламата на Кока-кола Лайт. Но млъкни сърце...

Возейки се в колата по магистралата от София към отправната точка на моето пътешествие, в главата ми кънти една маршова соцпесничка на име “Пожарът на бунта гори”. Понеже в нея се пееше нещо за септемврийците, тя беше моят постоянен съпровод в едночасовото състезание с тунингованите пазарджишки голфове на широкия път.

Не очаквах да се случи нищо интересно. Представях си деня като поредния опит за бягство от столичното еднообразно многообразие. В София, където въпреки наличието на огромно количество хора, възможностите за забавления и интензивния живот, всичко добива някакви сивкави краски и започва да те натоварва психически. Но дори и напускането на големия град за определен период от време не носи достатъчно удовлетворение. Тогава осъзнавам, че причината е в начина ми на живот и никой освен мене не може да промени това.

И когато пристигнах с киселата си физиономия на гара Септември, веднага в мене нещо трепна. Вече беше се изсипала тълпа от петдесетина фотографи, а прииждаха и още. Всички бяха потребители на един сайт за артфотография и спонтанно във форума им се появила идеята да организират пленер с едно пътуване с ретро-влакче на БДЖ. И почти нямало човек, който да не иска да дойде. Знаех, че ще срещна през този ден много хора, чиято страст е фотографията, но винаги съм си представял нещо различно, щом чуя думата любител фотограф. Това бяха хора, всеки от които носеше със себе си апарат с обектив, дълъг минимум една педя.

При вида на толкова “аматьори” в началото дори ме досрамя да извадя от чантата на врата ми моята скромна видеокамера. Но постепенно, потопен в приятната атмосфера фотосуетата, където всеки се опитваше да щракне по-добре от другите реновирания полския парен локомотив от 1941 г., започнах все повече да кипя от желание да се включа в суматохата. Направих го и сякаш снимките оставаха запечатани не само на мемъри-картата на камерата, но и директно се впиваха в някоя от мозъчните ми гънки с намерението да останат там задълго.

И всред облака от саждите от пращящите в локомотивната пещ въглища разгледах трите произведени преди повече от 80 години вагончета, които бяха готови да накарат своите пътници да почувстват една странна носталгия по време, в което никога не са живели. По едно време локомотивът изсвири гръмко три пъти потегли, съпроводен от гъсти кълба пара.

Влакът бавно пъплеше покрай пътя с характерния си тракащ звук, който беше съпътстван от щракането на десетките фотоапарати около мене. Едва на един ж.п. прелез забелязах обаче с как хората от спрелите коли ни гледаха. Атракцията беше не само за нас пътниците, но и за онези, които ни гледаха отстрани. Рядко можеше да се види физиономия, по която да не можеше да се забележат поне наченки на усмивка. Децата махаха приветствено ръце, макар че в техните анимации подобна странна пуфтяща машина не би се появила измежду звездните рейнджъри и ю-ги-о схватките и те едва ли биха познали без родителска помощ какво е това. Да, отдавна беше преминало времето на една от любимите ми песнички “Черна съм машинка, пускам аз искри”.

Влакчето продължаваше да се движи покрай Чепинската река. Машинистът се хилеше радостен, че са му поверили ценната антика. Той беше облечен със синя рубашка и с нахлупена шапка, на която още блестеше ярка червена звезда, пътеводна за железничарите допреди осемнадесет години. Локомотивът спираше на всеки половин час, за да позволи на фотографите да направят поредната серия на някой елемент от ретро-влака или да заснемат някой детайл от заобикалящия ни планински пейзаж. Слизайки на малките гарички по пътя към Велинград, у мен се засилваше чувството, че часовникът бързо се върти назад. Табелките, написани на френски, паметните плочи на партизаните от отряд “Антон Иванов”, “смесените магазини”, привличащи клиентите си с ярки букви, които образуваха думата “Пивница”... Беше нещо невероятно.

Достигнахме крайната си точка – Велинград – за около два часа. Тук за ретро атмосферата допринесе украсяващия стената на гарата призив към другарите граждани да влагат парите си в ДСК. Слязохме от влака и след поредната фотосесия машинистът вече спокойно можеше да отдели време за себе си да похапне. Но не надениците, които той си носеше в найлонова торбичка бяха интересното, а начинът им на приготвяне. Надениците се разрязваха през средата, нареждаха се на изплакнатата лопата за изгребване на въглища и се пъхаха в локомотивната пещ. Това било стара машинистка традиция.

Време беше за разходка из Велинград. Имах на разположение 3 часа свободно време преди тръгването обратно към изходния пункт. Докато се движех към центъра на града не видях нещо, което да ми хареса от пръв поглед, но пък зърнах няколко неща, които много ме подразниха. Най-неприятното беше да забелязваш навсякъде около тебе изписано името на местните феодали Бееви, които очевидно владеят цялата икономика на града – медии, транспортни фирми, бензиностанциите, дървопреработвателните предприятия. Но това е положението. Върнах се на гарата при моя оазис на душевната наслада и наблюдавах как всеки завърнал се фотограф хващаше апарата си и започваше наново да търси перфектната снимка, която в масовката едва ли щеше да се появи точно в този момент.

Трите часа изтекоха. Трябваше да потеглям. Локомотивът отново изсвири три пъти, за да ни призове към качване. Нямаше как, започнах да крача бавно към вагончето от 26-та година, също както пияната лелка-съдържателка на гаровата тоалетна, която отиваше да пнибере тридесетте стотинки от посетителя на “офиса” й. Пътят на обратно мина без почивки. Всички оживено разговаряха и се хвалеха с направените снимки. Други пък бяха подхванали странни теми като военноезерните сили в Охридското езер на Македония и военноязовирните на Грузия. Но така или иначе денят вече изтичаше, а с това и ретро пътешествието. Локомотивът ни заведе до Септември, изсвири три пъти и спря. Всички слязоха и се отправиха към колите си. Аз също го сторих, макар и с нежелание. Качих се в колата и тръгнах към София.

А утре беше понеделник...

Стари вагони (всички медии), неизправни пожарогасители (Нетинфо), вилнеещи пиянски компании (Днес.бг) и един куп проблеми.

БДЖ, какъв е планът за действие? Къде е пресконференцията? Къде е медийната среща на мястото на събитието? Къде са експертите, които да започнат да обясняват на всички нас, обикновените ползватели на вашата услуга, какво се случва. Само едно изказване, г-н Петков, управител на "БДЖ- Пътнически превози, който уверява журналистите, че всички вагони са "морално и физически износени, но са технически изправни и годни за движение" (Цитат: Днес.бг). Ама, г-н Петков, как ще са изправни, като три от тях са изгорели? Това ли е всичко, което ще кажете?

На фона на няколкото увеличения на цените, лошото обслужване, мръсотията, състоянието на голяма част от влаковете, недоволните, демотивирани и обезверени служители, май кризите идват в повечко на държавните железници. Та пожарът идва навреме да покаже, че БДЖ има отчаяна нужда първо от експертни решения и воля за промени и второ, от професионални комуникации, ако искат да останат на пазара, доколкото все още са там, разбира се. СЕГА!

Продължавам да следя кризата и реакциите на компанията - много ми е интересно какво ще се случи в идните дни...

П.п. Моите искрени съболезнования на близките на загиналите в нелепия инцидент пътници!

И тогава, и сега се присъединявам към вопъла. Снимчиците са от влака Мездра - София, в 18.12 отпрашващ с невижданата средна скорост от 7-11 километра в час от гара Реброво. При четири вагончета - сиреч тарапана, при студен ден и претоплен вагон - сиреч отвсякъде духа студ в горещото, при мижаво осветление и четири тунела се кандилкаме, достигайки на моменти звездни висоти с 16 километра в час.

Кандилкайки се, забелязвам това нещо, което виждате на кадро. Ще ви кажа какво е то утре-вдругиден. Почудете се малко и пишете за предположенията си. Не ми писахте, та аз отговорих на загадката, но за да е на игра - в коментарната рубрика към този постинг. А там пише:

Минаха два-три дни - никой не казва какво разпознава в тези „драперии“. Ами това е пресукана на въже тоалетна хартия! Някой нещастен пътник се е опитвал да уплътни прозорците на вагончето. Същото вагонче, в което пътува с все по-скъпи и по- скъпи билетчета… Срещу каква услуга? Срещу е те такава!

21:00. Разбираме, че влакът ще закъснее още повече. Отваряме първата бутилка уиски. Разнесъл се е слух, че в Истанбул почти не се продава алкохол, а и е много скъп, и всички са помъкнали огромни запаси всякакви питиета. След малко отваряме втора бутилка, и тя свършва. Вече почти не ни е студено, и не чуваме мазната чалга. Мики казва, че не могла да поръча отоплително тяло, от тези гъбите, за открити пространства, защото от фирмата имали голяма поръчка от Централна гара София. Хаха!

За кога, за юни ли? Към 22:00. Влакът пристига. Качваме се. Оказва се, че отварянето на уискито толкова рано е било грешка - отворило е глътка на всички, и запасите започват застрашително да намаляват. Всички смятат обаче, че това е може би единственият безболезнен начин да се изтърпи около 12-часово съприкосновение с Българските държавни железници. И са прави.  

По-късно. Към нас се присъединяват няколко хървати, пътуващи за Истанбул, и един младеж, който говореше еднакво гладко (за добре не знам) български, сръбски и гръцки, и не разбрах от къде е, но разбрах, че ще ходи в Йемен. Почерпваме ги с нашето пиене и скоро се оказва, че количеството, предназначено за цяла седмица, е свършило още преди да преминем границата! Този факт ми навява мрачни мисли за тежък алкохолизъм, но тъй като все пак бяхме 9, а станахме 14-15, си отдъхвам с облекчение, докато се опитвам да натъпча празните бутилки в един найлонов чувал. 

Питам хърватите и другия тип имат ли идея какво ще правят в новогодишната вечер, понеже ние нямаме. Каквото стане, казват те. Ясно, казвам аз, наздраве. Изваждам една тетрадка, и им казвам, че това е корабният дневник, където всеки от пътниците може да напише каквото му скимне, ако му скимне и когато му скимне. В последствие всички си мислеха, че с тази цел съм донесла тетрадката, а всъщност ми хрумна във влака.  Сега намирам някакви почти неразчитаеми послания – дали заради питиетата, или клатенето на влака, не знам – на гръцки и хърватски, и почти неразчитаеми пояснения към тях. Поясненията (явно съм помолила хората да преведат какво са написали) гласят, че животът ми трябва да е един влак, от който да не слизам, и че човек не престава да играе когато остарее, а е остарял, когато престане да играе, и така нататък. Сега с някакво почти умиление си прелиствам корабния дневник и си мисля как пътуването тепърва започва. J 

Още по-късно, никаква идея колко точно. Българската страна на границата. Поглеждат ни паспортите и си заминават. Един по един всички се оттеглят към царството на Морфей, когато изскача шафнерът, и ни съобщава – по-точно изкрещява - благата вест, че трябва да слизаме от влака (?!?!?!), защото от турската страна паспортната проверка се осъществява на едно гише, и хм... трябва да прескочиш едни релси, още едни релси... И ако нямаш проблеми с придвижването и успееш да ги прескочиш, да застанеш на опашка, където се редят хората от... целия влак... 1 гише!... Около минус 15 градуса по Целзии... 

Така-а-а. А ако имаш проблеми с придвижването, не ме питай как по дяволите ще минеш паспортния контрол. Научи се да летиш, например. И без това настилката е заледена и се пързаля. Също така, ако пътуваш сам и спиш непробудно, също не ме питай какво става ако пропуснеш. Знам само, че когато ме събудят по средата на нощта и ме накарат на изляза на снега, да си зарежа багажа без надзор, за да чакам на опашка, която не свършва, побеснявам.  

За съжаление се оказва, че няма на кого да се оплача, а шафнерът с нищо не ми е виновен, както навярно и служителят, който не говори никакъв език, но бие печати по паспортите. Започвам да мрънкам гневно как ще напиша писмо до... до кого?!... ами най-добре до арменския поп! Ще му разкажа как са ми потъпкали човешките права и как в 21 век аз съм киснала на опашка в нечовешки студ и нечовешки час, заради един глупав, малък печат. Как на всички други граници някой идва най-любезно при теб за въпросния печат. И как заради този гениален начин на проверка, вече цяла седмица не мога да спя от кашлица. Това ще е преувеличено, естествено, но кашлицата е налице, макар и причините да са много.  

Още по-късно. Навън е светло, в купето е зверска жега, а бутилките от минерална вода са празни. Ставам рошава и залитаща, подпирайки се по стените обикалям из вагона за поне глътка вода, но всичко е заключено. Другите още спят. Имам чувството, че ще припадна. Намирам в раницата си ябълка, отивам за я измия, но хвърлям един плах поглед към тоалетната и си помислям, че по-скоро бих умряла, отколкото да вляза в нея. Никакво миене. Захапвам ябълката с небивало настървение и алчност, за да изсмуча всяка капчица течност от нея. Като че ли е последната на света. Остават почти само семките, и желанието за още една, и още една... но няма. Другите започват да излизат от купетата.                 

Минаваме покрай квартал... друг, още един... Истанбул? Истанбул. Хубав квартал, лъскави къщи с мраморни колони и цветни мозайки... тудуф тудуф (това е звук от движещ се влак, ако не ти е ясно)... гето, мизерия, сметище... тудуф, тудуф... спретнати комплексчета от разноцветни нови панелки – пет жълти, пет червени, пет зелени, с детски площадки отпред... тудуф, тудуф... гето, смрад, сметище... тудуф, тудуф... малки еднакви къщурки, толкова еднакви и много... тудуф, тудуф... град... море... паркинг... къщи... гето... море... къщи... и ето ни на Сиркечи. Звучи почти на унгарски, но не е. Гарата в Истанбул е. Слизаме.  

J 

To be continued.

Не става дума за един друг пост на друг автор. Въпреки, че безумието за което си мися аз днес е почти същото.

Няма да се възмущавам и от фирмите, че гледали просто бързата печалба.... все пак да се мъчат да спечелят възможно най-много пари на гърба на клиентите си е вроден дефект на всички фирми.

Това което тревожи мозъка ми днес е отговора на въпроса "Какво трябва да направи една учителка, когато 13-годишна ученичка я нападне?" За който не знае отговора, той е: да си седи мирно и кротко, защото ако тръгне да се защитава, ще бъде осъдена за малтретиране и посегателство над малолетна. На какво ли учи това училище децата? Какъв урок им преподава учителката с поведението си? Откачено е! Сякаш обществото е издигнало в култ простотията и циганията. Нищо чудно, че чалгата е толкова популярна.

Вчера успях да хвана влака на 6:50. На тръгване от Захарна Фабрика блъснахме човек. Неприятен инцидент, който ни забави с поне час. Много псувни отнесоха железничарите и всичките заслужени, защото както винаги организацията беше никаква, информацията - нулева, а решенията - безумно бавни. Но по-притеснителна от всичко това беше реакцията на хората около мен. Никой не се стресна. Хората бяха отегчени и раздразнени от забавянето, дори ядосани на човека, оказал се под колелата на влака и по възпрепрятствал ги по този начин да се приберат навреме у дома, за да гледат Биг Брадър или един Господ знае какво. Звучи почти като да е от онова произведение на Рей Бредбъри с градусите по Фаренхайт...