Good bones

by Margaret Atwood

Това книжле е с много къси разкази, по-скоро фейлетони или есета. Прочела съм първите 3-4 и доколкото мога да преценя, не са свързани помежду си. Някои са стари приказки, разказани от нейна гледна точка; други са научно фантастични, но всичките са като искри вдъхновение, брилянтни идеи в малки количества, които няма да порастнат и са събрани на едно място, точно за горещи лета като това.

Докато я четях много ми харесваше, но един ден просто забравих за нея. Сега ще си я продължа.

btw Маргарет Атууд има хубав сайт. Старомоден и изчанчен като нея самата, но очарователен.

Психологията на К. Г. Юнг

от Йоланде Якоби

Тази книга не я почвам за първи път. Общо взето през последните 4 години съм я почвала всяко лято по веднъж. В резултат на което, съм прочела първите 20 страници 4 пъти, после нищо.

Книгата има два предговора - единия от самия Юнг (Якоби му е сътрудничка дълги години), а после е въведението. И в първия и във втория предговор казват, че книгата била вярна и хубава. Въведението звучи обещаващо. За самата книга нищо не знам.

The Unconsoled

by Kazuo Ishiguro

Последната книга, която не съм чела на този съвременен класик. Всички други бяха прекрасни, като някои от тях - Never let me go, май ми е любима. Прочетох я за едни 36 часа, в които изобщо не успях да я оставя. Типично за книгите на Ишигуро е, че той лъже с разказа си. Както е в When we were orphans - разказът е от първо лице, понякога се пренася 20 години напред, но в живота на същата жена, която разказва за себе си. И в едно единствено изречение, към края на книгата, разбираш, че тя лъже. Спомените й, волно или неволно, са изкривени и ако не си внимавал, трябва да се върнеш и да прочетеш цялата книга отново, през переспективата на това знание.

Подозирам, че и тази е такава; в момента просто нямам капацитета да внимавам толкова.

Името ми е червен

на Орхан Памук

Първата книга, която подхващам на Памук. Едно мога да кажа - не е реално криминална история да е толкова скучна. Тази книга е хапче за сън - две страници са ми достатъчни, за да откарам в дрямка цял следобяд. Дори и да я почна свежа като росна маргаритка.

Нямам идея за какво става дума, защото е много трудно да следиш нишката на разказа прочитайки само по 2 странички всеки път.  Мога да си я оставя за дълбоката ми старост, когато ще страдам от безсъние (като всички възрастни) и тя ще ме приспива.

Това е за започнатите. Сега отивам да довършвам.

Реших, че така или иначе съм започнала интересен експеримент - започването на книги и недовършването им никога не ми е било хоби, а за цели 7 да не говорим, та мога да тествам поговорката: книгата не си личи по корицата (или в моя случай по първите 50 страници).

Ще разкажа началото на всяка една, а като ги прочета поетапно ще разказвам дали ме е изненадала и с какво.

Книга 1

Jonathan Strange and Mr Norrell

by Susanna Clarke

Признавам от тази прочетох около 100 страници, но тя е 1000(!), така че пак едва съм я наченала. Магьосници, приложни и теоретични, в Англия през 18ти век, помагащи на правителството да победи французите, като праща миражни кораби...Не моето обичайно четиво, ама един извънземен глас ми проговори и ми каза, че била хубава. Ще си натискам парцалите.

А и тази жена определено пише необичайно - книгата отчасти се развива в бележките под линия, освен това толкова много обяснява и използва прилагателни, че честичко ми се иска да прескачам и да давам нататък. Засега устисквам..

Книга 2

The thirteenth apostle

by Michel Benoit

Бестселър, както твърди корицата. Аз я купих от едно летище, а както знаем летищните книжарници друго не предлагат. Автора е много странен тип - ПичДи фармацевт, после към 40тата си година става непосветен монах от ордена на Бенедиктините. Заради идеологическата му непримиримост (това го пише на корицата, не знам какво значи, но май е най-многото, което ще научим защо всъшност се е отказал) напуска църквата и почва да пише.

Книгата започва като 'Шифърът на Леонардо', само че добиваш усещането, че автора е написал две книги - едната сериозно проучване за смъртта на Иисус и за последвалите събития по основаване на християнството. Другата поп-разследване на някакъв монах на същата тема и как от Ватикана му пращат агенти на Мосад да го хвърлят от прозореца на влака..знаете как е. После е нарязал двете книги на глави от по 3 странички, разбъркал ги е и е публикувал книга.

Книга 3

Вино от глухарчета

на Рей Бредбъри

Почнах я на български - едно архаично, хилаво издание от 1980 (примерно) и превода не ме очарова. Реших, че като не съм я прочела когато е трябвало - казват, че е за тинейджърските години наравно с 'Повелителя на мухите', поне мога да я прочета както трябва. Сега чакам Амазон да ми я доставят.

Текста първите страници е много слънчев и летен, леко нереален за Бредбъри. Всеки момент очаквам да се случи нещо лошо - главния герой да падне от дървената си къщичка и да остане инвалид за цял живот; или да умре баща му.. нещо такова. Ще докладвам дали страховете ми са оправдани.

Хайде, за следващите 4 книги в друг пост, че много стана.

„Humble pie” не е книга която, от литературна гледна точка, си заслужава разглеждане. Книжле от 90 страници, издадено от ББС и препоръчано за Quick Pick Up обикновено има литературна стойност близка, до кулинарната стойност на баничка. Тази книга е специална по други причини.

Книгата е написана от Гордън Рамзи, един от онези хора, които успяват да те заразят със страст към това, което обичаш да правиш, независимо какво е то. Гордън Рамзи е готвач. Един от моите най-любими готвачи. Освен това, в различни етапи на 41 годишният си живот е бил: професионален футболист, медийна звезда, автор на безброй готварски книги, активен участник в маратони, баща на четири деца и т.н.

Гордън Рамзи е третото (или четвърто) дете от многодетно и изключително бедно семейство. Дори не си спомня всички места, на които е живял и всички работи, които е работил баща му в различните градове. Баща му е бил агресивен и често е биел него, майка му, братята и сестрите му. За да го впечатли (както самият той казва) решава да играе футбол за любимия отбор на баща си. Няколко сериозни травми по-късно се отказва. По стечение на обстоятелствата се насочва към готварството. Сега е единствения собственик на ресторант в Лондон, носител на 3 звезди Мишлен. Има ресторанти в Щатите и доста европейски градове.

Това, което прави Гордън различен е безпардоният му характер и остър език. Без значение с кого разговаря речника му съдържа думичката F**k, когато и където се налага. В ТВ изявите му учасниците често си поплакват, много от тях се отказват или отпадат бързо – темпото му на работа е убийствено. За него има знчение само страстта – към работата, към храната, към живота.

Четейки книгата се заредих с толкова много енергия да се захвана за моите любими проекти, че ми стана тъжно, че е вечер. До утре ще ми е минало..

Повече за Рамзи в Hell’s Kitchen (UK and America); The F word, Ramsey’s Kitchen Nightmares;

Самата статия е с двуичен тон – нелюбезна на места и все пак уважителна. Явно темата вълнува; много имат мнение по въпроса. Защо не се говори/пише повече тогава?

За автора: Д. Динев е български емигрант в Австрия, заминал през 1990г. и минал през много трудни времена, докато се установи. Успява да се справи с задоволяване на основните си нужди и започва да пише. Има още две книги, освен „Ангелски езици”, която излиза първо на немски през 2003г., а през 2007 и на български.

За „Ангелски езици”: Книгата се разказва за двама българи от Пловдив – Светльо и Искрен. Започва преди тяхното раждане – със съдбите на бабите и дядовците, на родителите им, после детството, гимназии и университети и накрая завършва с разпиляването им по света след падането на комунизма.

Има хиляди случки с Искрен и Светльо, които помня от моето детство – летата по селата, храната и хляба, циганите, колите, мъжете по потници пред блоковете играещи на табла и жените по престилки. Има много носталгия – по времената с китари и песни, по топлината и сигурността от детството, по хората, които сме обичали и загубили безвъзвратно.

Динев обича героите си, прощава им, оправдава ги и се опитва да прави посъпките им по-красиви и смислени, отколкото те са.Прекрасно е, когато попаднеш в свят, който е в мир със себе си, въпреки болките и несправедливостите, какъвто е света на „Ангелски езици”.

Въпреки че книгата е много добре разказана, това не е моят поглед към емигрантите, не е моята съдба. Аз също съм живяла в чужбина повече от 7 години, но България винаги е била моята родина и не съм мислела, че ще остана, ще се адаптирам, ще почна да градя там. Така и не останах и не се адаптирах. Достигнах до извода, че ако човек тръгне да бяга, никога няма да спре. Вечно ще си бъде беглец, защото бягането е средство, не цел и не то е важното, а къде искаш да избягаш. За повечето емигранти само бягането е идея, какво ще правят когато стигнат е химера.

Човек носи всичко със себе си, дори и да е гол – ако тук си нещастен, мързелив и недоволен и в Рая ще си нещастен и недоволен, а повечето западни страни не са Рай. Съвсем не са Рай.

Д. Динев е успял с хумор и много детайли да се обърне към най-новата българска история и да я разкаже такава, каквато я вижда. Неговият поглед обаче, макар прекрасно предаден, остава едничък. Надявам се много други умове да започнат да се занимават с тази част от историята ни защото има какво да бъде казано и запомнено. Боли, омръзнало ни е, досадно ни е и гадно, но ако не минем през това, каквото и да направим отвъд то ще е с петна. На чисто можем да почнем само ако сами почистим преди това.

***

П.С. Заглавието на моя пост е малко без връзка, както и заглавието на книгата е без връзка с нейното съдържание.

П.П.С. Корицата, ах корицата! пак е безумно грозна, както на всички БГ книги. Защо след като аз познавам поне 10 бг графични дизайнера, които работят с огремен успех в чужбина и бълват прекрасни визии дори когато спят, нито един от тях не е нает на работа от издателствата?! Искам красиви книги! Красивите книги заслужават красиви корици. Само не ми казвайте, че клиентите искали такива корици! Аз съм клиент, които в книжарниците поздравяват по име и НЕ ХАРЕСВАМ КОРИЦИТЕ, КОИТО ПРАВИТЕ! Мисля да основа Национално Движение за Красотата на Книгите Отвън. Ще звъним посред нощ на собствениците на издателства и отговорни дизайнери, за да им казвам как и аз не спя, защото грозотата на поредната корица, която те са изфабрикували ме държи будна от ужас.

Винаги съм била подозрителна към авторки, чийто имена звучат като на жени способни да мелят само чик-лит или розови романи за поредиците на „Арлекин”. Колкото и да се старая да съм с отворено съзнание, за да съм модьерна, името на Филипа Грегори винаги ми е било с леееко булевардно звучене и досега съм я избягвала със старанието на гладно циганче – витрина на сладкарница.

Онзи ден обаче, валеше. Влязох да се скрия в любимите ми столични заведения – книжарниците и неволно посегнах към “The Other Boleyn Girl”. Кратката анотация за авторката показва, че освен изключително плодотворен автор – до тук девет книги, е Доктор по литература от 18-ти век, степен получена от Единбургския Университет. „Алелуя! - казвам си – Три вълшебни думички в едно изречение: литература, 18ти век и Единбург. Ще се чете!”

Книгата се оказа от много висок клас наркотици: 600 и малко страници за три дни, като се опитвах да имам и нормален живот извън четенето. Темата, позната от многобройни други интерпретации – любовната афера на Ан Болейн с Хенри VIII, коронясването й за кралица на Англия и обезглавяването й само 3 години по-късно, не прави книгата да звучи познато и изтъркано, напротив. Много от детайлите за живота и нравите в Англия по времето на Тюдорите ми бяха непознати – факта, че са пиели само бира и вино и никога вода, защото е била изключително мръсна и заразоносител, например; или че детската смъртност е била толкова висока, че са учели жените да не се привързват към децата си.

Позицията на жените в обществото, или по-скоро липсата на всякаква позиция и възможност за независимост е удивителна – жените не са можели да наследяват имоти, да притежават земя, напълно зависими морално и икономически от мъже – чичивци, любовници, братя и бащи. Ан и Мери, сестри и съпернички за сърцето на Хенри VIII са две велики жени за времето си, но и безпомощни пионки в ръцете на сплетничещите си роднини. Историята им на възход и падение е постлана със страст, ревност, амбиция и безскрупулност. Така добре са построени образите им, че към края на книгата преставаш да изпитваш симпатия или антипатия - заслужават и двете, както в живота нищо не е черно-бяло. Това, че краят на историята е известен не прави агонията от чакането на обезглавяването на Ан по-поносима или опиянението от главозамайващият й възход по-слабо.

Нямам търпение да гледам филма! http://imdb.com/title/tt0467200/

П.С. На края на книгата е публикувана библиография, обичайна за научен труд, не художествена литература.

Това е първото изречение на книгата ‘На плажа Чесил’ от Юан МакИан. Силно, интригуващо и много откровено. Книгата е една от онези главозамайващо поетични и реещи се из въздуха романи, които само големи ерудити могат да пишат и които определено не са за всеки вкус. Ако обичате сюжетни линии, динамика и обрати тази книга не е за вас. Сюжет няма. Има хора и конфликти и предрасъдъци в решаването им. Има терзания, амбиции и болка от невъзможността да помолиш за помощ и едновремено с това да не можеш да се справиш сам. Юан МакИан е в стихията си изковавайки много правдиви образи и разкривайки и най-съкровените им мисли очарователно.

Проблемите от предишната му книга, за която писах ‘Изкупление’ са и в тази – Юан МакИан е толкова вглъбен в писането, че сякаш забравя, че четенето е важен елемент от консумацията на една книга. Историята е там - загатната и безумно недостатъчна, оставяйки те гладен след последната страница.

Иска ми се да му кажа, простичко и откровено, че тази история щеше да ми хареса с по-малко гарнитура и сол. Материалът е прекрасен и няма смисъл да се кичи допълнително с излишни детайли.

Все пак – препоръчвам, за разлика от ‘Изкупление’.

Да, това е книгата, по която е правен филма ‘Изкупление’ с Кира Найтли, който май ще получи 1-2 Оскара (номиниран е за 5 ако не се лъжа). Направих го като по учебник – първо прочетох книгата, после гледах филма.

За книгата: Юън МакИън е университетски професор с над 10 книги зад гърба си. Целият си живот е перкарал в академична среда, което обяснява необичайният му начин на изразяване и лекият уклон към прозата на класиците в литературата, отколкото съпричастност към съвремения изказ. Началото на ‘Изкупление’ звучи като ‘Червено и черно’ на Стендал; напомня на Хенри Джеймс и неговия 'Портрет на една дама'.

Силата на Юън МакИън е изключителната детайлност в изграждането на характери. С болезнена прецизност описва мисли и мечти, копнежи, страхове, страдания и екстаз докато хартиеният герой не се изправи пред очите ти като Франкенщайн от плът и кръв. Това прави слабостта на Юън МакИън още по-непоносима – историите, които разказва са съшити с бели конци, много често скучни, а понякога дори абсурни.

‘Изкупление’ е решена в три подкниги, които разглеждат различни периоди от времето на една и съща история. Първата част е прекрасна, макар трудна за навлизане. Нежна, подробна, затрогваща и разтърсваща те носи по повърхността на стеченията на обстоятелствата. Като сън, в който с натежали крайници и пресъхнали устни се опитваш да избягаш от неизбежното и затъваш все повече в кошмара на абсурдите. Сцените, в които е описана любовта на Роби към Сесилия, срещата им край фонтана и после в библиотеката са обсипани с малки еротични детайли и много прекрасни подробности.

Втората част е за II световна война и за ужасите, през които Роби минава с покъртителна решителност да оцелее, за да бъде отново със Сесилия. Тази част от книгата е направо неприятна. Много прилагателни, пренаписана и ..просто нечетима. Имах чувството, че авторът е направил сериозно проучване за Франция през войната и е абсолютно решен да го използва независимо от това дали се вписва в книгата или не. За първи път се изправям пред дилемата да прескоча ли последните 20 страници на тази глава или да изоставя книгата. Прескочих 20-те страници, така че това ревю не се отнася за тях. Много се извинявам ако в тях е сока на книгата и съм направила фатална грешка, макар много да се съмнявам.

Последната част е за Брайани – 13 годишното момиче, което забърка цялата каша. В края на живота си тя е решена да каже истината и да изчисти името на Роби.

Като цяло книгата е много неудовлетворителна. Написана е на помпозен английски (не съм наясно как е преведена на български), на който са говорили средната класа в началото на 20ти век. Много интересен, макар леко студен. Историята обаче, е абсолютно неубедителна. На мен ми е трудно да повярвам, че е възможно базирано на показанията на 13 годишно момиче (което дори не е жертвата), един човек да бъде пратен в затвора за изнасилване. Трудно ми е да повярвам, че Брайани би получила писмо за отхвърляне на публикация дълго около 2 страници. Всички писма, забележете – в ерата на компютрите, които аз съм получавала като отказ са 3 изречения. И много други подробности, които се трупат и оставят мътна утайка след себе си.

Ще дам на Юън МакИън още един шанс – последната му книга ‘На плажа Чесил’ (‘On Chesil beach’) беше на разпродажба на Хитроу. Ще докладвам.

За филма: Английски филм, който се прави на холивудски. Толкова по-истинско щеше да бъде с европейските подходи към истината, не бутафорната мащабност. Можеше, но не се е получило.

Тази книга всъщност е МакДоналдс на книгите. Има кримка, философия, подкупни и покварени политици, достоверни данни за историята и архитектурата на Ню Йорк, анализ на Шекспировият 'Хамлет', детайли за раздора м/у Фройд и Юнг, и (не се майтапя) детайлно техническо описание на строежа на мост 'Манхатън'. А да има и тайно общество с пръстените му и всичкото, което се оказва че иска да съсипе репутацията на Фройд, защото го счита за неморален. Всичко естествено е плитко и масово, за да се разбира и в същото време за всеки има по-нещо.. мания.

Действието общо взето върви така: Фройд е поканен за първи път в Америка, където го боготворят, за разлика от Европа, за серия лекции. Докато е в Ню Йорк наследничката на богата фамилия е убита в апартамента си в най-скъпата жилищна сграда в Манахтън. На следващият ден е направен опит за същият тип убийство - девойката е вързана, бита и удушена с бяла, копринена вратовръзка, но този път тя по-чудо оцелява. Оттървава се само с шок, загуба на паметта и говора. По стечение на обстоятелствата - клюки и общи познати Фройд, Юнг и цялата банда психоаналитици са въвлечени да и помагат да си върне паметта. После един от тях се оказва Супермен (др. Янгър, напълно измислен за разлика от останалите участници в драмата) защото освен богат, психоаналитик, красив и с минало успява да се измъкне от платформа на дъното на река, влачейки след себе си куфар с доказателства. Знам че звучи неясно - тази част много-много не я разбрах...После се оказа, че най-вероятния убиец е един супер богат строителен предприемач, който обаче по времето на първото убийство е бил извън града с кмета на Ню Йорк. Още по-заплетено стана, когато се разбра, че убитото момиче всъщност не е било мъртво ами някой е подкупил патолога на Ню Йорк, за да каже че е имало труп, но после някой го е откраднал от моргата. И това е около 1/68 ма от действието...Накрая естествено хванаха убиеца, Фройд си изнене лекциите с небивал успех и се раздели с Юнг. Младите се залюбиха - девойката със загубената памет и др. Янгър. И така.

Ако искате да си упражнявате английския или сте колекционер на факти относно някоя от гореспоменатите теми пишете да ви пратя моето копие от книгата - няма ниакъв смисъл подобни книги да се купуват, имат или пазят. Не си заслужават отсечените дръвчета.

The Bell Jar е съвременна проза; (почти) автобиографичен роман; (почти) съвършено произведение на изкуството. Избирайки което и да е определение мога да продължа да пиша с дни, за красотата на прозата (за поезията на прозата) на Силвия Плат. За невероятните и метафори и алегории, за бързината на мисълта й, за прекрасната й, по-детски, естественост на изказа.

И двете обаче ще пишем красиво единствено и само за депресията.

Силвия Плат се е борила с депресия през целия си кратък живот. Умира на 30 (безбройният опит за самоубийство, този път успешен), оставяйки след себе си две много малки деца и поеми, дневници и този роман (The Bell Jar), с който приковава вниманието ни почти половин век по-късно. Прави първият си опит за самоубийство на 19, със сънотворни хапчета и оцелява по-чудо. Романът The Bell Jar се базира на детайли точно от онова лято, бележещо началото на депресията за Силвия Плат.

В романа името й е Естер, в реалния свят книгата е публикувана под псевдонима Виктория Лукас, но нищо не променя фактите, че Силвия Плат описва себе си. Естер е загубила баща си, немски емигрант и професор по зоология много рано – както Силвия Плат; Естер прекарва месец в Ню Йорк, спечелвайки стипендия от списание – както Силвия Плат; Естер прави опит за самоубийство със сънотворни, написвайки дословно същата бележка до майка си, каквато оставя Силвия Плат до собствената си майка. И при Естер реакцията на околните към болестта й е неадекватна, както и лечението, което получава. Както предполагам е било и при Плат.

През 50-те години на миналия век електрошоковата терапия се е смятала за панацея на всички психични заболявания. Естер/Силвия Плат получава през курса на лечение 6 електрошока – някой предписани и администрирани правилно, други не, но всичките безполезни да й помогнат да се почувства по-добре. Прозата на Плат е като гладката кожа на девойка, но опъната над счупени кости, заплашващи да избият на повърхността всеки момент. Тя описва първият си психиатър с чувство за хумор и кроткост, но това не скрива факта, че той е шарлатанин и некадърник, който се интересува от парите на пациентите си – не как да им помогне. Портретите на жените в психиатрията са като скици, почти карикатурни образи на хора, който срещаме всеки ден – Плат не спира да се пита за всяка една от тях: ‘Защо е тук? Тя изглежда като че всичко й е наред.’

Постепенно истината за тях се разкрива - болките, загубите, неуспехите, срама, като че чрез тях Плат прави собствената си изповед, оголва мислите си до кръв и макар отхвърлена или посрещната с неразбиране от повечето хора около нея тя не може да спре да бъде себе си. Или ‘.. да избере да престане да бъде болна..’ – според майка й.

В книгата най-добрата приятелка на Естер от психиатричната клиника е намерена обесена една сутрин, като че още тогава Силвия Плат е знаела, че успешното самоубийство е въпрос на време за нея. Отложена само-екзекуция засега, но никога твърде далеч от мислите или действителността.

Стилът на Kazuo Ishiguro е кротък, ненатрапчив; прозата му е лишена от всякакви мнения.. мнителност. Той изкарва на повърхността цялата смиреност, на която е способна непокорната ми натура. Винаги ми се е искало думите, които казвам/пиша за него да са със същата стойност и изразителност като тези в книгите му. Или просто да мълча смирено в ъгъла, заради неспособността ми да се изразявам с неговото качество - има ли смисъл да изразходвам думи за собствените си мисли, когато мисълта, че на Него може някой ден да не му достигнат (заради мен?! поради мен..) ме ужасява!

До днес.

Margaret Atwood, чиято интелигентност, остроумие, прозрителност и подозрителност винаги съм обожавала ( и благородно завиждала..) от край време (нейната The Handmaid's tale преобърна света ми по същият деликатен начин, по който книгите на Ишигуро винаги го правят) е написала брилянтна рецензия на Never let me go -

Brave New World.

Доверявам се на нея да предаде какво мисля/изпитвам към тази книга.

Зейди Смит е изключително продуктивна. Едва на 30 може да се гордее с 3 книги, номинирани и носители на кошници награди. И всяка една от книгите е над 500 страници (знам че количеството няма значение, но за жена пишеща по двупръстната система 500 страници са достойни за уважение).

Зейди Смит е родена и все още живее в северен Лондон. Произходът й е многонационален и многоцветен: майка ямайка и баща англичанин, тя има два полу-братя от първия брак на баща си и двама истински братя, единият от който, рапърът Doc Brown. Всичко това прави Зейди експерт по семейни, етнически, образователни и религиозни проблеми и boy!.. как си личи това в книгите й. ‘On Beauty’ е разположена на 2 континента – Европа и Америка и се разказва за 2 семейства, който макар и противоположни в много отношения си приличат. Книгата е едновременно ерудирана и абсурдно улична – разискват се картини на Рембрандт и цитати от философи, които делят страници с истински жаргон и пушене на трева по купони и дори прилежно описани секс сцени.

Семейство Белси е от Бостън – бащата университетски професор, бял, англичанин, беден и нерелигиозен до мозъка на костите си. Майката – черна, американка, необразована и огромна. Най-големият брат избира академично поприще, но е и дълбоко религиозен християнин. Сестрата е фурия – голяма уста, големи виждания за собственото си бъдеще и огромна енергия за всичко с кауза. Най-малкият брат продава копия на маркови чанти и пиратски ДВД-та на улицата.

Семейство Кипс живеят в Лондон, също са многолюдно, черно семейство, но са вярващи и добре образовани. Или поне в началото…

И така все в този дух, с енергията на класик от ерата на Стендал или Дикенс, страница след страница Зейди Смит разказва за начина, по който живеем. Сега.